„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

1-197004_b   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„Добрият късмет на момента“ на Матю Куик

Животът… Просто следвай пътя към мечтите си

1-200863_b-001  Какво споделих с вас за „Наръчник на оптимиста“ , предишната прочетена книга на Матю Куик? Твърде малко, а може би достатъчно. Историята е трагикомична и все пак оптимистична, ако човек търси пролука за себе си в стената, зад която се намира животът, който иска да изживее. Герои като Пат просто биват забутани в най-тъмните кътчета на съзнанието, в опит се съхрани собствената идилична настройка към живота. Можеш да го срещнеш на улицата и да подметнеш нещо подигравателно под нос, да стигнеш до извода, че пренебрежението подхранва спокойствието, което търсиш.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

1-203303_b   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение.  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още

„Архиви на злото“ („Досиетата на Боб“ – книга 1) на Чарлс Строс

Демоните на злото изскачат от математически формули

1-201876_b   Едно от хубавите неща във фантастиката е, че няма пречка за авторите да описват невъзможното или невъзможното към този момент. И да, трябват много усилия това „невъзможно“ да зазвучи убедително и интригуващо на читателя. Чарлс Строс е от тези, които не се страхуват да преминават граници и изследват нови територии. Да се явиш пред света с книга като „Архиви на злото“ („Litus“, 2016, с превод на Елена Павлова) един ентусиазъм не стига. Толкова теми във фантастиката са пребродени и рестартирани вече хиляди пъти, че да изпъкнеш с нещо ново е много трудна задача. Определено ще ти трябва достатъчно щура идея, много знания и фантазия, за да бъдеш запомнен и харесван.  Има още

„Таласъмите не спят зимен сън“ на Николай Гергов

Грехове и таласъми

1-202456_b   Може би взех да чета книжката на Николай Гергов заради интересното заглавие и оформлението ѝ. Ако бях прочел предварително първите няколко страници, едва ли щях да се заинтригувам. „Таласъмите не спят зимен сън“ („Фабрика за книги“, 2016) не е достатъчно литературна, дори е леко груба на моменти. Първоначално не видях, че има подзаглавие („Или досадните привички на обикновените граждани“), което до голяма степен обяснява каква е идеята на книгата, затова се впуснах на сляпо и бях готов да се разочаровам. Началото е тарикатско, ако мога така да се изразя: трамвай, пикаещ в него пияница, несретник със страхова невроза и разказвач отворко, който описва ситуацията като свидетел на тоталното пропадане на обществото.  Има още

„Уейуърд“ („Пайнс“ – книга 2) на Блейк Крауч

Тайната е разкрита, но това все още нищо не значи

1-1234565432   Ето ни отново в странното градче Уейуърд Пайнс, в което всичко изглежда ясно, но все още предстоят доста изненади. Леко странната „Пайнс“ наблегна повече на мистерията, но пък „Уейуърд“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) отива съвсем сериозно към фантастиката. За непрочелите още първата книга това реално си е подсказване, но пък разпалва страшно въображението. Бедата с първата книга е, че през по-голямата си част  не създава усещане за реалност – нещо се случва, но читателят не може да се „закрепи“ за него. Може би само любителите на мистерии и странни ситуации могат да видят зрънцето, което Крауч е скрил дълбоко в сюжета.  Има още

„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат“ на Ишбел Бий

Приказка от 19-и век с медиуми, часовници и една тайна

1-201807_b   Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂   Има още

„Напълно побъркан“ на Жил Льогардиние

Има шанс за щастие! Е, нека първо оправим проблемите…

1-198707_b   Ако до преди прочитането на тази книга съм бил убеден, че Льогардиние пише само чиклити, то преполовяването на тази книга ме наведе на мисълта, че нещата стоят по съвсем друг начин. „От утре почвам нов живот!“, първата книга на автора, която прочетох, действително има всички предпоставки да се нарече забавен чиклит, от който могат да вземат нещо и мъжете (така си е, наистина! 🙂 ). Приключенията на Жули Турнел се оказаха по вкуса ми, което означаваше, че възможността да продължа с „Напълно побъркан“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Тошева) е напълно в реда на нещата. Не че не ме чакат повече от стотина книги на лавицата, но сърбежът си е сърбеж и е редно да се почеша. 😀 Като добавим и котките на кориците…  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„И страж да бди на пост“ на Харпър Ли

Цветен свят

 1-197005_b  Интересно е, че не си спомням нищо от „Да убиеш присмехулник“. Дали защото съм я чел преди десетилетия или заради това, че по онова време не ми е направила впечатление, не знам. Но пък появата на „И страж да бди на пост“ („Бард“, 2015, с превод на Любомир Николов) ме развълнува достатъчно, за да проявя съответното любопитство. А историята с преработения ръкопис вече се знае от широката публика, затова няма да се спирам на нея. В това издание има обширно уточнение на преводача за какво иде реч. Само ми се ще да вметна, че първоначалният ръкопис на Харпър Ли стои като продължение на „редакторското копие“, което всички познават.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още