„Последните дни на Ханс“ на Михайло Свидерски

Земя за диктатори

1-235663_b

   Сигурно много хора биха искали да разберат какво се случва в умовете на диктаторите, как планират и подготвят действията си, защо решават да действат по определен начин и дали наистина осъзнават последствията от своята позиция на главнокомандващи. Да си избереш за герой подобен човек е истинско предизвикателство. Той ще се държи по точно замислен сценарий и несъмнено ще „кривне от пътя“, както и да е обрисуван. Може да се изготви психологически портрет, да се вземат предвид всички факти и отново да имаме непълна картина. Винаги се получава така, защото не можем да прочетем мислите му и да изходим от правилната позиция. Но можем да го осъдим. В „Последните дни на Ханс“ („Персей“, 2022, с превод на Таня Попова) Свидерски изготвя портрет на хипотетичен персонаж с черти от характера и мисленето на подобен човек, минал през системата на диктаторски режим и развил своя потенциал като лидер и носител на цялата власт. Повечето подобни режими съществуват ограничено време поради техните основни характеристики на „машини за смърт“, крайно отричани от цивилизованото човечество. Нека си представим един оцелял представител, който споделя мисли и идеи за света, вече възрастен отшелник, оставил цялата власт зад гърба си. Не можем да знаем дали Свидерски е стрелял право в целта, но нека извървим този път на този хипотетичен герой след неговата „оставка“.

Има още

„Град на остриета“ на Робърт Джаксън Бенет

Отново под сянката на боговете

 1-2345677654  Мина доста време, откакто прочетох „Град на стълби“, но моментално си припомних всичко след първите страници на продължението. Всъщност не бих го нарекъл продължение, защото „Град на остриета“ („Бард“, 2016, с превод на Владимир Зарков) не започва оттам, откъдето свършва предната книга, пък макар и да следва правилната времева линия. Мястото на действие е напълно различно, но понеже вече знам достатъчно за сложно изградения свят на Бенет, лесно прескочих „изгубеното“ време и се настроих за нова порция божествени мистерии.  Има още

„Мина и тайната на магиите“ („Мина“ – трета книга) на Весела Фламбурари

Все по диви и заплетени приключения

1-204914_b   Както се случва с интересните и вълшебни книги, човек не осъзнава, че е стигнал до финала на приключението. Книжките за Мина се водят детски, но сложната постановка и многобройните основни персонажи ги поставят наравно със събратята си за възрастни. Също като в „Мина, магиите и бялата стъкленица“ и „Мина и магията за предсказание“, и в „Мина и тайната на магиите“ („MBG Books“, 2017) има достатъчно опасни приключения и напрежение. Освен това поредицата се гордее с неизразимо сладък език и прекрасни мини приказчици, вмъкнати в повествованието за разкош.  Има още

„Съседката“ на Джак Кетчъм

Вината в нашето детство

1-204157_b   Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт.  Има още

„Винету I“ на Карл Май

Дивият запад на Карл Май

1-203304_b   Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени.  Има още

„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още

„Библиотеката на душите“ („Домът на мис Перигрин за чудати деца“, книга 3) на Рансъм Ригс

Краят на историята навлиза в мрака

1-543245   Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ и „Градът на гладните“, тук също има завидно количество странни фотографии, които дават визуална представа за места, герои и всичко останало. Освен това първата книга се сдоби с екранизация. Мен лично ми е интересно как ще се получи на голям екран третата книга – „Библиотеката на душите“ („Бард“, 2017, с превод на Юлиян Стойнов), заради мрачните краски, с които е обградена.  Има още

„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

1-205401_b   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми.  Има още

„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

1-197004_b   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„Добрият късмет на момента“ на Матю Куик

Животът… Просто следвай пътя към мечтите си

1-200863_b-001  Какво споделих с вас за „Наръчник на оптимиста“ , предишната прочетена книга на Матю Куик? Твърде малко, а може би достатъчно. Историята е трагикомична и все пак оптимистична, ако човек търси пролука за себе си в стената, зад която се намира животът, който иска да изживее. Герои като Пат просто биват забутани в най-тъмните кътчета на съзнанието, в опит се съхрани собствената идилична настройка към живота. Можеш да го срещнеш на улицата и да подметнеш нещо подигравателно под нос, да стигнеш до извода, че пренебрежението подхранва спокойствието, което търсиш.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

1-203303_b   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение.  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още