„Театрален роман“ („Записки на покойника“) на Михаил Булгаков

Пиесата на живота

   Отмина времето, когато четях по-често руска класика, но пък тези моменти бяха запълнени с много хубави книги. Сега обърнах внимание на шепа пиеси, десетки разкази и няколко емблематични романа с намерението да напиша нещо за тях, макар да е трудно човек да извади нещо повече от милионите страници, изписани за твърде известните произведения. Личното мнение няма да промени нещо кой знае колко, но удоволствието ще бъде голямо. „Театрален роман“ („Фама“, 2015, с превод на Лиляна Минкова) беше от пренебрегнатите, затова сега реших да разбера какво съм пропуснал. Получи се една почти трогателна среща с нещастния посвоему образ на Максудов, поел тежките изпитания на самия Булгаков и опитът му да види собствените си произведения на театралната сцена. Всичко тук би трябвало да е тъжно и абсурдно, както би изглеждала една трагикомедия, насочена право към сърцето на бездушната машина на цензурата и продължаващата с десетилетия Революция. Всъщност истинската, човешката революция е притаена в ума, откъдето спорадично изскачат силни думи и чакат своите читатели от бъдещето. Бориш се, бориш се, бориш се… Но най-адекватното име на борбата е сатирата – героите са маскирани като пациенти и кукловодът придърпва конците, за да извади от тях всичко преднамерено и скрито.

„Болката“ на Андре дьо Ришо

Тъмната река на страданието

   Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.

„Гробницата на капуцините“ на Йозеф Рот

Носталгично, безвъзвратно

   Това е първа ми среща с Йозеф Рот и изглежда няма да е последната. Мога да твърдя, че книгата не ме привлече като класика, писана преди доста десетилетия, а с целеустремеността си да положи саван над една малко позната ми реалност. Предварително потърсих информация за Хабсбургската империя и последните ѝ издихания в началото на 20 век – една раздута Австро-Унгария, с нейните близки и далечни провинции. Разпадане, което прекършва героите на Рот и ги пренася неусетно в кошмара на забравата. „Гробницата на капуцините“ („Лист“, 2019, с превод на Ана Димова) е тиха и естествена, като есенен листопад: топлината продължава да се акумулира от сърцата на приятелите, но бързащата нощ оставя само бледите светлинки на последните парченца от свещи. Но Рот не носи тъга, а впечатляваща спокойна атмосфера, експонирана през характерите на група отявлени декаденти, или по-точно – благородници без причина.

„Дневна красавица“ на Жозеф Кесел

Патология на страстта

   „Да се изложи драмата на душата и плътта, без да се говори еднакво свободно и за двете, ми се струва невъзможно.“

   През 1928 година тези думи на Кесел са значели далеч повече, предвид възраженията на читателите след публикуването на този роман. По своята същност той е еротичен и ясно обрисува щенията на тялото и терзанията на душата, сложно преплетени в битка за страстта. А страстта е машината на живота, която не изписва красиви символи, а наставлява с почти патологична ярост. Това е борба, наситена с чувства и емоции, чиято мощ може да възражда или срива. Идеята на Кесел в „Дневна красавица“ („Фама“, 2018, с превод на Мария Коева) е брилянтна, ако говорим за слабостта на тялото и ума, а онагледяването на това състояние няма как да бъде поднесено невинно. Точно затова романът има модерно звучене, макар езикът да е в плен на епохата си.

„Итанесиес“ на Сигизмунд Кржижановски

Поглед и реалности

   Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на  „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял. 

„Жена без път“ на Уила Катър

Пътят и времето

 Промяната винаги е част от онова, което ни заобикаля, и на тази основа жена като Мариан Форестър изглежда като безвременна, напълно застинала във времето, със своите тайнствени способности да влияе на околните по невероятен начин. Четенето на тази книга създава известни тръпки точно заради този образ, почти идеализиран от Уила Катър, сякаш цяла една епоха зависи от нейното излъчване и чар. Все пак се извършва някакъв преход и събитията се „втурват“ към невъзвратимата промяна, за да погълнат остатъците от поколението на мечтателите. „Жена без път“ („Кръг“, 2018, с превод на Надежда Розова) навява по-скоро една прагматичност, защото тази промяна не търпи илюзии. Кратка книга, но примерите да кажеш всичко с по-малко думи, се срещат достатъчно често. 

„Животът пред теб“ на Ромен Гари (Емил Ажар)

Един объркан свят

   Представях си Ромен Гари по друг начин, особено след прочитането на разказите в „Птиците идват да умрат в Перу“. Слушах мнения за някои от произведенията му и реших да продължа с четенето. Все още не съм стигнал до емблематичните, но пък се натъкнах на „Животът пред теб“ („Леге Артис“, 2018, с превод на Красимир Мирчев). Истината е, че ми връчиха книгата в ръцете с ентусиазъм, на който не можах да устоя. Но аз се паля, слушам внимателно какво ми се говори и се доверявам, ако има защо. „Причудлива, цинична, обсебваща…“ – точно такива думи очаквам винаги, за да отворя първата страница. Но в случая езикът на Гари е достатъчен – непоколебим, провокиращ и недвусмислено ясен, както е в случая. 

