„Другият сън“ на Владимир Полеганов

Мисловни и чужди светове

1-203548_b   Няма точно определение за тази книга. Още в самото ѝ начало разбрах, че ще се сблъскам с коварната конструкция на текста, който нито веднъж не измести фокуса от първоначалната си устременост към неразхищение на пространство. Това цялостно блокче плътен текст ми създаде чисто технически проблеми при четене, но не и мисловни, както установих щом навлязох в същината му. Харесвам яснотата и прегледността, но не отказвам да се боря с по-особените конструкции. Смея да твърдя, че тук Полеганов е изключил възможността произведението му да попадне в неподходящи ръце – абсолютно всеки, разгърнал книгата, за да прецени дали ще му допадне, би констатирал това още от първите страници. Има още

„Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“ на Клеър Томалин

Театърът на живота и Чарлс Дикенс

1-199070_b   Стане ли въпрос за Дикенс и неговите произведения, аз съм на първа линия за хвалби и клетви за вярност към тази личност от Викторианската епоха. Да, доста високопарно изказване, но за всичко това си има причина. Бях слабовато хлапе, когато отнесох вкъщи всичките пет тома с избрани произведения на Дикенс. Дебелите книги ужасно много ме привличаха и редовно се питах какви ли истории има в тях, за да е необходимо толкова пространство за разказването им. Започнах с „Пикуик“ и осъзнах, че едва ли ще се справя с нея. Беше първата книга от 1000 страници, която пипах Изцяло я прочетох чак след двайсет години. Нещата взеха обрат с „Оливър Туист“  и започнах да разбирам, че Дикенс наистина ми е влязъл в главата.  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още

„Ситуация след ситуация“ на Тео Чепилов

Хумористични разкази от суровата реалност

1-200184_b   Казват, че се раждаме чисти и невинни, но за поколението, израснало в България през деветдесетте години на 20-и век, реалността е трудно проходима джунгла от избори, по-голямата част от които не водят към хубав живот. Те са тези, които трябва да пораснат бързо, защото тепърва ще се сблъскват с изстраданата от родителите им свобода. Звучи странно, при все че тази свобода би трябвало да означава спокойствие и щастлив живот. Дали? Те са устремни, решителни и поемат рискове, сякаш се борят с демоните на прехода. Те попиват всичко ново и живеят за мига, без страх, без осигурено бъдеще, без съвест. Това е уличното поколение, което пътува за никъде, защото съществува в димни завеси от тютюнев дим, наркотично опиянение и безразборен секс.  Има още

„Резервен живот“ на Лидия Димковска

Неделим живот

1-193494_b   Дълго време книгата стоя непрочетена и като че ли причината беше, че странях от македонските автори, все едно са придобили всички навици на някои български – да налагат едва ли не самопожертвователно своите лични рецепти за хубава проза, катурвайки се често-често по наклона на невзрачността. Не че си нямаме изключителни писатели, от които да се учат по света. Дори са десетки. Лично аз внимавам и изглежда успявам да си подбера такива, с които ми е приятно да общувам чрез написаното от тях. И ето че направих първата крачка, с “Резервен живот“ („Колибри“, 2015, с превод на Божидар Манов) – една невероятна книга с невероятна история, разказана изключително майсторски.  Има още

„Недосегаемият“ на Джон Банвил

Историята на един шпионин

1-1234554   Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно.  Има още

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

1-194810_b   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“„Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков). Има още

„Нощна буря“ на Юхан Теорин

  Призраците на остров Йоланд

1-195928_bНапълно задоволен и обсебен от „В смутните часове по здрач“, беше доста лесно да се навия за следващата книга за остров Йоланд. „Нощна буря“ („Колибри“, 2015, с превод на Светла Стоилова) не е директно продължение, а нова история, която не засяга тази от първата книга. Единствената значима връзка е старият Йерлоф, който май се оказва нещо като истински извор на знания за историята на острова. В тази книга Теорин продължава да рисува все по-мрачни краски, да изкарва все повече призраци от забвение и да поддържа тягостната обстановка с нова поредица от мистерии и смърт. Точно това адски много ми допада в един трилър. Всъщност Теорин е забъркал смес от няколко жанра – крими, мистерия и съспенс, като закача и доста от паранормалното. Както се и очаква в случая, историята се развива бавно, като постепенно запълва празните полета на представената главоблъсканица. Не бих се учудил ако любители на хоръра посегнат и към поредицата на Теорин.

Има още

„Няма закога“ на Андрей Велков

   Няма закога, младеж

1-199001_bАко не познавате Анди, значи не сте наясно с магнетичното му присъствие в културния живот на нацията. Преди не много време излязоха двете му необичайни литературни илюминации в стил „борчески реализъм“ – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“, което ми подсказа, че упорито продължава да се забавлява и не цепи басма на никого. „Няма закога“ е по-различна книга, но запазва напълно личният му профил в литературата. Той е прям до болка хуморист на живота, винаги готов да вдигне настроението на компанията, да изненада с нещо. И напълно ме изненада с последната си книга, няма да отричам. В нея отново има борци, но и други, по-обикновени герои – нашите бащи и дядовци, които възрастта изпраща в изгнание, без да са го заслужили. Това е налудничава история, но пък колко много истина има в нея. Ало, младеж, не се прави на „дръж ми шапката“, а виж дали дядо ти или баба ти нямат нужда от нещо!

