„101 далматинци“ на Доуди Смит

Черно-бяло приключение

    Едни от най-хубавите детски книги са с герои животни. В това няма никаква загадка, понеже повечето деца ги обожават и дори живеят в семейства, които си имат домашен любимец. Като се започне с картинните и звуковите книги за най-малките, тези с приказки и басни, кратките романи с илюстрации и доста класически произведения, можем да обявим с чиста съвест, че това е напълно естествено. Сред всички тях има и доста популярни, които стават любими на всяко следващо поколение. „101 далматинци“ („Рижко“, 2022, с превод на Жечка Георгиева) наскоро излезе в ново издание и това стана повод да си припомня една любима книга. Разбира се, тази история се е появявала във филмови продукции, комикси и интерактивни обучителни книги, но оригиналът винаги е за предпочитане. Има и весели, и тъжни моменти, малко страх, напрежение и много обич, каквато трябва да има във всички семейства. Удоволствието е още по-голямо, ако и илюстрациите са подходящи. Смятам това издание за особено красиво и, според мен, ще се хареса на много хлапаци и техните родители.

„Пътешествие до центъра на земята“ на Жул Верн

Едно фантастично пътуване към недрата

 Като хлапе прочетох доста класически фантастични истории и хич не ме интересуваше дали нещо в тези книги действително се е случило. Със сигурност не бях наивен, но пък изпитвах истинско удоволствие от необикновените приключения. Постепенно превключих на научна фантастика и реших, че старите истории са останали в миналото. Къде ти!… Години по-късно попаднах на няколко стари издания и отново прехвърлих страниците. Естествено е класическите фантастични романи да излъчват известна наивност, свързана със знанията от съответната епоха, но за читател като мен понякога сантименталната стойност значи наистина много. Така се получи с „Пътешествие до центъра на земята“ („Паритет“, 2022, с превод на Васил Д. Юруков) – роман от Златната епоха, когато науката все повече измествала суеверията и дърпала човечеството към едно осъзнато бъдеще. През втората половина на деветнайсети век са се случили толкова важни открития, че писателите с радост се включили в претворяването на новите знания, добавяйки щипка въображение. Жул Верн се оказва гигант в това отношение. Сега знаем доста повече, макар много хора да продължават да бунят духовете с конспиративни теории. Едно от любопитните „изтърсачета“ е идеята за „Кухата земя“. На мен продължава да ми звучи абсурдно, но точно тази книга си заслужава няколко часа витаене в облаците. Или по-скоро – спускане в дълбините на планетата.

„Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд

Поквара в душата

 Това произведение винаги ми е изглеждало непривлекателно и през годините никога не съм изпитвал желание да го прочета. Да, попадал съм тук-там на няколко случайни откъса, но винаги ме е преследвала натрапчивата мисъл, че не е за мен. За приказките на Оскар Уайлд имах желание и съм ги препрочитал многократно, без това да възбужда допълнително любопитството ми. В последно време подхващам по някоя знакова книга с намерение да запълня празнини. Дори обърнах внимание на декадентите, нещо извън моите предпочитания. И все пак в „Портретът на Дориан Грей“ („Фама“, 2011, с превод на Красимир Желязков) има история, която задава вечни въпроси и впримчва човека и изкуството в един почти порочен възел – правдива история, която би могла да събужда чувства и да дава отговори. Все пак знаех, че трудно ще свикна с някои характери и ще изпитам неприятни асоциации към определени твърдения. И все пак – възможно ли е стремежът към красотата да развращава и способен ли е човешкия ум да превръща нещо нетрайно в свой идеал?

„Бурята“ на Уилям Шекспир

Изпитание и помирение

 Изключително приятно ми е да пиша за творба на Шекспир. Макар това да ме ангажира с познаване на епохата, творческите търсения и идеите на автора, а също и дейното участие на изследователите му и критиците през вековете, този текст няма претенции за изчерпателност, нито трябва да се разглежда като поредното изследване. Определено Шекспир трябва да се чете и за удоволствие, не само като задължение в училището и университета. Това красиво ново издание на „Бурята“ („Кръг“, 2021, с превод на Валери Петров) и навременното предложение да посетя постановката по пиесата, се сляха в едно цяло, което ми предостави чудесната възможност първо да прочета текста и след това да развия впечатленията си от играта на сцената. Но преди да отворя първата страница, надникнах в историческите изследвания за произведението. Това беше един от начините да поставя нещата на определена основа, от която да тръгна спокоен, че мога да „провидя“ зад персонажите, техните действия и като цяло – сюжета. Любопитството ми предостави достатъчно разяснения относно идеята. В допълнение, това книжно издание си заслужава похвалите, защото е прилежно изпълнено с придружаваща информация. Като включим и илюстрациите, нещата придобиват доста приятен и завършен вид.

