„Мистерията на къщата с часовника“ на Джон Белеърс

Тайните вратички към магията

1-215009_b   Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна.  Има още

Advertisements

„Зулейха отваря очи“ на Гузел Яхина

Примирение, надежда и сила

1-210812_b   Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите.  Има още

„Бразилски храст“ на Велина Минкова

Интимната прическа на отминалото време

1-213306_b   Ако сте прочели малката и спретната книжка „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, няма как да не се изпълните с любопитство и към този сборник. Минаха години, а още се усмихвам на онази история за седмокласничката, която описва своите перипетии на пионерски лагер в Северна Корея. Велина Минкова не пише много, но си личи, че влага в историите си доста повече, отколкото може да се побере в един разпокъсан спомен, готов за пренасяне върху хартия. Чел съм изключително много разкази от български автори и рядко попадам на толкова естествен и свеж поглед към определени събития и случки. Каквато и да е историята зад написването на разказите, резултатът е наистина впечатляващ.  Има още

„Катастрофа“ на Дж. Г. Балард

Перверзните игри на фантазията

1-208188_b   Така и не се настроих подобаващо към текста на тази книга. Казвах си, че не мога да си причиня една перверзия, която поначало не разбирам. Има моменти, в които осъзнаваш прякото въздействие на извращенията, изливащи се от отверстията на всякакви нелогични фантазии, но те е страх да надникнеш в същността им, за да не пресечеш завинаги границата на собствените си лични възприятия. „Катастрофа“ („Колибри“, 2017, с превод на Деян Кючуков) е цинична, изродена, перверзна и отблъскваща книга. До този момент не бях чел подобна – и едва ли ще прочета, ако предварително не съм подготвен.  Има още

„Американски пасторал“ на Филип Рот

Невидимите трагедии на Америка

1-2456543   Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната.  Има още

„Безкрайностите“ на Джон Банвил

За бремето на хората и боговете

1-204150_b   Каквото да кажа сега, едва ли ще мога да си обясня и десет процента от прочетеното в книгата на Банвил. „Безкрайностите“ („Колибри“, 2016, с превод на Иглика Василева) е дълбока и проникваща в на най-закътаните места, които човек може да си представи. Философският контекст обърква и мами, сякаш авторът държи юздите на света, с които е свикнал да борави, и има пълната свобода на някаква извратена божественост, която стъпква всичко човешко, прави ни да изглеждаме като марионетки, задвижвани от безсмислието на битието ни. Самото заглавие сякаш е инструкция за игра, която малцина биха се осмелили да изиграят.  Има още

„Другият сън“ на Владимир Полеганов

Мисловни и чужди светове

1-203548_b   Няма точно определение за тази книга. Още в самото ѝ начало разбрах, че ще се сблъскам с коварната конструкция на текста, който нито веднъж не измести фокуса от първоначалната си устременост към неразхищение на пространство. Това цялостно блокче плътен текст ми създаде чисто технически проблеми при четене, но не и мисловни, както установих щом навлязох в същината му. Харесвам яснотата и прегледността, но не отказвам да се боря с по-особените конструкции. Смея да твърдя, че тук Полеганов е изключил възможността произведението му да попадне в неподходящи ръце – абсолютно всеки, разгърнал книгата, за да прецени дали ще му допадне, би констатирал това още от първите страници. Има още

„Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“ на Клеър Томалин

Театърът на живота и Чарлс Дикенс

1-199070_b   Стане ли въпрос за Дикенс и неговите произведения, аз съм на първа линия за хвалби и клетви за вярност към тази личност от Викторианската епоха. Да, доста високопарно изказване, но за всичко това си има причина. Бях слабовато хлапе, когато отнесох вкъщи всичките пет тома с избрани произведения на Дикенс. Дебелите книги ужасно много ме привличаха и редовно се питах какви ли истории има в тях, за да е необходимо толкова пространство за разказването им. Започнах с „Пикуик“ и осъзнах, че едва ли ще се справя с нея. Беше първата книга от 1000 страници, която пипах Изцяло я прочетох чак след двайсет години. Нещата взеха обрат с „Оливър Туист“  и започнах да разбирам, че Дикенс наистина ми е влязъл в главата.  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още

„Ситуация след ситуация“ на Тео Чепилов

Хумористични разкази от суровата реалност

1-200184_b   Казват, че се раждаме чисти и невинни, но за поколението, израснало в България през деветдесетте години на 20-и век, реалността е трудно проходима джунгла от избори, по-голямата част от които не водят към хубав живот. Те са тези, които трябва да пораснат бързо, защото тепърва ще се сблъскват с изстраданата от родителите им свобода. Звучи странно, при все че тази свобода би трябвало да означава спокойствие и щастлив живот. Дали? Те са устремни, решителни и поемат рискове, сякаш се борят с демоните на прехода. Те попиват всичко ново и живеят за мига, без страх, без осигурено бъдеще, без съвест. Това е уличното поколение, което пътува за никъде, защото съществува в димни завеси от тютюнев дим, наркотично опиянение и безразборен секс.  Има още

„Резервен живот“ на Лидия Димковска

Неделим живот

1-193494_b   Дълго време книгата стоя непрочетена и като че ли причината беше, че странях от македонските автори, все едно са придобили всички навици на някои български – да налагат едва ли не самопожертвователно своите лични рецепти за хубава проза, катурвайки се често-често по наклона на невзрачността. Не че си нямаме изключителни писатели, от които да се учат по света. Дори са десетки. Лично аз внимавам и изглежда успявам да си подбера такива, с които ми е приятно да общувам чрез написаното от тях. И ето че направих първата крачка, с “Резервен живот“ („Колибри“, 2015, с превод на Божидар Манов) – една невероятна книга с невероятна история, разказана изключително майсторски.  Има още

„Недосегаемият“ на Джон Банвил

Историята на един шпионин

1-1234554   Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно.  Има още

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

1-194810_b   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“„Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков). Има още

„Нощна буря“ на Юхан Теорин

  Призраците на остров Йоланд

1-195928_bНапълно задоволен и обсебен от „В смутните часове по здрач“, беше доста лесно да се навия за следващата книга за остров Йоланд. „Нощна буря“ („Колибри“, 2015, с превод на Светла Стоилова) не е директно продължение, а нова история, която не засяга тази от първата книга. Единствената значима връзка е старият Йерлоф, който май се оказва нещо като истински извор на знания за историята на острова. В тази книга Теорин продължава да рисува все по-мрачни краски, да изкарва все повече призраци от забвение и да поддържа тягостната обстановка с нова поредица от мистерии и смърт. Точно това адски много ми допада в един трилър. Всъщност Теорин е забъркал смес от няколко жанра – крими, мистерия и съспенс, като закача и доста от паранормалното. Както се и очаква в случая, историята се развива бавно, като постепенно запълва празните полета на представената главоблъсканица. Не бих се учудил ако любители на хоръра посегнат и към поредицата на Теорин.

Има още