Пътнико, излез от своята тъмница
Първо трябва да кажа, че бях приятно изненадан от появата на Селма Лагерльоф в това ново издание на нейно произведение. Сякаш всичко покрай Нилс Холгерсон е ясно, но все пак празнотата си я имаше. Да, точно за този роман нямах никаква информация, но това не наруши ни най-малко моето вълнение. Спомням си как се опитвах да чета „Сага за Йоста Берлинг“ на прилично невинна възраст и споходилата ме мисъл, че за останалото творчество на Лагерльоф трябва да почакам. Сега се впечатлявам доста повече, предвид „претеглените“ през последните години сериозни теми и възможността да се наслаждавам на качествена класика. Ако разгледате по-усърдно книжарниците, ще разберете, че има далеч повече интересна класика за четене от до болка познатите десетина автори, които се смятат за задължителни. А „Коларят на Смъртта“ („Лист“, 2021, с превод на Меглена Боденска) заслужава далеч повече от едно невинно прочитане на заглавието. С оглед времето на написването на романа (1912 г.), темата е по-скоро логична и съизмерима с интересите към окултното на тогавашната публика. Но има и друго, много повече.
Това е първа ми среща с Йозеф Рот и изглежда няма да е последната. Мога да твърдя, че книгата не ме привлече като класика, писана преди доста десетилетия, а с целеустремеността си да положи саван над една малко позната ми реалност. Предварително потърсих информация за Хабсбургската империя и последните ѝ издихания в началото на 20 век – една раздута Австро-Унгария, с нейните близки и далечни провинции. Разпадане, което прекършва героите на Рот и ги пренася неусетно в кошмара на забравата. „Гробницата на капуцините“ („Лист“, 2019, с превод на Ана Димова) е тиха и естествена, като есенен листопад: топлината продължава да се акумулира от сърцата на приятелите, но бързащата нощ оставя само бледите светлинки на последните парченца от свещи. Но Рот не носи тъга, а впечатляваща спокойна атмосфера, експонирана през характерите на група отявлени декаденти, или по-точно – благородници без причина. 
Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност. 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 
Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин. 
Книжен Петър 