„Капка испанска кръв“ на Милош Църнянски

Фаталната Лола Монтес

   Един прекрасен подарък и книгата на Църнянски се приюти вкъщи, за да ме запознае с неизвестна за мен част от европейската история. Бих казал, че всяка любопитна трактовка на историческо събитие ми е безкрайно интересна. Тази дори е интригуваща, защото представя реални личности в един особен период, когато промяната е неизбежна и бедите идват независимо от дребните междуособици и човешките желания. Все пак в центъра стои истинска жена, която безброй мъже, дори кралски особи, неизменно забелязват и попадат в капана на нейното очарование. „Капка испанска кръв“ („СОНМ“, 2021, с превод на Рада Шарланджиева) е съвършената книга за любов и интриги – дива, неподвластна на внимателен прочит и толкова убедителна, че прилича повече на прекалено голям сладкиш. Твърде различна от гледна точка на съвремието ни, но далеч по-искрена и правдоподобна. Неизвестно защо книгата, излязла в подлистник през 1932 година, „възкръсва“ за живот едва през 1970-а. Но това сега не е толкова важно. Важна е историята, а тя ни е оставила една пленителна и завладяваща книга за жертвите на чувствата и непосилните за човешкото око прелести, въплътени в Лола Монтес.

„Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф

Пътнико, излез от своята тъмница

   Първо трябва да кажа, че бях приятно изненадан от появата на Селма Лагерльоф в това ново издание на нейно произведение. Сякаш всичко покрай Нилс Холгерсон е ясно, но все пак празнотата си я имаше. Да, точно за този роман нямах никаква информация, но това не наруши ни най-малко моето вълнение. Спомням си как се опитвах да чета „Сага за Йоста Берлинг“ на прилично невинна възраст и споходилата ме мисъл, че за останалото творчество на Лагерльоф трябва да почакам. Сега се впечатлявам доста повече, предвид „претеглените“ през последните години сериозни теми и възможността да се наслаждавам на качествена класика. Ако разгледате по-усърдно книжарниците, ще разберете, че има далеч повече интересна класика за четене от до болка познатите десетина автори, които се смятат за задължителни. А „Коларят на Смъртта“ („Лист“, 2021, с превод на Меглена Боденска) заслужава далеч повече от едно невинно прочитане на заглавието. С оглед времето на написването на романа (1912 г.), темата е по-скоро логична и съизмерима с интересите към окултното на тогавашната публика. Но има и друго, много повече.

„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

„Гробницата на капуцините“ на Йозеф Рот

Носталгично, безвъзвратно

   Това е първа ми среща с Йозеф Рот и изглежда няма да е последната. Мога да твърдя, че книгата не ме привлече като класика, писана преди доста десетилетия, а с целеустремеността си да положи саван над една малко позната ми реалност. Предварително потърсих информация за Хабсбургската империя и последните ѝ издихания в началото на 20 век – една раздута Австро-Унгария, с нейните близки и далечни провинции. Разпадане, което прекършва героите на Рот и ги пренася неусетно в кошмара на забравата. „Гробницата на капуцините“ („Лист“, 2019, с превод на Ана Димова) е тиха и естествена, като есенен листопад: топлината продължава да се акумулира от сърцата на приятелите, но бързащата нощ оставя само бледите светлинки на последните парченца от свещи. Но Рот не носи тъга, а впечатляваща спокойна атмосфера, експонирана през характерите на група отявлени декаденти, или по-точно – благородници без причина.

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност.

„Изгубеният свят“ („Професор Чалънджър“ – книга 1) на Артър Конан Дойл

Сензационното приключение на Чалънджър

   Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература.

„Диханието на нощта“ на Алексей Ремизов

Сънища, апокрифи и сказания

   Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления.

„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу. 

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища. 

„Празни мисли на един празен човек“ на Джеръм К. Джеръм

За онова, което искаме да кажем просто така

   Все ще се случи един ден с някой приятел да седнете в заведение за по питие и поговорите неангажиращо. Постепенно темите преливат и се губят в мъглата, покрила всички световни проблеми. Но пък нещата винаги опират до дребните недостатъци и съвършенства, оценявани по достойни и недостойни критерии. В един момент и двамата осъзнавате важността на темите – съвсем човешки и пълни с материали от миналото, – далеч от философстването и сериозния тон. Две-три усмивки и малко смях биха били съвсем подходящи за случая. Така могат да се родят едни „Празни мисли на един празен човек“ („Пергамент прес“, 2017, с превод на Станимир Йотов). Да четеш подобни есета не действа въздигащо, просто ще си подредиш мислите и осъзнаеш докъде си стигнал.