Приятели в живота и в смъртта
Започнах книгата заради темата за нацистките престъпления през Втората световна война и сякаш имах определени очаквания. Но страниците се лееха една след друга, а светът вътре се превръщаше в драматична сцена от живота на група деца, които търсят своите щастливи мигове и преминават през младостта, изпълнени с плам и жажда за живот. Вглеждах се в учудените им погледи и съзирах отраженията на „тайнствените сцени“, свързани с хайките на Гестапо, паниката на еврейските семейства и предателското присъствие на вербуваните агенти. За тях всичко това е като едно своеобразно приключение, а те са героите в тази интересна история. На прага на трагедията усещанията им преливат чрез адреналина на опасността и ги подготвят за смелите решения, оставили отглас в историята. „Транспорт отвъд вечността“ („Персей“, 2020, с превод на Красимир Проданов) е като спомен за реалните личности, преминали през трагедията на окупацията на тогавашна Чехословакия. Франтишек Тихи използва архиви, дневници и мемоари, за да напише книга, насочена към младите, чиито учебни часове по история рядко успяват да предадат нужното за разбирането на този трагичен за човечеството период. Младежи се вълнуват от съдбите на техни връстници и чувстват всичко, сякаш самите те са на фронтовата линия. Книгата се „обляга“ на темата, но не описва отвратителните подробности, привични за много от книгите за концентрационни лагери. Затова историята за момчетата от Терезин заслужава да бъде разказана и прочетена от млади и възрастни, без натрапчивите внушения и атрактивните прийоми на болшинството писатели.
„Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история. 
Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.
Да посегнеш към литературната класика е като да си направиш изящен подарък. Има необходимост, има и смисъл в това. Затова от време на време прочитам някоя книга, написана преди повече от сто години и поемам на едри глътки от онова време, през което литературата е преминавала постепенно от една епоха към друга. Вече познавам Ахо от книгата му 
От една страна е хубаво човек да е в тон с времето и да прочете някой нов бестселър, но това едва ли може да изгради истински вкус към определена стойностна литература. Трябва да се хвърли и поглед назад, към класическите произведения, които са оформили повечето съвременни писатели, творящи към ден днешен. Това важи особено много за любовните романи. Днешните любовни романи са в повечето случаи блудкави и повтарящи се, сякаш писани на конвейер, без да се търси нещо повече от чисто физическото описание на сплетените тела и невероятно простоватите диалози, произведени сякаш от „машината за клишета“.
Когато се настаних на столчето в залата и вперих поглед в тази млада и красива жена, изобщо не очаквах, че от нея ще заструи сила. Погледът ѝ не шареше притеснено сред публиката, нито показваше прекалено вълнение. Хелга Флатлан – норвежката, която си зададе един много съществен въпрос и развълнува страната си. Трите получени награди за дебют през 2010 година може и да са важни за нея, но по-важното е, че тя ги е заслужила още докато мисълта за първият ѝ роман е блуждаела като облак мъгла в съзнанието ѝ. „Остани, ако можеш. Замини, ако трябва.“ („Персей“, 2015, с превод на Ростислав Петров) говори за една реалност, която измества същинската и постепенно напластява своите собствени правила. Какво да правим с живота си, когато се чувстваме задоволени и сигурни за бъдещето си? Можем ли да прозрем зад изборите, които правим? Съзнаваме ли напълно възможността, че може да изгубим всичко само за един миг?
Книжен Петър 