Хранениците на комунизЪма
През 90-те години на миналия век се наситихме на „разкритите“ тайни от бай Тошово време и постепенно всеки си направи изводите, взе страна и започна да защитава „убедително“ тезите си – какво е било и защо е било, – та до ден днешен, когато никой вече не е способен да промени тези си убеждения, заради собствената си гледна точка и заеманата позиция в обществото. По онова време се отпечатаха хилядите вицове, предавани от уста на уста преди 89-а, произвели от комунизЪма една стройна гротескна митология, която през последните години взе да се стопява като летен сняг, заменена от новите герои в новите митове. Такава е историята, такова е времето. Има още
„Докато дишам“ („Сиела“, 2015) излезе преди месеци и предизвика съвсем нормален интерес от читателите, вече прочели сборника с разкази на Георги Томов (който пък аз ще прочета скоро). Допълнително масло в огъня наля и начинът, по който се появи книгата – конкурсът за нов български роман, засилил към първото място една доста особена, но забавна книга (
Гледам да не поставям случайни заглавия на ревютата, а специално това за книгата на Невена Митрополитска го обмислях поне половин час. Къде се намира сърцето на книгата? Това е въпросът, който ме занимава, когато се взирам в очертаното бяло поле на страницата. Отговорът не идва веднага, а изплува бавно около мигащият курсор, в почти неуловима мисъл-мъгла. И докато си подреждам нещата в ума, се вглеждам в корицата. Изведнъж ми просветва, че точно тази книга няма сърце – неподвластна на чувства и емоции, тя е един вид хронология на промяната след 1989 година, разказ от действителността, който следва стъпките на всички онези хора, преодолели бездната на онези първи няколко години на неизвестност и страх. 
Книжен Петър 