„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

1-46654654

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.

Има още

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

1-2754567

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

Има още

„Гробницата на капуцините“ на Йозеф Рот

Носталгично, безвъзвратно

Print   Това е първа ми среща с Йозеф Рот и изглежда няма да е последната. Мога да твърдя, че книгата не ме привлече като класика, писана преди доста десетилетия, а с целеустремеността си да положи саван над една малко позната ми реалност. Предварително потърсих информация за Хабсбургската империя и последните ѝ издихания в началото на 20 век – една раздута Австро-Унгария, с нейните близки и далечни провинции. Разпадане, което прекършва героите на Рот и ги пренася неусетно в кошмара на забравата. „Гробницата на капуцините“ („Лист“, 2019, с превод на Ана Димова) е тиха и естествена, като есенен листопад: топлината продължава да се акумулира от сърцата на приятелите, но бързащата нощ оставя само бледите светлинки на последните парченца от свещи. Но Рот не носи тъга, а впечатляваща спокойна атмосфера, експонирана през характерите на група отявлени декаденти, или по-точно – благородници без причина. Има още

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

1-87654355   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. Има още

„Изгубеният свят“ („Професор Чалънджър“ – книга 1) на Артър Конан Дойл

Сензационното приключение на Чалънджър

1-200857_b   Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература. Има още

„Диханието на нощта“ на Алексей Ремизов

Сънища, апокрифи и сказания

1-221419_b   Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления. Има още

„Бедни хора“ на Фьодор М. Достоевски

Живот и съществуване

1-218821_b-001   Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу.  Има още

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

1-219890_b-001   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища.  Има още

„Празни мисли на един празен човек“ на Джеръм К. Джеръм

За онова, което искаме да кажем просто така

1-1-207430_b-001   Все ще се случи един ден с някой приятел да седнете в заведение за по питие и поговорите неангажиращо. Постепенно темите преливат и се губят в мъглата, покрила всички световни проблеми. Но пък нещата винаги опират до дребните недостатъци и съвършенства, оценявани по достойни и недостойни критерии. В един момент и двамата осъзнавате важността на темите – съвсем човешки и пълни с материали от миналото, – далеч от философстването и сериозния тон. Две-три усмивки и малко смях биха били съвсем подходящи за случая. Така могат да се родят едни „Празни мисли на един празен човек“ („Пергамент прес“, 2017, с превод на Станимир Йотов). Да четеш подобни есета не действа въздигащо, просто ще си подредиш мислите и осъзнаеш докъде си стигнал.  Има още

„Разговори след вечеря“ на Джеръм К. Джеръм

Беше нощта срещу Рождество…

1-3503488_b   Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него.  Има още

„Лоената топка“ на Ги дьо Мопасан

Въпрос на принципи

1-198097_b   Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и Един живот. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия.  Има още

„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

„Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад

Там, в дебрите, в сърцето на мрака

1-3456787654222   В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото.  Има още

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото.  Има още

„Мемоарите на една лека жена“ на Джон Клилънд

Фани Хил и изкушението на любовта

1-205903_b   Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане.  Има още