„Безсмъртната смърт“ („Земното минало“ – книга 3) на Лиу Цъсин

Ние и бъдещето

1-567876543

 Какво би могло да се случи, ако почти всичко е изнесено и разработено в първите две книги от „Земното минало“? Точно това си мислех, преди да започна третата, а тя се оказа като изцяло нова вселена, буквално натрапена на човечеството. Имахме „първи контакт“, след това безпрецедентна за Историята ни заплаха от чужд разум, тревожни сигнали, че всичко ще се промени безвъзвратно и накрая трудната за преглъщане истина за живота такъв, какъвто никога не сме си го представяли. Силата на Цъсин е в богатото въображение и научнообоснованите идеи, в които дори липсата на достатъчно напреднали технологии в настоящето не са пречка за мащабите на трилогията. Тук въпросът получава отговор от отправната точка. В книгите на Цъсин има малко случайности и много материал за осмисляне. В „Безсмъртната смърт“ („Колибри“, 2022, с превод на Стефан Русинов) присъстват удивително много хипотези и възможни решения, вдъхновени от постиженията в астрофизиката и биологията, но разковничето може би се крие в човешката психология, философия и културна идентичност. Все пак съществува нещо, което никоя цивилизация не може да пренебрегне: в тази Вселена не може да си просто безпристрастен наблюдател.

Има още

„Тъмна гора“ („Земното минало“ – книга 2) на Лиу Цъсин

Война или мир

1-228880_b

   Има някаква безгранична вяра в земните технологии, които би трябвало достатъчно добре да подпомагат живота ни и да направят в далечното бъдеще една съвършена система за оцеляване на човешкия вид. Съществува мнение и с обратен знак – че в даден момент ще попаднем в капана на собствените си изобретения. Ако има трети вариант, то той е отчасти извън самите нас като цивилизация. Така смята Лиу Цъсин, който търпеливо подрежда шахматната дъска и пренастройва човешкото мислене. Трилогията „Земното минало“ се оказа колкото проницателна и въздействаща за ума, толкова и деспотична за самочувствието на вида ни. Чел съм доста книги за т. н. „първи контакт“ и винаги съм вярвал, че всичко опира до разума, но тук има много повече. Лиу Цъсин просто не държи на лесните решения. Когато затворих последната страница на „Трите тела“, нямах представа, че след това ще се сблъскам с почти безбройните противоречия, изтъкали собствената ни идентичност. Това е нещо отвъд нивото ни на развитие, отвъд всичко познато. „Тъмна гора“ („Колибри“, 2021, с превод на Стефан Русинов) е книга за решенията, за онези хиляди варианти, от които трябва да се избере възможно най-креативното, без възможност за грешка. Проектът „Стеногледци“ е точно такова решение, макар да е доста изненадващо по своя смисъл. Самата книга е натрапчива, извън комфорта на всичко познато.

Има още

„Проектът ‘Аве Мария’“ на Анди Уеър

Епично пътуване с много неизвестни

1-228530_b

 Изминаха повече от седем години от срещата ми с „Марсианецът“, но това не ми пречи и сега да изпитвам подобаващо вълнение при спомена за тази книга на Анди Уеър. Епично, приключенско, забавно… А и сериозно, ако говорим за научната фантастика такава, каквато заслужава да бъде. Междувременно се появи и „Артемида“, без да постигне нито нужното ниво, нито претенциите на автора. Разбира се, и нея прочетох с удоволствие, но разликата се усещаше през цялото време. Нямам предвид техническите подробности и науката, от които Уеър черпи щедро. Дали щеше да има още от изпитаната формула? Отново минаха години и най-после „бинго!“. В „Проектът ‘Аве Мария’“ („Бард“, 2021, с превод на Иван Иванов) имаме мащаб, енергия и несравнимо повече наука, която трябва да помогне за спасяването на човечеството. Ако това напомня на много други книги, разликата несъмнено я прави Анди Уеър. Време е за пътуване с повече неизвестни, отколкото класическата математика е склонна да позволи и истинско предизвикателство за възможностите на човешките технологии. Радвам се изключително много, че авторът не преследва неизвестното бъдеще, пълно с предполагаеми фантастични изобретения, а остава в орбитата на разбираемото и логичното, каквото ни предоставя съвременността. Е, Грейс, героят на този роман, е учител, който не иска да се занимава с подобни епични гадости, но пита ли го някой? 😃