Има още

„Живот след живот“ на Кейт Аткинсън

   Да започнеш отначало, отново и отново

1-17377737   „Живот след живот“ („Колибри“, 2016, с превод на Ралица Кариева) не се оказа толкова мистериозна книга, каквато очаквах да бъде, но успя да ме повлече в дебрите на две световни войни и към трудните избори, които една жена от началото на миналото столетие е трябвало да прави, за да съхрани живеца си и волята да постигне повече, отколкото са очаквали от нея. Кейт Аткинсън е многословна и подробна по оня често отчайващ начин, караща не малка част от читателите да губят нишката или да се отегчат, но притежава качества да бъде ярък изследовател на историята и достатъчно търпение, за да постигне завършеност на образите, а и да вълнува. В самата книга се навлиза трудно – оплете ли се човек в многословието и подробностите, няма как да навлезе в същността и да почувства удовлетворение от четенето. Все пак харесвам подобни сюжети и направих нужното, за да се мотивирам.

Има още

„Том 2.0“ на Александър Шпатов

   Да разказваш историите, да пътуваш сред страниците

1-24543Докато се чудех дали ми се чете последната книга на Александър Шпатов, се появи един сборник от трите му предишни сборника, което си беше покана най-после да посегна към прозата му, без никакво замисляне. Този сборник е добър начин да си спести човек издирването на цели три книги, нали? „Том 2.0“ („Колибри“, 2015) е странно заглавие за сборник, откъдето и да се погледне, но в бележката на издателя в началото черно на бяло е „спретнато“ солидно разяснение на причините, за да се избегнат всички неясноти. Аз, като примерен читател, веднага се заех с изчитането (не без усмивки и изражение на експерт по разните му там бележки). Всъщност бележката си свърши идеално работата, както са си я свършили и тези от сборника на Шпатов. „Том 2.0“ е преработена и редактирана версия на сборниците „Календар с разкази“, „Бележки под линия“ и „Разкази под линия“. Да видим за какво иде реч.

Има още

„Край до край“ на Стефан Стефанов

   Чудни и пречудни от Стефан Стефанов

1-18883   За новата книга на Стефан Стефанов чух преди няколко месеца и неусетно се настроих доста позитивно към нея още преди излизането ѝ. Очакването свърши, но мина още време, в което се появиха първите позитивни коментари. Не знам дали беше добре да се настройвам предварително, но със сигурност знам какво получих след прочитането. Стефанов е смел и колоритен в изказа си и не оставя празни места за празни разсъждения. „Край до край“ („Колибри“, 2015) съдържа една добре балансирана проза, която лесно преминава границите на оптималното за България красноречие и избор на теми. Тук може да съм нескромен, обаче си мечтая за поне десетина автори като него, които да запълват всяка година нуждаещата се от „отворковци“ (в съвсем положителен смисъл го казвам!) литературна сцена. Но да видим какво е забъркал пича.

Има още

„Непознатият“ на Харлан Коубън

   Истината или помага, или разрушава

1-277737   Още когато прочетох „Липсваш ми“ на Харлан Коубън, ми стана ясно, че ще чета и друго от него. Освен елементите на типичния трилър, Коубън вкарва и доста реализъм и драма. „Непознатият“ („Колибри, 2015, с превод на Венцислав К. Венков) дори започва мистериозно, но постепенно преминава към делничното и семейната драма. Тъй че ако сте се настроили за поредния психопат, няма да ви огрее. Всъщност темата е за истината и как влияе на семейните отношения, когато е изказана като „гръм от ясно небе“, така да се каже. Човек може да си изгради щастие от какво ли не, но цената, която плаща впоследствие не е задължително да се измерва с количеството на жертваните пари. За мен този роман може да бъде написан и с инструментите на драмата, мистерията или съспенса, но Коубън си е трилърджия и борави с онова, с което умее да си служи най-добре.

Има още

„Лъжи на дивана“ на Ървин Д. Ялом

   Битките на психотерапията

   1-12345   Редно беше да продължа с романите на Ялом, защото почти се опивам от начина, по който поднася информация от аналите на психоанализата. И мога спокойно да кажа, че му се получава адски добре. Вече имам поглед към творчеството на Ялом с „Проблемът [на] Спиноза“ и „Изцелението [на] на Шопенхауер“. „Лъжи на дивана“ („Колибри, 2016, с превод на Анелия Николова) всъщност е вторият роман на Ялом, но мога да твърдя, че е доста по-напрегнат от споменатите. Разликата идва от почти криминалната интрига, която си спретват аналитиците и пациентите им, в опит да изградят по-лична представа един за друг. Тук Ялом отива по-далеч от почти спокойните според мен групови терапии с аналитик-надзирател и залага на битката лице в лице, терапевт срещу пациент, като напрежението за читателя е далеч по-осезаемо. При това положение на нещата няма начин да не определим книгата като психоаналитичен трилър, както е указано и на самата корица.

Има още