Идеологията на смъртта
Шпионската тематика в литературата е далеч от моите интереси, макар от време на време да проследявам някой нашумял случай от последните години. Казвам си, че това е действителност, от която могат да произтекат тревожни бъдещи събития, но никога не съм се замислял сериозно. Може би заради художествените интерпретации, които щедро разкрасяват фактите и превръщат темата просто в част от популярната култура, т. е. забавление за масите. Ако се замислим сериозно, истината е далеч по-плашеща. Студената война стои удобно в миналото, почти превърната в легенда за новите поколения. Може би нищо не е приключило, а е преминало на ново ниво. Сергей Лебедев усеща необходимостта да се пише за това, сериозно и с нужното внимание към детайлите. Романът трябва да избяга от преструвките и героичните интерпретации, да бъде нещо повече от шпионски трилър със задължителни елементи. Точно това виждам в настоящата книга. Подобни на нея се пишат и ще продължават да се пишат, независимо от моментната оценка на минали и настоящи събития. „Какво се случва?“ и „Защо се случва?“ са особено важни въпроси, отговорите на които се получават трудно и са свързани с много условности. „Дебютант“ („Кръг“, 2022, с превод на Денис Коробко) изследва тревожна действителност, съшита от минало, чието влияние се е простряло и в настоящето.
Тъмнина, пропаст, илюзии… Вече не можеш да решиш какво да правиш с живота си, защото е останал извън настоящата реалност. Но поне трябва да опиташ. Въпреки всичко. Романът на Рейчъл Къшнър е ограден с решетки, героите са оковани към своята съвест и илюзии, а демоните са насочили дула към телата. Това е затвор, в който правилата са написани и не подлежат на обсъждане, а мислите рикошират в бетонните стени и изгубват смисъл. Точно това е „Марсианската стая“ („Кръг“, 2019, с превод на Василена Мирчева) – книга за провалените и тяхната съдба в американските затвори. Сюжетът сякаш не предвещава нищо по-различно от всички останали по темата, но внушението е друго. Този текст разширява границата, позволява да усетиш тревожната истина и лично да съдиш героите, да приемеш или да отхвърлиш тяхната версия. Къшнър възвръща спомените, а те полепват като дамга по телата на осъдените – печат за пригодност или непригодност. 
Докато четях, през главата ми мина мисълта, че не трябва да пиша за която и да е книга на Достоевски, че за Достоевски не се пише просто мнение след прочита, а се продължава със стотиците критически текстове от неговите познавачи и изследователи. Т.е. същото като във всеки университет – продължаваш да попиваш безбройните страници, писани за неговите произведения през последните повече от сто и петдесет години. Какво мога да кажа аз за Достоевски и то да изглежда достатъчно адекватно на фона на всичко писано до този момент? Нищо не може да се добави, с изключение на стандартен отзив, припомнящ на читателите от време на време да четат и препрочитат Достоевски, да осмислят неговите вътрешни търсения и да се надяват, че са разбрали гениалността в произведенията му. Или отново да се „пренесе“ наученото от критическите текстове и след това да напише поредното име отдолу. 
Какви ли не забавления могат да си спретнат група хлапета! Нелсън Кейн обаче е малко встрани от тях и трябва да се постарае, за да привлече внимание. Но пък е наследствен нинджа, а това е доста строго пазена тайна и никой извън семейството не трябва да разбира. Така Ан Доу заплита новото приключение в „Момчето нинджа: Нинджата започва да лети!“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) Типично за десетгодишните, всичко се случва вихрено и е страшно важно да е интересно. С втората книга поредицата започва да придобива собствен образ, макар да припокрива доста от идеите на други подобни. Всъщност Нелсън живее в среда, която го разграничава от средностатистическите хлапета, но пък си има баба изобретател и тепърва ще се справя с предизвикателството да е нинджа. Там го чака и Сара, която трябва да бъде убедена, че си заслужава да го има за приятел. 
Трябва да започна с това, че за пръв път чета такъв тип произведение. Определено като есе, „Изповед“ („Кръг“, 2018, с превод на Денис Коробко) „произвежда“ в себе си мисли и идеи, възникнали в ума на писателя Лев Толстой, но разглеждащи основно неговата човешка страна. Геният е „принуден“ да се сбори с въпросите за живота, смъртта и вярата в зрелия период от жизнения си път, обхванат буквално от терзания за смисъла и волята на човека. Това особено състояние го вдъхновява да търси „златната среда“, изключвайки крайните възгледи за съществуването като логически неприемливи. Текстът е провокативен и малко странен, нестроен, дори хаотичен на места. На пръв поглед целта е да се изведат идеи, които биха помогнали на автора си да намери някаква своеобразна „истина“, способна да успокои разбунения му дух. Собствените му познания и разсъждения го довеждат до създаването на принципно нова философия, изведена след своеобразен диалог с идеите на Соломон, Буда, Сократ и Шопенхауер, които го „следват“ непрестанно като съветници за придобиването на търсените въпроси и отговори. 
Промяната винаги е част от онова, което ни заобикаля, и на тази основа жена като Мариан Форестър изглежда като безвременна, напълно застинала във времето, със своите тайнствени способности да влияе на околните по невероятен начин. Четенето на тази книга създава известни тръпки точно заради този образ, почти идеализиран от Уила Катър, сякаш цяла една епоха зависи от нейното излъчване и чар. Все пак се извършва някакъв преход и събитията се „втурват“ към невъзвратимата промяна, за да погълнат остатъците от поколението на мечтателите. „Жена без път“ („Кръг“, 2018, с превод на Надежда Розова) навява по-скоро една прагматичност, защото тази промяна не търпи илюзии. Кратка книга, но примерите да кажеш всичко с по-малко думи, се срещат достатъчно често. 
Докато привършвах поредната книга за хлапета от една поредица с нинджи, ми попадна информация за тази. Настройката си беше на линия, така че реших да ѝ хвърля едно око. Нека първо смъкнем възрастта на аудиторията, за която е предназначена, макар моя милост да е вече на повече от три десетилетия от нея. Хлапакът Нелсън току-що е направил десет години и е редно да влезем в неговия свят, обкръжен от неувереност и подозрение към собствените възможности. Едва ли всички сме били смелчаци, макар повечето деца да са изпълнени с любопитство. „Момчето нинджа“ („Кръг“, 2019, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) съвсем определено е написана, за да вдъхва сили и освобождава мечтите. Съвсем малко самочувствие върши чудеса, нали така? 
Книжен Петър 