Има още

„Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс

Малка галактика, много живот

1-205103_b

 Взех си тази книга, защото попаднах на един много информативен отзив, който ме убеди, че нещата се сериозни и научната фантастика определено се е обогатила, приютявайки нов автор като Беки Чеймбърс. Малка справка ме отведе до проблемите, които са я насочили към писането, в опит да изкара така необходимите пари за нормален живот. Е, накрая се е получило нещо много любопитно за жанра: началото на „космическа опера“ с невероятни мащаби. „Дългият път към една малка, ядосана планета“ („Артлайн“, 2016, с превод на Йоана Гацова) няма аналог и това е особено хубаво за почитателите на научната фантастика. Да, има извънземни с необичайни тела и много акъл, но това е само видимата страна на айсберга, ако мога така да го опиша. Обаче целта на Чеймбърс е да достигне до по-високи нива, където се срещат антропологията, социологията и културата, където всеки вид и раса може да блесне със своята претенциозна натура и да покаже най-доброто от себе си. Четях с широко отворени очи и неусетно започнах да сравнявам от позицията на един дребен и незначителен човек сред голяма и пълна с живот галактика. Появиха се симпатии към определени нечовешки персонажи, започнах да разсъждавам за много от проблемите на човечеството, което тепърва ще завладява непознатите дълбини на Вселената. И това с една особена насмешка, предвид леко хумористичните нотки, вплетени в историята. Епично пътешествие из космоса и мисълта, несъмнено!

Има още

„Трите тела“ („Земното минало“ – книга 1) на Лиу Цъсин

От физиката на Нютон до елементарните частици

1-5323456  Необходимо е малко време насаме с англоезичната фантастика, за да навлезеш в проблематиката и търсенията на тамошните писатели. Дотолкова сме свикнали с нея. Но с китайската е по-различно, не само защото се случва достатъчно рядко да бъде превеждана на български, за да я разберем. Китайската история е древна и пълна с любопитни събития чак до съвремието, затова я има тази специфична нотка, когато „външен“ се опита да навлезе и разбере този особен свят на династии и открития. С издаването на „Трите тела“ („Колибри“, 2020, с превод на Стефан Русинов) интересът определено би се засилил. А и точно тази книга никак не е случайна. Ако решаването на Задачата за трите тела е достатъчно сложна за масовия читател на научна фантастика, си трябва точно един Лиу Цъсин, за да направи нещата пределно разбираеми и любопитни. За мен книгата си беше необикновено изживяване и с удоволствие бих препоръчал да надникнете, пък макар и с разбираемото напоследък съмнение. Има още

„Машини като мен“ на Иън Макюън

Човекът в машината

1-219875_b   Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата… Има още

„Контакт“ на Карл Сейгън

Мечтата за звездите

1-208034_b   Трудно е да се пише неемоционално за „Контакт“ („Бард“, 2017, с превод на Валери Русинов), когато имаш куп сантиментални спомени от детството, свързани с фантастични книги, космически пътешествия и реални герои на науката – учените, които не спират да вдъхновяват по неповторим начин. Все си намирах някое списание с въздействащи снимки на космически обекти, статии за нови открития и интервюта с космолози и астрофизици. Тогава се опитвах да си представя огромните разстояния между планетите, звездите и галактиките и си задавах традиционните въпроси за едно хлапе.  Има още

„Изтребление“ („Звездна армада – 2“) на Б. В. Ларсън

Първата космическа мисия на Армадата

1-124576543   Не мисля, че тази поредица ми е съвсем на сърце, но идеята си я бива и хич не е скучна. Ларсън се е постарал да премахне по-голямата част от баласта, характерен за подобни поредици, и с това историята печели доста. Минусите за мен са в липсата на някоя по-драматична нишка, която да осмисли военните действия, така да го кажа, или поне да изтъкне човешкия фактор, както се случва в много книги за Втората световна война. Аз търся това в книгите по темата. След първата книга – „Нашествие“ – нещата изглеждаха доста интригуващо, а „Изтребление“ („Бард“, 2017, с превод на Милена Илиева) направо полага основите за космическа опера със завидни мащаби.  Има още

„Нашествие“ („Звездна армада -1“) на Б. В. Ларсън

Звездна армада защитава човечеството

1-45677654   Четох тази книга преди пет години и страшно ми хареса. Реших да повторя, защото най-после втората книга от поредицата излезе на български. Нашествия на извънземни във фантастиката има доволно много и е доста трудно да се вкара някакво нововъведение. Ларсън е подходил доста необичайно в началото, въпреки че продължението си е все същата война за спасяване на човечеството от завладяване и гибел. Първата половина е наистина забавна и на няколко пъти не успях да спра да се хиля, въпреки напрежението, лъхащо от страниците. Като цяло военната фантастика не ми допада, заради суховатата си страна – типични бойни действия, описани без кой знае колко въображение и изненади.  Има още

