„Дъщерята на комуниста“ на Ароа Морено Дуран

Стената в сърцето

 Много на брой събития остават в миналото като паметници на промяната. Личностите се сменят, докато времето отпечатва драма след драма в историята на човечеството. Всъщност това са просто думи за едни поколения и част от спомените на други. Усещането на свидетелите е различно. Докато поредната дамга се вкоренява дълбоко в мислите на хората, други събития напомнят за себе си през текстовете на художествени, мемоарни и документални книги. „Дъщерята на комуниста“ („Киви“, 2021, с превод на Свидна Михайлова) прилича на мемоар, защото в художествен аспект по-скоро маркира събития и сцени и не успява да обогати достатъчно разказаната история. В началото бях готов да стана свидетел на повече драма и мрачни сцени, но самата книга представя нещата по друг начин. Това е разказ за стените, които разделят идеологии, принципи и хора. Причината е исторически факт: след края на Втората световна война Германия е разделена между победителите, а няколко години по-късно са създадени ФРГ и ГДР. Приела Съветската идеология, ГДР остава изолирана от западните демокрации. Скоро е издигната и Берлинската стена. Ароа Морено Дуран дава думата на една жена, за да разкаже спомените си за несигурното бъдеще в новата действителност.

„Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

Затворници на трагедията

 Тази книга е като един дълъг път, пълен с препятствия, но не физически, а душевни. Истинските рани са мъртвите, а невидимите травми остават за живите. Една трагедия е разгърната до невъобразими граници, макар да резонира само в човешкия ум, до болка познат, но изпълнен с безброй противоречия. Това са стотина истории, но само един-единствен отглас, човешки вик към порядките, които създават и разрушават, които вдъхват страх и почит, които творят историята. А Чернобилската катастрофа е факт, с който трудно можеш да живееш. Четенето на тази книга създава един почти невъобразим ужас, различен от всичко, което би могло да ни уплаши наоколо. Представям си репортер, тръгнал да интервюира по темата. Подбира най-ярките истории и ги събира накуп, а впоследствие читателят поема доза, многократно надвишаваща реалните му възможности. „Чернобилска молитва“ („Парадокс“, 2017, с превод на Момчил Шопов) е като дамга за прогреса и урок за бъдещето. Всъщност е стон, толкова протяжен, колкото трае радиоактивния разпад.

„Зората“ на Ели Визел

Палачът, жертвата и смъртта

   Не е лесно да погледнеш през очите и спомените на преживял Лагерите на смъртта. Това са изтезания над човешкото, знаци за неясната борба между логиката и метафизиката, вечно бродещите демони на съзиданието и утехата. Все неща, които се осмислят трудно дори след стотици прочетени книги по темата. „Нощта“ беше като изпитание за сетивата, „Зората“ („MY BOOK“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) е изпитание за разума. Да опознаеш човек като Ели Визел, е като да преминеш през множество трансформации и постоянно да срещаш смъртта. И не защото тя е единствената му тема, а защото той вече я е опознал и не се бои да се сбори с нея. Тук смъртта не идва от нацистки куршум или сигурна отрова, а от следвоенните реалности, които запращат осемнайсетгодишното момче в ционистка групировка, решена на всяка цена да защити своите ценности и идеали. Това е ново изпитание за Елиша и причина за осмислянето на двете страни на монетата – на палачът и на жертвата. Но в този мемоар има и повече. Ако разсъждаваш за тленното и нетленното, ти си философът на човечеството. Твоите тези и решения се превръщат в неделима част от живота и смъртта, и прокарват ясни пътеки за твоите наследници. Така Ели Визел се превръща в символ, чиято награда е Нобел за мир.

„Нощта“ на Ели Визел

Мракът и съдбата

   Аушвиц, Биркенау, Буна, Бухенвалд. Раните не зарастват. Години и години мракът прожектира почти ирационални сцени в ума. Как да опишеш оцеляването си? Няма език, който да нанесе реалистично съдбите на живите и мъртвите. Ели Визел е от онези, които постоянно са виждали запечатаните в съзнанието си чудовищни картини. Това са спомени, които ще продължават са се отпечатват в умовете на поколения читатели. Дали те разбират същността на предаденото? „Нощта“ („MY BOOK“, 2020, с превод на Калоян Праматаров) не представлява отговор, а въпрос, който блуждае десетилетия и търси естествената си връзка с реалността. Мемоари, романи, сценарии, извори… Различно поднесена информация, свързана с предела на човешката възприемчивост. Тези текстове са важни от историческа гледна точка, документ за времето на една от най-извратените идеологии, прилежно официализирана и приложена в действителността.

„Последна спирка Аушвиц“ на Еди де Винд

Врагът на свободата

   „Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение. По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт. Най-накрая то не може да го изобличи.“

   Книга като тази не се чете по начин, който да предизвика положително или отрицателно мнение, затова оценяването ѝ е безпредметно. През годините Еди де Винд всячески се е опитвал да запази автентичността на текста и тя да бъде публикувана без никакви промени и редакции.