Пътят на изцелението

Познавам Дени Терио от друг роман – „Странните преживелици на един пощальон“. Някак ефирен, с приятен стил, до една степен забавен и с любопитен сюжет, той ме накара да очаквам нещо подобно и в останалите му книги. Но „Игуаната“ („Лист“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) сякаш говори на друг език, търси друг смисъл на битието и приканва към различна настройка. Темата се оказа сериозна, от онези, чрез които човек се пречиства вътрешно, приема отговори на важни въпроси и изживява всичко с мисълта за бедствията на живота и смъртта. Терио разказва за детството, но книгата му сякаш надраства това невинно време с дълбочина и щипка мистика. Трудно се описва детство, пълно с премеждия и сътресения. Има някаква тревога, която витае в ума, нещо крещи за проявената несправедливост, изникнала сякаш от нищото. Две деца са в плен на своята участ и трябва сами да намерят изход от тъмната пещера, като преодолеят препятствията на собственото си съществуване. Това е книга за болка и загуба, която не създава позитивна настройка. През цялото време имах чувството, че плувам в безбрежно море, оплетен във водорасли и силите ми не стигат да забележа поне един позитивен знак.