„Милостта на Калр“ на Ан Леки

Отломъкът от „Правдата на Торен“ набира сили

1-194110_b   Ако ми бяха казали, че тази фантастична „небивалица“ на Ан Леки ще ми вземе акъла, никога не бих повярвал. Обикновено се придържам към така наречените „стандартни“ фантастики и рядко ми се налага да се потя при четене. Не че не направих поне три превъртания от кеф, когато пред очите ми се изляха мощните изблици от талант на Дан Симънс, но пък Ан Леки успя да ме накара да тръгна по-смело към нетрадиционните похвати в този така богат на идеи жанр. „Правдата на Торен“ успя да ми влее първоначалната тръпка на откривател на нови нюанси във фантастиката с достойно странни персонажи и немалко трикове с изразните средства. Продължението – „Милостта на Калр“ („Бард“, 2015, с превод на Милена Илиева) – не успя да настъпи газта, но пък ме спечели със сбъдването на очакванията ми, които се изразяваха в превръщането на Брек от второстепенен отломък в добре организиран и мислещ индивид. Има още

„Отвъд разлома“ на Питър Уотс

   Постижимото въображение на Питър Уотс

 1-18398498Ама ти сериозно ли? Това беше въпросът, който изпълваше главата ми след почти всеки прочетен разказ. Ако имате представа кой е Питър Уотс, изобщо няма да се учудите на изумлението ми. Ако пък не знаете, но обичате научната фантастика, трябва задължително да си го причините. Самият израз „бедна ви е фантазията“ е съвсем подходящ в случая. Ако не го намирате за достатъчно убедително, прехвърлете няколко страници от „Слепоглед“. Ако Питър Уотс реши да пише за нещо, той е адски сериозен и не пропуска случай да изумява. Последната спомената книга пък беше първата с ревю в блога ми, но няма да давам линк, защото по онова време наистина не се справях особено добре с ревютата. За сметка на това има доста из Мрежата, написани от колегите. Та така.

„Правдата на Торен“ на Ан Леки

   Галактика, в която Радчаите определят правилата

 1-2345433  Нямам спомени да съм чел така задълбочено книга от жанра фантастика. „Правдата на Торен“ („Бард“, 2014, с превод на Милена Илиева) се оказа доста стойностна откъм идеи и техника на предаване на текста книга. От една страна имаме доста логичното за едно далечното бъдеще преплитане на органичен с изкуствен интелект, а от друга – десетки страници с размишления за културната идентичност на една по-различно развила се раса, която асимилира населението на завзетите територии по свой начин и с точно определена цел. Тук Ан Леки е проявила доста хитрост, като е засегнала две изключително популярни и към днешно време теми – тази за методите на водене на война и за културните промени, които настъпват след нейния край. Явно това, или нещо подобно, е събудило интереса на специалистите и книгата за кратко време е обрала четири от най-стойностните награди за фантастика – „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Артър Кларк“. Нищо против Ан Леки нямам, но наградите са прекалено много за военна фантастика. Моето мнение е, че това е най-лековерния поджанр от всички. Затова и се зарадвах, когато почти никъде в книгата не видях описани битки. Тук борбата се води на терена на разума и логиката, изправя подчинени срещу властващи и навлиза сред чисто човешката правдивост.

Има още

„Смъртта на светлината“ на Джордж Р. Р. Мартин

   Самотната Ворлорн по пътя на смъртта

 1-2345654   Лично аз не съм чак толкова голям фен на Джордж Р. Р. Мартин, но с удоволствие бих прочел преведените му на български книги. Вече доста години неговата поредица „Песен за огън и лед“ шества триумфално на пазара ни и няма признаци интереса към нея да угасне, още повече че се обещават шеста и седма книга. Има и сериал, тъй че нещата отиват към един вид обожествяване на Мартин. Но Мартин не е само „Песен за огън и лед“, и това се вижда във вече няколкото книги, които си проправиха път покрай фентъзи поредицата. „Смъртта на светлината“ („Бард“, 2015, с превод на Валерий Русинов) е от периода на Мартин, когато е писал повечко фантастика и доказва съвсем недвусмислено, че е майстор и в този жанр. Годината на издаване е 1977-а, но и това не е пречка тази книга да получи голямо внимание и сега. Просто четенето ѝ си заслужава.

„Марсианецът“ на Анди Уеър

 Куп марсиански неволи и един непоправим оптимист

 

1-234543   Започнаха да валят положителни отзиви за тази книга и аз веднага се втурнах да се снабдя с нея. Анди Уеър просто ще се превърне в един от най-специалните автори за мен още с първата си книга. Каквито и хвалби да изливам, няма да са му в повече. Темата за Марс и колонизирането ѝ вече не е толкова модна тема, но пък начинът по който Анди Уеър е подходил, си е направо страхотен.
   Марк Уотни е изоставен на Марс ранен и в безсъзнание, а екипажът, на който той е член, излита панически, подгонен от мощна пясъчна буря.