„Лешояди“ на Дан Симънс

Ненаситни натрапници превземат умове

1-134543234   Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание.  Има още

„Правдата на Торен“ на Ан Леки

   Галактика, в която Радчаите определят правилата

 1-2345433  Нямам спомени да съм чел така задълбочено книга от жанра фантастика. „Правдата на Торен“ („Бард“, 2014, с превод на Милена Илиева) се оказа доста стойностна откъм идеи и техника на предаване на текста книга. От една страна имаме доста логичното за едно далечното бъдеще преплитане на органичен с изкуствен интелект, а от друга – десетки страници с размишления за културната идентичност на една по-различно развила се раса, която асимилира населението на завзетите територии по свой начин и с точно определена цел. Тук Ан Леки е проявила доста хитрост, като е засегнала две изключително популярни и към днешно време теми – тази за методите на водене на война и за културните промени, които настъпват след нейния край. Явно това, или нещо подобно, е събудило интереса на специалистите и книгата за кратко време е обрала четири от най-стойностните награди за фантастика – „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Артър Кларк“. Нищо против Ан Леки нямам, но наградите са прекалено много за военна фантастика. Моето мнение е, че това е най-лековерния поджанр от всички. Затова и се зарадвах, когато почти никъде в книгата не видях описани битки. Тук борбата се води на терена на разума и логиката, изправя подчинени срещу властващи и навлиза сред чисто човешката правдивост.

Има още

„Старият Марс“ – антология, множество автори

Марс от фантазията на класиците е възроден

1-191253_b   Марс съвсем не е била планетата, която знаем сега – пуста и безжизнена, без и най-малката следа от живот (за момента е така). Към днешна дата десетки безпилотни апарати са изследвали Червената планета, ровейки из пясъците, без да успеят да намерят дори една бактерия, пък макар и фосилизирана. Все по-усъвършенствани мобилни лаборатории облъчват с лазери взетите проби и връщат назад лентата на историята, за да разберем дали изобщо на Марс е имало живот. Сега знаем, че поне течна вода е имало.