Поетичната любов на Билодо
Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност. Има още
Тази книга ме изненада приятно. В нея няма дълбокомислени и проникновени неща, но създава усещане за живост, цел в живота и има силата да нахъсва тези, които търсят повече оптимизъм в свят, пълен с противоречия и печал. Това е книга за стремежите, желанията и миговете на удовлетворение от изпълнените цели. В един момент трябва да решиш накъде да поемеш и решението ще си е само твое. Ако просто попиваш желанията на околните, това няма да е напълно твоят живот, нали? „Зоро в снега“ („Арка“, 2016, с превод на Тонина Манфреди) е книга за човека и кучето, за тяхната привързаност, щастливите моменти, които споделят и дългата история на едно ползотворно приятелство. 
Ето че си избрах книга, за която предварително знаех, че е чиклит и спада към онези с не особено ангажиращо съдържание. Други са заглавията, на които изобщо не бих обърнал внимание, тъй че с готовност си я приготвих за четене. Привлече ме думата „библиотека“, а „спасяване“ просто допълни чашата със сладък еликсир, която очаквах да изпия без остатък. Последва разочарование, но понякога и това се случва. „Луизиана спасява библиотеката“ („Сиела“, 2017, с превод на Емануил Томов) може да се причисли и към „кулинарната художествена литература“, както наричам книгите с гастрономически заглавия, вече превзели рафтовете на книжарниците. 
С какво да запълниш живота си, за да има смисъл? Един свят след катастрофална война, изличила от лицето на земята два континента, се променя, за да създаде правилата на една утопия. Да утолиш жаждата за живот на всеки, като му дадеш трийсет и пет години да мисли, да се развива и да бъде от полза за себе си и обществото. След това е готов да създаде семейство и да се отдаде на мечтите си, подготвен за всички трудности, които могат да се изпречат на пътя му. Кейти Хан е доста внимателна в преценката си и поставя само няколко условия, за да създаде такава утопия. Всичко изглежда идеално и добре планирано. 
Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение. 
Подскачането из жанровете може да е много ободряващо за ума. Случва ми се често и гледам да се настроя подобаващо за поредната книга. „Бруклин“ („ICU“, с превод на Бистра Андреева) ме завари точно в такава ситуация, когато в главата ми витаеха повече хорър и фантастични сюжети. Реалността се беше сгушила в един ъгъл, очаквайки да ѝ обърна внимание. Затова и книгата на Колм Тойбин се вля в мен като свежа глътка, сякаш очаквана от години. Животът, пътуването и изпитанията, на които е подложена ирландката Ейлиш Лейси, направиха необходимото, за да премина моста на промяната. 
„От утре започвам нов живот!“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Илиева Тошева) си е забавен чиклит, от която и страна да се погледне. Реших да я чета заради интересната корица и сюжета, който подсказва недвусмислено, че става въпрос за една щура млада жена и нейните опити да се опълчи на скучния си живот. Разбира се, очаквах и традиционните женски монолози и вайкания, типични за жанра, но все пак се захванах с нея и я изчетох с любопитство. Едва ли в бъдеще ще наблягам на подобна литература, но ми стана интересно заради самия автор, който е мъж, заел се с нелеката задача да се порови в женските работи. Е, прочетох я, тъй че е ред да си кажа мнението.
Книжен Петър 