„Краят на кръга“ на Том Егеланд

Белтьо по стъпките на голямата тайна

   От много време не съм поглеждал като читател към конспиративните трилъри, макар да следя изкъсо новите книги на популярните у нас автори, основно заради любопитството и работата. Навремето успях да пропусна Том Егеланд, който доразви сюжетите си в тази посока и героят му, археолога Бьорн Белтьо, натрупа доста години сред историческите тайни и загадки. Естествено, аз обръщам внимание на развлекателната част и не приемам сериозно хипотезите около определени събития, които аха да се превърнат в теории на страниците на романите. Но пък изпитвам удоволствие, когато нечие въображение сглоби достатъчно интригуваща история от изровени древни артефакти и ги постави под юрисдикцията на тайнствени организации и ордени. Представете си как някой (почти) случаен човек попадне на следа, която дава насоки към невероятни нови знания, достъпни за шепа „избрани“. Това си е начало на страхотно приключение, мисля. Колкото по-тайнствено е всичко, толкова по-добре. „Краят на кръга“ („Персей“, 2009, с превод на Зорница Савчева) насочва вниманието именно в тази посока: древни тайни и документи, които могат да променят изцяло възгледите на съвременните хора, особено на вярващите в божествения произход на живота и характерните символи на тази вяра. Вдъхновението на Егеланд стига до особено важна реликва с 2000 годишна история.

„Удавниците“ на Дженифър Макмеън

Два свята и една мистерия

   Несъмнено си падам по мистериите, които трудно биха се прикачили към действителността, но пък имат силата да убеждават до самия край. Това до известна степен е плашещо, но и доста интригуващо като вариант, стига да съществува някаква легенда и наоколо да се случват необясними събития. Когато страхът е водещ, логиката вече няма силата да убеждава. В „Удавниците“ („Benitorial“, 2021, с превод на Илияна Бенова-Бени) нещата изглеждат точно по този начин. Самата история сякаш ни връща в далечното минало, когато всяко тайнствено събитие се е обграждало с достатъчно мистериозност, за да се превърне в легенда години след това. Ако пренесем събитията в съвременността, получаваме не само доза ирационалност, а и въпроси за собственият ни разум. Бих казал, че е доста убедително поднесена, макар жанрът да предполага повече неясноти и скрити послания. Убеден съм, че Макмеън е взела предвид всички очаквания към подобно четиво, за да представи достатъчно интелигентно събитията в книгата. Само се вгледайте в тъмната вода и оставете на въображението да свърши всичко останало.

„Трите смърти на Америгор“ на Арсен Мердански

Една книга-мистерия с много неизвестни

  Рядко попадам на толкова тайнствени книги, затова се ровя постоянно и чета откъси. „Трите смърти на Америгор“ („Lemur“, 2021) изглежда малка, спретната, с причудлива корица и толкова удобна за криене и пренасяне насам-натам, че някак ми стана симпатична. Веднага се заех да проуча нещата и попаднах на два мистериозни предговора, които ужким дават информация, но май се опитват да скрият повече. Нещата се завързаха съвсем, когато осъзнах, че съм свидетел на някаква мистификация. Стана ли любопитен за нещо, гледайте как се вълнувам! Обикновено съм сигурен защо подхващам дадена книга. Понякога е за забавление, друг път искам да изследвам някой аспект на човешките възприятия, да се поставя на мястото на определен герой (хей така, да видя как е отсреща), да почувствам нещо различно. Ето една такава, за която не само не знам почти нищо, но и няма как предварително да науча. Кой е този Америгор и защо неговият образ е свързан само с противоречащи си факти? А кой всъщност е Арсен Мердански? Имаме някакъв тайнствен тефтер, в който записките по-скоро объркват, вместо да произвеждат следи – съвсем като в конспиративен трилър, но още по-неясно. Така се озовах на дъното на блатото в опит да разкрия една загадка.

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи

История за възмездие

   Книгите от Близкия изток до една степен винаги са ми изглеждали екзотични и всяко четене непременно ме сблъсква с трагедии, войни и интересни отношения. Може би не съм прочел достатъчно, за да преодолея тази предварителна нагласа към определени литератури. „Франкенщайн от Багдад“ („Киви“, 2019, с превод на Емил Ценков) звучи доста провокативно като заглавие и носи със себе си достатъчно очаквания, но в този случай нещата поеха към рязък завой. Наистина рязък. По този повод ще кажа, че корицата изразява достатъчно обективно случващото се в този особен и покъртително прям роман, „надхитрил“ по загадъчен начин всички трагедии в епохата на тероризма, за да достигне до жанровото определение за хорър. Самата история рисува един своеобразен карикатурен свят на религиозни култове и модерни стандарти, привнесени от американското присъствие в Ирак, но без това да нанася погром над любопитната идея. Представете си култовата книга на Мери Шели, предадена през погледа на един вехтошар с колоритни идеи, възрастна жена, настигната от лоша съдба, местен журналист, избягал от отмъстителен престъпник и демонът от улиците, предпазливо наречен Как-му-беше-името. Но това далеч не е всичко.

