„Бурята“ на Уилям Шекспир

Изпитание и помирение

 Изключително приятно ми е да пиша за творба на Шекспир. Макар това да ме ангажира с познаване на епохата, творческите търсения и идеите на автора, а също и дейното участие на изследователите му и критиците през вековете, този текст няма претенции за изчерпателност, нито трябва да се разглежда като поредното изследване. Определено Шекспир трябва да се чете и за удоволствие, не само като задължение в училището и университета. Това красиво ново издание на „Бурята“ („Кръг“, 2021, с превод на Валери Петров) и навременното предложение да посетя постановката по пиесата, се сляха в едно цяло, което ми предостави чудесната възможност първо да прочета текста и след това да развия впечатленията си от играта на сцената. Но преди да отворя първата страница, надникнах в историческите изследвания за произведението. Това беше един от начините да поставя нещата на определена основа, от която да тръгна спокоен, че мога да „провидя“ зад персонажите, техните действия и като цяло – сюжета. Любопитството ми предостави достатъчно разяснения относно идеята. В допълнение, това книжно издание си заслужава похвалите, защото е прилежно изпълнено с придружаваща информация. Като включим и илюстрациите, нещата придобиват доста приятен и завършен вид.

„Глухотата / Квартет“ на Никлас Родстрьом

Музика на идеите, музика на трагизма

   Не мога да си спомня кога за последен път прочетох пиеса, но тези на Никлас Родстрьом определено ще ги запомня. Първи превод на този доста популярен поет, романист и драматург, с изключително силно влияние на театралната сцена, а и прекрасни идеи. Не съм свикнал да възхвалявам, но не мога да не спомена за удоволствието от четенето на настоящата книга. Много рядко се срещам с музикални теми, още по-малко чета биографии на музиканти, затова пък изпитах неподправен възторг от срещата с Бетовен и индиректно с Шостакович, главните виновници за появата на пиесите. „Глухотата / Квартет“ („Гутенберг“, 2020, с превод на Меглена Боденска) предава част от наследството на великите композитори в сцени с биографични ноти, но без сухотата на голите факти. Макар пиесите на хартия да носят различен заряд от всякакъв друг вид литература, несъмнено будят очарование. Образно казано, сцената се вгражда в ума на четящия, декорите се подреждат на местата си и метрономът започва да отброява миговете между действията. Разбира се, в този случай няма дегизирани актьори, защото в представите си читателят се среща директно с личностите и се вслушва в реалните гласове на отминалата епоха. Определено ми помогна и предговорът на Меглена Боденска, която прецизно е отсяла важните елементи, насочващи директно към проблематиката в пиесите. Така дори и незапознатите биха се почувствали подготвени за последващото пиршество.

„Контрабасът“ на Патрик Зюскинд

Монологът на един контрабасист

   Наскоро реших да прочета поне още две книги на Зюскинд, макар че мога да мина само с „Парфюмът“. Още в самото начало предположих, че останалите няма да ми направят толкова силно впечатление, но пусто любопитство… Така минах през „Гълъбът“ и стигнах до „Контрабасът“ („Унискорп“, 2008, с превод на Калина Мискес), която се води и първото публикувано произведение на Зюскинд. Стана така, че последната ми хареса най-малко, което отдавам на музикалната тема и представянето ѝ като монолог, който успешно е поставен на театралната сцена. Все пак това произведение си е пиеса – един кратък изблик на чувства от развълнуван контрабасист, разказващ за най-големия струнен инструмент.