„Скрап от Зоната“ на Маркиян Камиш

В металната пустиня

   Всеки е чувал за катастрофата в атомната централа в Чернобил, а в последните години „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич направи така, че и най-незаинтересованите да погледнат на случилото се извън статистиката и голите факти. Има стотици видеоклипове, предимно от изоставения Припят и разкази на туристи, събрали смелост да посетят Зоната. Аз определено не смятам да ходя там, но чета и се интересувам от това апокалиптично събитие. Може би съм бил често на открито, когато радиоактивния облак е прекосявал Европа и части от Азия. Това минало не си отива и едва ли някога ще престане да отеква в бъдещето. Докато се готвя за една доста обемна книга по темата, реших да надникна в „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021, с превод на Лилия Желева) – жива, колоритна и доста любопитна история за хора, метали и… живот, някакъв живот, очертан от постоянната нужда да се събират остатъците след аварията. Маркиян Камиш е сред тези смелчаци, обходили надлъж и шир Зоната, за да разкажат за тях.

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

„5051“ на Светлана Тушева

Отвъд порталите

   От време на време хвърлям око на не толкова популярни книги и тихо се радвам, ако съм уцелил нещо „по моята част“. От известно време фантастиката у нас изостана драстично от фентъзито и това леко ме натъжава. Дори хорър се купува повече (за него пък се борехме допреди няколко години). Ако е жанрова литература, то ще е в огромната си част „тийн“. И в „5051“ („Многоточие“, 2020) има нещо такова, макар да са избегнати повечето познати прийоми, които директно поставят книгите на рафтовете за млада публика. С радост осъзнах, че в сюжета на тази повест са включени достатъчно фантастични елементи, пък и темата за „скрито измерение“ или портал към „невидимо пространство“ носят очакваната специфична настройка. Ако ме питате сериозно, по-скоро виждам един футуристичен фентъзи свят. За някои сцени бих поспорил, но с напредването на действието нещата започват да се случват с добра скорост и усърдие. Ако има нещо, с което специално бих похвалил Светлана Тушева, то е в добре замислената идея. Харесвам порталите и тяхното значение в историята. Книгата се чете бързо и оставя място за монументално продължение. Дано това се случва в момента, защото всичко води натам.

„Далечни плавания“ („Избрани произведения“, том 2) на Борис Априлов

Светът е морето

   Ако съдбата ти е свързана с морето, няма как в един момент да не потеглиш към далечния хоризонт. За Борис Априлов това е пътуване  към човешкото и интимното, където прозренията се крият зад всяка вълна и не са достъпни само за пътешествениците. Но трудно се навлиза в този свят без усещането за принадлежност, без търпеливата отдаденост, която човекът на морето излива от себе си, сякаш самото то живее в него. „Далечни плавания“ непредубедено посреща всеки ентусиаст, готов да поеме по вълните, екипиран само с ума и мечтите си. Това са разкази и повести с особена сила. Както стана и при том първи („Великата суета“), навлизането в тази Вселена разширява хоризонтите и доставя удоволствие от приключението. Аз съм удивен колко умело всеки един сюжет запълва празнините и се прикача към общото пространство, там, където стихията на живота не търпи посредственост и егоизъм.

„Жажда“ на Захари Карабашлиев

Тъмнина и проглеждане

   Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. 

„Великата суета“ („Избрани произведения“, том 1) на Борис Априлов

Морето, върхът и суетата

   Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология. 

„Бариерата“ на Павел Вежинов

Винаги има място за чудеса

   Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно. 

„Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад

Там, в дебрите, в сърцето на мрака

   В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото. 

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото. 

„Заведи ме вкъщи“ на Михаил Вешим

Мечтаният дом на хлапето

   До този момент не бях чел книга на Вешим, въпреки че той е достатъчно известен, за да му се обърне подобаващо внимание. Изненадващо или не, първата прочетена от мен негова книга се оказа детска. Просто посегнах към рафта с книги и извадих първата ми попаднала – „Заведи ме вкъщи“ („Сиела“, 2014). Още преди да се усетя я преполових, а не след дълго я прочетох цялата – все пак е под сто страници и е изпъстрена с илюстрациите на Дамян Дамянов. Оказа се доста любопитна като сюжет и ме накара да се замисля сериозно. Направи ми впечатление, че масово не се харесва, което си има и своето логично обяснение: казва истината за заобикалящия ни свят, и то от гледната точка на десетгодишно сираче. А и е подходяща за деца, което е проблем за нас, възрастните.

„Край до край“ на Стефан Стефанов

   Чудни и пречудни от Стефан Стефанов

   За новата книга на Стефан Стефанов чух преди няколко месеца и неусетно се настроих доста позитивно към нея още преди излизането ѝ. Очакването свърши, но мина още време, в което се появиха първите позитивни коментари. Не знам дали беше добре да се настройвам предварително, но със сигурност знам какво получих след прочитането. Стефанов е смел и колоритен в изказа си и не оставя празни места за празни разсъждения. „Край до край“ („Колибри“, 2015) съдържа една добре балансирана проза, която лесно преминава границите на оптималното за България красноречие и избор на теми. Тук може да съм нескромен, обаче си мечтая за поне десетина автори като него, които да запълват всяка година нуждаещата се от „отворковци“ (в съвсем положителен смисъл го казвам!) литературна сцена. Но да видим какво е забъркал пича.