„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

„Дълбините“ на Алма Катсу

Мистерии на „Титаник“ и „Британик“

   Почти невероятната мистерия около „Глад“, ме накара да погледна към този роман с надежда за нещо впечатляващо. После се замислих, че да напишеш привлекателна история за „Титаник“, при наличието на толкова много известни факти за трагедията около него и без да излизаш от определени рамки, е доста трудна задача. Всъщност едва ли много хора ще възприемат друга съдба за емблематичния параход. И това не се случва. Алма Катсу определено е предоставила нужното, за да превърне тези четири дни на кораба в истинска загадка, примесена с окултното и необходимата за случая тайнственост. Паралелната история от „Британик“, четири години по-късно, добавя още любопитна мистерия и свързва двата кораба близнаци в едно цяло. „Дълбините“ („Orange Books“, 2020, с превод на Богдан Русев) е смес от добре подбрани факти и свръхестествени елементи, които са поднесени като придатък към онези времена – със забавните, но зловещи окултни практики, викането на духове и „срещи“ с отвъдното. Бих казал, че това си е доста любопитен сценарий, предвид темата, превърнала се в нещо обичайно за жанра хорър. Но пък тук не видях достатъчно от него, така че ще определя романа като мистерия, като включим и загадките, с които биха се сблъскали психиатрите в кабинетите си. Цялата тази смес е наложена върху две исторически събития с известен край.

„Трите ??? и Белия гроб“ на Бен Невис

Изненади на зимната ваканция

   Определено имах опасения, че първите книги от поредицата, написани преди десетилетия, ще се различават коренно от по-скорошните, но те изчезнаха още с първите страници. Различните автори следват една строго установена формула, която ги превръща в едно цяло. „Трите ??? и Белия гроб“ („Авлига“, 2020, с превод на Виолета Вичева) напълно се вписва в цялата история и дори носи още повече заряд, предвид солидната младежка възраст на участниците. Питър, Юстъс и Боб съвсем не са хлапаци и нямат причини да се занимават с отминалото си детство, така че тук нещата са сериозни. Дори онзи допълнително втъкан хумор не е необходим, за да привлече към приключенията им. Затвърждавам мнението си, че идеята е прекрасна. Оттук нататък, поредицата просто трябва да набере инерция у нас и да събере достатъчно почитатели. Нерядко я препоръчвам, защото наистина си заслужава. А новото приключение крие доста изненади. Макар и не в работен екип и във ваканционно настроение, Трите ??? имат закалката на детективи и следват специфичните особености на тази професия. Действително, свободните дни са за отмора и разходки, а защо не и преход в планината. Явно най-приятни са им закътаните места, където няма навалица, а се срещат само сериозни катерачи и любители на снежните писти. Но човек трябва да е подготвен за всичко, даже за най-странните обстоятелства. Да видим…

„Трите ??? и Призрачният замък“ на Роберт Артър

Първи случай за тримата детективи

   Тъкмо се чудех коя нова поредица да започна и си спомних за трите въпросителни. Корицата не ми говореше за някакви особени истории, освен поредната за призраци, което в един момент ме накара да се замисля дали изобщо ще ми е интересна. Но богатата информативна среда ми подсказа, че пред мен е началото на легендарна поредица за млади читатели от 60-те години. Роберт Артър е започнал нещо, което с годините се е разпростряло в цял свят и дори е заживяло собствен живот. Днес книгите наброяват внушително число, но е хубаво, че могат да се четат разбъркано. Но първата е истинското начало. „Трите ??? и Призрачният замък“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева) се оказа наистина солидно начало от прекрасните времена без сложни електронни джаджи и с привкус на реална мистерия. А за мен това е абсолютно удоволствие и бих приканил повече хлапета да опитат от него. И, не, не става въпрос за най-малките, защото развитието на историята подсказва, че е насочена към т.н. „Young Adult“ аудитория. Всъщност тримата детективи са около 16-годишни, което изобщо не пречи да си спечелят почитатели сред 11-13 годишните. Да видим…

„ДНК“ на Ирса Сигурдардотир

Убийства и загадки в Исландия

   Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи.

„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса

История след история

   Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие. 

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища. 

„Злостории“ на Явор Цанев

Страх, тайни и смелост

   Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади. 

„Операция ‘Орфей’“ на Антъни Мосави

Технологии на ума

   Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 

„Мистерията на къщата с часовника“ на Джон Белеърс

Тайните вратички към магията

   Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна.