Отново под сянката на боговете
Мина доста време, откакто прочетох „Град на стълби“, но моментално си припомних всичко след първите страници на продължението. Всъщност не бих го нарекъл продължение, защото „Град на остриета“ („Бард“, 2016, с превод на Владимир Зарков) не започва оттам, откъдето свършва предната книга, пък макар и да следва правилната времева линия. Мястото на действие е напълно различно, но понеже вече знам достатъчно за сложно изградения свят на Бенет, лесно прескочих „изгубеното“ време и се настроих за нова порция божествени мистерии. Има още
Реклами
Както се случва с интересните и вълшебни книги, човек не осъзнава, че е стигнал до финала на приключението. Книжките за Мина се водят детски, но сложната постановка и многобройните основни персонажи ги поставят наравно със събратята си за възрастни. Също като в 
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 
Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени. 
„…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“
Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при 
Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми. 
Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 
Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока. 
Какво споделих с вас за 
Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! 
Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение. 
Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение. 
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 
Едно от хубавите неща във фантастиката е, че няма пречка за авторите да описват невъзможното или невъзможното към този момент. И да, трябват много усилия това „невъзможно“ да зазвучи убедително и интригуващо на читателя. Чарлс Строс е от тези, които не се страхуват да преминават граници и изследват нови територии. Да се явиш пред света с книга като „Архиви на злото“ („Litus“, 2016, с превод на Елена Павлова) един ентусиазъм не стига. Толкова теми във фантастиката са пребродени и рестартирани вече хиляди пъти, че да изпъкнеш с нещо ново е много трудна задача. Определено ще ти трябва достатъчно щура идея, много знания и фантазия, за да бъдеш запомнен и харесван. 