„Изгубеният рай“ („Пътуване през времето“ – книга 1) на Ерик-Еманюел Шмит

Свидетелят на историята

 Не съм чел достатъчно от Ерик-Еманюел Шмит, но тази книга ми направи силно впечатление още със самото си излизане. Всъщност тя е първа част от възхитителен роман в осем тома, който трябва да премине през епохи и събития, през развитието на човечеството и самото време, за да осмисли ролята на нашия вид. Звучи високопарно, но мен винаги са ме привличали подобни творения. Ако си писал десетилетия и имаш създадена концепция, която те е вълнувала постоянно, съвсем логично е да дадеш началото на нещо толкова епично. В живота на всеки има ретроспекция – оценка на свършеното, добрите и лошите страни на събитията, взетите решения и смисълът на щастието като нещо основополагащо за един индивид. Това е идеята за героя Ноам и неговото пътуване през годините, съпътствано от щастие, тревоги, открития и изводи. Преминал през хилядолетията като странник, той ще се озове на прага на Свършека и ще разкаже своята история, преплетена с тази на човечеството като вид. Докато това творение очаква третия си том, погледът е устремен към неговото начало – „Изгубеният рай“ („Леге Артис“, 2022, с превод на Зорница Китинска).

„Отвъд границите“ на Андрей Макин

Да прекосиш отвъд

 Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.

„Музиката на един живот“ на Андрей Макин

Homo sovieticus

   Когато се описва крещящо брутален свят, не можеш да останеш безразличен, макар да е само част от миналото, да връща назад, като стара мелодия, прослушвана от латерна. При Андрей Макин обаче е по-различно. Виждаш мизерия и разруха, чуваш заблудени гласове и стонове, усещаш стипчивия мирис на трагедията, но и си запленен от разказвача и неговата аура, чието сияние те пази да не се изгубиш в бездната. Тук няма мелодия, тя е забранена и изгубена сред тъга и нереалност. „Музиката на един живот“ („Леге Артис“, 2006, с превод на Райна Стефанова) претворява кратка и стегната история от сталинските години, когато думата „живот“ има различно определение. Разказана от един нереализирал се пианист на има Алексей Берг, тя проследява бягството му от наложения терор по време и след Втората световна война. Всъщност Макин описва един обобщен профил – на бездушния и примирен „homo sovieticus“, чието първоначално значение обрисува „новият съветски човек“ и неговата принадлежност към „следващото еволюционно ниво“. Тук терминът е споменат с негативната си конотация и тежи като дамга над преживелите сталинските репресии.

„Да! на живота въпреки всичко“ на Виктор Франкъл

В търсене на смисъл

   Не съм сигурен каква е причината да проявя интерес към тази автобиографична книга. Може би заради преживяванията на Франкъл в нацистки лагери, или просто заради личността му, която се свързва основно с логотерапията. През последните години все казвах за „Човекът в търсене на смисъл“: „Прегледайте тази книга, не съм срещал отрицателни отзиви“ – като препоръка в сектор Психология. А аз съм чел само откъси, които явно не са ме накарали да продължа. Сега знам, че ще я прочета точно заради „Да! на живота въпреки всичко“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Силвия Василева и Боян Цонев). Човек би търсил в една автобиография интересни и любопитни факти за дадената личност, би следвал „линията на времето“ страница след страница, докато си създаде кристално ясна картина за човека. С Виктор Франкъл не се получи точно така. Казвам това в положителен смисъл. Той може да си води записки и да е прецизен във всяко отношение към работата си, но когато говори, сякаш всичко от тази предварителна подготовка престава да има значение. Виждали ли сте човек, който постоянно наднича в записките си, за да не пропусне нещо? Франкъл говори без подобна поддръжка. И неговата автобиография никак не е последователна (в повечето случаи), но ми направи изключително впечатление.

„(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит

Адолф Хитлер – демон и ангел

   Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме.

„Архипелагът на един друг живот“ на Андрей Макин

Усещане за живот

   Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми  всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа.

„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове.

„Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ на Ерик-Еманюел Шмит

Сред тайните на музиката

   Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид. 

„Животът пред теб“ на Ромен Гари (Емил Ажар)

Един объркан свят

   Представях си Ромен Гари по друг начин, особено след прочитането на разказите в „Птиците идват да умрат в Перу“. Слушах мнения за някои от произведенията му и реших да продължа с четенето. Все още не съм стигнал до емблематичните, но пък се натъкнах на „Животът пред теб“ („Леге Артис“, 2018, с превод на Красимир Мирчев). Истината е, че ми връчиха книгата в ръцете с ентусиазъм, на който не можах да устоя. Но аз се паля, слушам внимателно какво ми се говори и се доверявам, ако има защо. „Причудлива, цинична, обсебваща…“ – точно такива думи очаквам винаги, за да отворя първата страница. Но в случая езикът на Гари е достатъчен – непоколебим, провокиращ и недвусмислено ясен, както е в случая. 

„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит

Чудесата на живота

   Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на „Концерт в памет на един ангел“, и то достатъчно важно, за да хвърля око и на останалите му книги. „Оскар и розовата дама“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) също ми беше горещо препоръчана. Малка, спретната и с достатъчно странна корица, за да не оглася шумно криещата се вътре история, тя ми каза достатъчно неща, от които да придобия що годе добра представа за Шмит и неговите интересни сюжетни идеи. 

„Концерт в памет на един ангел“ на Ерик-Еманюел Шмит

Разкази за признания и изкупление

   Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си. 

„Птиците идват да умрат в Перу“ на Ромен Гари

Думите на живота

   Истината е, че когато се запознавам с нов автор, сякаш изпадам в безтегловност – нямам кой знае какви очаквания, все още не съм се адаптирал към стил и текст, „чист“ съм, като новороден, предприел дългото пътуване сред света на другите. Магията се заражда след това – наситена, илюзорна, или каквато може да предложи даден автор. С Ромен Гари не беше по-различно. Но виртуалното пространство вече се бе запълнило с думи като „вълшебен“, „изумителен“, „любим“, „невероятен“. И никой не чух да казва, че за да четеш Гари, ти трябва солидна подготовка – за да го усетиш, да го разбереш или нещо подобно. Какво почувствах когато започнах ли? Все едно единствено Гари е жив в този момент, а всички ние сме просто призраци, които запълват видимата вселена.