„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

Advertisements

„Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад

Там, в дебрите, в сърцето на мрака

1-3456787654222   В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото.  Има още

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото.  Има още

„Мемоарите на една лека жена“ на Джон Клилънд

Фани Хил и изкушението на любовта

1-205903_b   Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане.  Има още

„Великият бог Пан“ на Артър Макън

Образът на злото, въплътен в бог Пан

1-211768_b   Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията…  Има още

„Първите хора на Луната“ на Хърбърт Уелс

Невероятно пътешествие от ранната фантастика

1-206187_b   Сигурно знаете, че първите хора на Луната са били от екипажа на „Аполо“. Но този факт е просто краят на една история, започнала стотина години преди това. През 1865 година излиза „От Земята до Луната“ на Жул Верн и сътворява една мечта за поколения учени и ентусиасти. Самата мисъл за такова пътуване е била изумителна по онова време, когато единственото сигурно средство за отделяне от земята на човешко същество е било балон, пълен с газ. Да не забравяме, че крехките знания и предположения какво представлява космическото пространство, са причина идеите за напускане на атмосферата да граничат с абсурда.  Има още

„Война на световете“ на Хърбърт Дж. Уелс

Уелс и първото нашествие на извънземни

1-200920_b   Как си представяте едно нашествие на извънземни? На кого би му хрумнало да опише подобна история? А дали може да се случи в близкото или далечно бъдеще? Каквото и да е занимавало Уелс преди около 120 години, факт е, че тази книга е видяла бял свят и с течение на времето е вдъхновила куп писатели и режисьори. И днес фантастиката не може без нашествия на чужд разум, така че трябва да отдадем заслуженото уважение на „Война на световете“ („Smart Books“, 2017, с превод на Сидер Флорин), макар вече да изглежда доста ретро, предвид филмите и книгите, които са минали пред очите  на любителите на фантастиката през последните десетилетия.  Има още

„И страж да бди на пост“ на Харпър Ли

Цветен свят

 1-197005_b  Интересно е, че не си спомням нищо от „Да убиеш присмехулник“. Дали защото съм я чел преди десетилетия или заради това, че по онова време не ми е направила впечатление, не знам. Но пък появата на „И страж да бди на пост“ („Бард“, 2015, с превод на Любомир Николов) ме развълнува достатъчно, за да проявя съответното любопитство. А историята с преработения ръкопис вече се знае от широката публика, затова няма да се спирам на нея. В това издание има обширно уточнение на преводача за какво иде реч. Само ми се ще да вметна, че първоначалният ръкопис на Харпър Ли стои като продължение на „редакторското копие“, което всички познават.  Има още

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

1-194810_b   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“„Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков). Има още

„Всеки умира сам“ на Ханс Фалада

   Под прицела на Гестапо

   1-190414_b   Най-после да се потопя в една по-непринудена книжна атмосфера! Напоследък ми попадат все повече книги с по-сложна постройка на текста и наситени с почти изтерзано дълбокомислие. Не, не отричам добре шлифованите и смислени книги – имам достатъчно поводи да се изумявам от труда на писателите (съвсем видно от предишните ми ревюта). Но ми се иска от време на време да се разсея, да мигрирам, така да се каже, от вихрещите се в главата ми подтекстове и призрачно красиви фрази, които спокойно си се размножават до безкрайност в социалните мрежи. Във „Всеки умира сам“ („Летера“, 2013, с превод на Ана Димова) текстът е освободен от натрапчива литературност, почти напълно деградирал до проста раздумка (доста често), но поднесен по този начин позволява една по-свободна интерпретация на темите за политическата диващина в нацистка Германия, трудно печелената от редовите германци свобода, Съпротивата и натрапчивото присъствие на СС, СА и Гестапо. Има още

„Монахът“ на Матю Грегъри Луис

   От благочестието до изкушението

   1-1767676   Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка. Има още

„Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс

   В страната на изкуството и ценностите

1-189950_b   Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.

„Улица ‘Консервна’“ на Джон Стайнбек

   Идиличният живот на безпътните и бездомните на една от най-известните улици в литературата

1-187474   Да, такава е улицата, описана от майсторското перо на Стайнбек – известна на много читатели, почитана от нейните обитатели и останала в литературата като едно от най-познатите места, от което човек може да получи представа за живота на обикновените герои. „Улица ‘Консервна’“ („Колибри“, 2013, с превод на Кръстан Дянков) е книга за всеки, който без всякаква логика подминава дребното и незначителното, детайлите. Стайнбек е майстор на предаването на всички тези отритнати и грозновати подробности, които никой не би се гордял да опише с толкова реални краски. Всъщност всеки бяга от мръсотията и калта, всеки се мръщи на пропадналите и нехранимайковците, които се валят в нея, неспособни да се оттласнат сами. Има още

„Човешка комедия“ на Уилям Сароян

   Една много човешка книга от Сароян

1-194896_b   За войните е писано много, дори бих казал, че се пише основно за войни – от всякакъв вид и през различни очи. Може да се каже, че в нито един момент от човешката история не сме живели в абсолютен мир; конфликтите винаги са били и ще бъдат част от нас, от нашата същност. Войната на Уилям Сароян е Втората световна война, но „Човешка комедия“ („Бард“, 2015, с превод от 1959 година на Никола Милев) може да бъде актуална и за всяка друга. Самите войни се променят чисто тактически поради усъвършенстването на оръжията, но смисълът им си остава един и същ: нашата кауза да надделее над чуждата. Всичко друго са празни приказки. Дори има закони за обявяване и водене на война.

„Вдъхновение“ на Исак Бабел

   Вдъхновението и силата на думите

1-196551_b   Когато чета книги от низвергнати приживе автори като Исак Бабел, започвам да се ровя за скрити значения и внушения в текстовете им. Намирам късчета проза, в които открито се изразява презрение към мракобесието на епохата, отровила десетки, дори стотици таланти, родили се в грешното време и на грешното място. Но ги има тихите революции за свобода, таящи се в писателските умове, които ако не бъдат пречупени бързо, се разпространяват като пожар в четирите посоки на света и попълват библиотеките на ценителите. „Вдъхновение“ („Колибри“, 2015, с превод и съставителство на София Бранц) е точно такъв сборник – разнолик и прям, наситен със съдби и късове от един ценен ум за времето си, но неудобен за Сталин и обкръжението му.