„Безсмъртната смърт“ („Земното минало“ – книга 3) на Лиу Цъсин

Ние и бъдещето

 Какво би могло да се случи, ако почти всичко е изнесено и разработено в първите две книги от „Земното минало“? Точно това си мислех, преди да започна третата, а тя се оказа като изцяло нова вселена, буквално натрапена на човечеството. Имахме „първи контакт“, след това безпрецедентна за Историята ни заплаха от чужд разум, тревожни сигнали, че всичко ще се промени безвъзвратно и накрая трудната за преглъщане истина за живота такъв, какъвто никога не сме си го представяли. Силата на Цъсин е в богатото въображение и научнообоснованите идеи, в които дори липсата на достатъчно напреднали технологии в настоящето не са пречка за мащабите на трилогията. Тук въпросът получава отговор от отправната точка. В книгите на Цъсин има малко случайности и много материал за осмисляне. В „Безсмъртната смърт“ („Колибри“, 2022, с превод на Стефан Русинов) присъстват удивително много хипотези и възможни решения, вдъхновени от постиженията в астрофизиката и биологията, но разковничето може би се крие в човешката психология, философия и културна идентичност. Все пак съществува нещо, което никоя цивилизация не може да пренебрегне: в тази Вселена не може да си просто безпристрастен наблюдател.

„Екс-САЩ“ на Рийд Кинг

Бъдеще на разпада

   От известно време има раздвижване в преводите на научна фантастика и антиутопии за пораснали, макар все още да се чувства „глад“ в тези атрактивни жанрове. Хубавата новина е, че има добра подборка и единственото нещо, което може да ме откаже, е стилът на писане и определени сюжети. След като купчинката от желани книги взе да нараства прогресивно, започнах все по-често да посягам към нея. Първоначално „Екс-САЩ“ („Колибри“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) ми се стори доста добър избор, макар да имах притеснения относно поредното „прекрояване“ на света, свързано с достатъчно глупави хора, че да оставят красивата ни планета да заприлича на бунище пред очите им. Забавното в случая не е естествената ни склонност към саморазрушение, а разделението, което си го има още след изграждането на първата ограда и е логично да се сърдим единствено на себе си. Оттам нататък лошият сценарий е просто обект на символични редакции, които не вършат кой знае каква сериозна работа. В този случай Рийд Кинг не дава особен шанс за промяна, а просто доразвива всичко в наистина апокалиптични размери, наблягайки на науката, философията и религията.

„Дървесна история“ на Ричард Пауърс

Една история за друг живот

   Какво съществува и какво е важно? Защо има въпроси, които все още чакат отговори? Има ли нещо, което човечеството винаги изпуска, докато пленява природата и я превръща в обикновена саксия, трофей на своята безгранична взискателност? Онова, което задоволява собствените ни изисквания, не създава ли прецедент в природата на нещата? Ясно е, че трудно бихме се отказали от всичко постигнато, от технологичното си съвършенство, от егоистичните си принципи, които ни водят до една крайна точка – изчерпване на подарените от природата ресурси и унищожаване на възможната среда за живот. „Дървесна история“ („Колибри“, 2022, с превод на Деян Кючуков) е извор на въпроси, чиито отговори никога не са били лесни за разгадаване. Така написана, книгата е като откровение, извор на знания и рационални (не само) представи за живота и връзките на всичко в природата. Чел съм научни статии и разработени идеи на ентусиасти, които са изследвали дърветата и са открили доста изненадващи факти за тяхното развитие. Какво би променило нас като вид, ако разширим термина „интелигентност“ и придадем на природата онова значение, което е необходимо за по-ясното разбиране на света около нас? Пауърс не само е разработил темата в книгата си, но вероятно е дал необходимия тласък тези въпроси да бъдат разглеждани с повишено внимание.

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

„Тъмна гора“ („Земното минало“ – книга 2) на Лиу Цъсин

Война или мир

   Има някаква безгранична вяра в земните технологии, които би трябвало достатъчно добре да подпомагат живота ни и да направят в далечното бъдеще една съвършена система за оцеляване на човешкия вид. Съществува мнение и с обратен знак – че в даден момент ще попаднем в капана на собствените си изобретения. Ако има трети вариант, то той е отчасти извън самите нас като цивилизация. Така смята Лиу Цъсин, който търпеливо подрежда шахматната дъска и пренастройва човешкото мислене. Трилогията „Земното минало“ се оказа колкото проницателна и въздействаща за ума, толкова и деспотична за самочувствието на вида ни. Чел съм доста книги за т. н. „първи контакт“ и винаги съм вярвал, че всичко опира до разума, но тук има много повече. Лиу Цъсин просто не държи на лесните решения. Когато затворих последната страница на „Трите тела“, нямах представа, че след това ще се сблъскам с почти безбройните противоречия, изтъкали собствената ни идентичност. Това е нещо отвъд нивото ни на развитие, отвъд всичко познато. „Тъмна гора“ („Колибри“, 2021, с превод на Стефан Русинов) е книга за решенията, за онези хиляди варианти, от които трябва да се избере възможно най-креативното, без възможност за грешка. Проектът „Стеногледци“ е точно такова решение, макар да е доста изненадващо по своя смисъл. Самата книга е натрапчива, извън комфорта на всичко познато.