„Интимни отношения“ на Жан-Пол Сартр

Деликатни отношения

   Трудно се коментира книга, която е обвързана с философията на автора си. Позицията на времето, мисленето, принадлежността към определен вид течение – всичко говори, че произведенията на Сартр са неделима част от неговите „философски размисли“. Не бих казал, че Сартр е труден за четене, но определено трябва да се проучат възгледите му. Както е при всички останали интелектуалци, и той извежда нови насоки към разбирането на света около нас и отношенията между хората. Съвсем не случайно един от персонажите му казва: „Адът – това са другите“. В „Интимни отношения“ („Фама“, 2016, с превод на Мария Коева) сякаш няма блясък – всичко е провокирано от една до болка позната част от личните отношения на брачна двойка, които споделят последните дни на своята интимна история, преди да вземат окончателното решение за връзката си. 

„История на окото“ на Жорж Батай

Сюрреалистичното око

   Не знам дали тази малка книга е предназначена да се харесва или отрича от чисто литературно естество, но определено има въздействие. Самото писане за нея едва ли може да обясни изцяло влиянието ѝ върху съзнанието на непредубедения читател. За мен беше извънредно трудно възприемането на всичко онова, което се случва в нея, а и много хора вероятно ще са на моето мнение. Тъй като не мога да оценя качествата ѝ, заради постоянното разсейване да следя какво се случва в собственото ми съзнание, това просто няма да бъде едно от обичайните ми ревюта. Съвсем друго е отношението ми към книги като „Мемоарите на една лека жена“ и „Гамиани, или две страстни нощи“, последната от които прочетох малко преди тази. „История на окото“ („Фама“, 2018, с превод на Георги Ангелов) въздейства пределно деструктивно, обърква и носи със себе си повече дисхармония, отколкото която и да е друга класическа еротична творба. 

„Хроника на една предизвестена смърт“ на Габриел Гарсия Маркес

Смъртта не чака подаяния

   Мина известно време от прочита на „За любовта и други демони“ и настройката ми отново ме повлече към книга на Маркес. Направи ми впечатление колко прям в изказа си е този писател, сякаш всяко негово изречение е изковано от най-здравия материал и всичко изглежда почти невъзвратимо. Може би това е поредната илюзия, населяваща несъвършените човешки възприятия, но пък води след себе си до правилните изводи. Имам усещането, че Маркес съвсем съзнателно ни води към тази невъзвратимост, към разбирането за това колко далеч сме от основните цели на живота и че грешките в уравнението може би сме самите ние. „Хроника на една предизвестена смърт“ („Лъчезар Минчев“, 2016, с превод на Емилия Юлзари) изглежда семпла, прозрачна на фона на сложните постановки в доста други произведения, но тази строга реалистичност наоколо не буди съмнение, че ще усетим истината с всичките си сетива. 

„Девет разказа“ на Дж. Д. Селинджър

Селинджър и образите на красивия език

   Като разбереш, че един автор на нещо любимо се е опитвал да скрие себе си от света, ти се иска да го намериш и разпиташ най-подробно. Ако не успееш, се втренчваш в произведенията му и ровиш до безкрай, за да „влезеш“ в съзнанието му, да почувстваш смисъла на всяка дума и да откриеш нещо неназовано и скрито, трептящо някъде извън обичайните измерения. Извън „Спасителят в ръжта“ има нещо по-красиво, което се бори да обясни на света с интелигентен и прям стил как едни истории се случват и как в самите тях има много повече детайли и проникновения. И докато читателят потъва в този безбрежен океан от символи, съзнанието се изпълва с особеното усещане, че го правят свидетел на някакво откровение. 

„Маркюрелови от Вадшьопинг“ на Ялмар Бергман

Интриги във Вадшьопинг

   Не се захващам често с класически творби на поне столетие, може би заради годините на упоритото им четене като студент. Но това не значи, че съм преминал през тази част от литературната история с успех и вече нищо не би могло да ме заинтригува. Обикновено в пространството „обикалят“ тридесетина имена, които принципно се изучават още в училището и университета. И стигаме до въпроса дали това е достатъчно. Според мен не. Все още има непознати произведения, които могат да привлекат внимание, и с радост установявам, че празнините на книжния пазар постепенно се запълват. Така попаднах на „Нерон, кървавият поет“ на Дежьо Костолани, например. Оттогава се оглеждам внимателно и си набелязвам тук-там по нещо. 

„Луси Краун“ на Ъруин Шоу

Там, където покълва любовта, живеят и пороците

   Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“ – „Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков).

„Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс

   В страната на изкуството и ценностите

   Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.