Път към мечти и представи
Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория. Има още
Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. 
Книжен Петър 