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

„Трите тела“ („Земното минало“ – книга 1) на Лиу Цъсин

От физиката на Нютон до елементарните частици

  Необходимо е малко време насаме с англоезичната фантастика, за да навлезеш в проблематиката и търсенията на тамошните писатели. Дотолкова сме свикнали с нея. Но с китайската е по-различно, не само защото се случва достатъчно рядко да бъде превеждана на български, за да я разберем. Китайската история е древна и пълна с любопитни събития чак до съвремието, затова я има тази специфична нотка, когато „външен“ се опита да навлезе и разбере този особен свят на династии и открития. С издаването на „Трите тела“ („Колибри“, 2020, с превод на Стефан Русинов) интересът определено би се засилил. А и точно тази книга никак не е случайна. Ако решаването на Задачата за трите тела е достатъчно сложна за масовия читател на научна фантастика, си трябва точно един Лиу Цъсин, за да направи нещата пределно разбираеми и любопитни. За мен книгата си беше необикновено изживяване и с удоволствие бих препоръчал да надникнете, пък макар и с разбираемото напоследък съмнение.

„Машини като мен“ на Иън Макюън

Човекът в машината

   Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата…

„Приключенията на Пиляпа, бялото бръмбарче“ на Раймондо Варсано

В търсене на приятелството

   Приятелството е безценно, ще каже всеки, който е изпитал положителните емоции от споделянето с близък човек. Да обичаме и ценим приятелите е в основата на всичко, което се случва в живота. Дали различието е достатъчна причина за пренебрежението между нас и можем ли да бъдем човечни, когато това е необходимо? Героите на Раймондо са пред изпитание, което ще ги научи на толерантност и да ценят приятелството, въпреки всички пречки и различия. „Приключенията на Пиляпа, малкото бръмбарче“ („Колибри“, 2019) е един от прекрасните примери за нуждата да не бъдеш сам в огромния свят, който те заобикаля. Тази книга е написана за всички, не само за малките човеци, готови да тръгнат на път за своите приятелства и щастливи моменти. Това е пътят, изпълнен с много трудности, препятствия и сериозни изводи. 

„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса

История след история

   Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие. 

„Продавачът на вестници и цигари“ на Роберт Зееталер

Фройд, момчето и историята

 Предвид многото класически произведения, които съм си подготвил за четене, афинитетът ми към жанровите книги бавно, но сигурно губи борбата за сметка на „по-мълчаливите“ книги на пазара. Без да прекрачвам изцяло тази граница, се оглеждам за онези с натрапчивите и любопитни сюжети. Ако ме питате, погледът отгоре ми показва, че издателите проявяват повече смелост към „интелектуалните“ четива, така да го кажа. Вече има огромен избор и ценителите могат да си отдъхнат, защото изборът е наистина огромен. Така се намерихме и с Робърт Зееталер – наистина любопитен автор, съвсем определено със свой почерк и идеи, които „събуждат“ читатели като мен. Подборката ми става все по-интересна и промяната е за добро. Е, не бих изоставил любимите си жанрови автори, но посоката се променя. Така е лесно да попаднеш на книга като „Продавачът на вестници и цигари“ („Колибри“, 2019, с превод на Жанина Драгостинова), и то без много усилия. 

„Речи против Катилина“ на Амели Нотомб

Една несравнима любов и… след това

   Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие. 

„Мистерията на къщата с часовника“ на Джон Белеърс

Тайните вратички към магията

   Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна. 

„Зулейха отваря очи“ на Гузел Яхина

Примирение, надежда и сила

   Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите. 

„Бразилски храст“ на Велина Минкова

Интимната прическа на отминалото време

   Ако сте прочели малката и спретната книжка „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, няма как да не се изпълните с любопитство и към този сборник. Минаха години, а още се усмихвам на онази история за седмокласничката, която описва своите перипетии на пионерски лагер в Северна Корея. Велина Минкова не пише много, но си личи, че влага в историите си доста повече, отколкото може да се побере в един разпокъсан спомен, готов за пренасяне върху хартия. Чел съм изключително много разкази от български автори и рядко попадам на толкова естествен и свеж поглед към определени събития и случки. Каквато и да е историята зад написването на разказите, резултатът е наистина впечатляващ.