„Театрален роман“ („Записки на покойника“) на Михаил Булгаков

Пиесата на живота

   Отмина времето, когато четях по-често руска класика, но пък тези моменти бяха запълнени с много хубави книги. Сега обърнах внимание на шепа пиеси, десетки разкази и няколко емблематични романа с намерението да напиша нещо за тях, макар да е трудно човек да извади нещо повече от милионите страници, изписани за твърде известните произведения. Личното мнение няма да промени нещо кой знае колко, но удоволствието ще бъде голямо. „Театрален роман“ („Фама“, 2015, с превод на Лиляна Минкова) беше от пренебрегнатите, затова сега реших да разбера какво съм пропуснал. Получи се една почти трогателна среща с нещастния посвоему образ на Максудов, поел тежките изпитания на самия Булгаков и опитът му да види собствените си произведения на театралната сцена. Всичко тук би трябвало да е тъжно и абсурдно, както би изглеждала една трагикомедия, насочена право към сърцето на бездушната машина на цензурата и продължаващата с десетилетия Революция. Всъщност истинската, човешката революция е притаена в ума, откъдето спорадично изскачат силни думи и чакат своите читатели от бъдещето. Бориш се, бориш се, бориш се… Но най-адекватното име на борбата е сатирата – героите са маскирани като пациенти и кукловодът придърпва конците, за да извади от тях всичко преднамерено и скрито.

Има още

„Празни мисли на един празен човек“ на Джеръм К. Джеръм

За онова, което искаме да кажем просто така

1-1-207430_b-001   Все ще се случи един ден с някой приятел да седнете в заведение за по питие и поговорите неангажиращо. Постепенно темите преливат и се губят в мъглата, покрила всички световни проблеми. Но пък нещата винаги опират до дребните недостатъци и съвършенства, оценявани по достойни и недостойни критерии. В един момент и двамата осъзнавате важността на темите – съвсем човешки и пълни с материали от миналото, – далеч от философстването и сериозния тон. Две-три усмивки и малко смях биха били съвсем подходящи за случая. Така могат да се родят едни „Празни мисли на един празен човек“ („Пергамент прес“, 2017, с превод на Станимир Йотов). Да четеш подобни есета не действа въздигащо, просто ще си подредиш мислите и осъзнаеш докъде си стигнал.  Има още

„Лудост за здраве“ на Богомил Иванов-Боге

Живот е, за да се живее

1-205807_b   Първата изненада от тази книга дойде при нейното представяне. Видях младо, сериозно и разсъдливо момче, което говореше с убеденост и рутина, за която можех само да му завидя. Същата вечер прехвърлих случайно избрани десетина страници и разбрах, че трябва да оставя книгата да отлежи, но не като вино, което с времето става по-хубаво, а заради темата в нея. Балкански синдром – странната и до болка позната ни особеност на нашето вечно състояние на неудовлетвореност и разбиране към живота.  Има още

„Разкази за родината“ на Дмитрий Глуховски

За политиката, Родината и руската съвест

1-207124_b   Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц.  Има още

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето
1-199793_b

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори. Има още

„Нощта на десети“ на Йордан Ганчовски

 Хранениците на комунизЪма

1-192821_b   През 90-те години на миналия век се наситихме на „разкритите“ тайни от бай Тошово време и постепенно всеки си направи изводите, взе страна и започна да защитава „убедително“ тезите си – какво е било и защо е било, – та до ден днешен, когато никой вече не е способен да промени тези си убеждения, заради собствената си гледна точка и заеманата позиция в обществото. По онова време се отпечатаха хилядите вицове, предавани от уста на уста преди 89-а, произвели от комунизЪма една стройна гротескна митология, която през последните години взе да се стопява като летен сняг, заменена от новите герои в новите митове. Такава е историята, такова е времето. Има още

„Фадър наш“ на Манос Вуракис

   Второто пришествие идва с Джизъс Крайст Джуниър – Джес

1-194809_b   Затворих последната страница на книгата и се запитах от какъв зор на Манос Вуракис може да му хрумне да напише подобна история. Почти веднага си отговорих, че това е просто куул и трябва да има подобни книги, които не следват нито каноните в литературата, нито тези на който и да е редови читател. Да, последното може да уплаши хората, които се чудят дали тази книга ще ги спечели с нещо по-различно, по-разчупено. Всеки читател следва своя линия и търси непрестанно книги по свой вкус, дори прибягвайки до късмета и случайността. С „Фадър наш“ е лесно, защото на която и страница да отворите, веднага ще ви стане ясно за стила на автора и целта му. Но в тази книга има и нещо повече.

„Той пак е тук“ на Тимур Вермеш

   Диктаторът пак е тук и готви светло бъдеще за Германия

1-134543   Видът на Адолф Хитлер е толкова разпознаваем, че изобщо не е необходимо да го изтипосват на корицата на книгата – достатъчно е да се загатне прическата и едни мустаци. Той е един от най-известните гадняри от последните сто години и май ще запази титлата поне още сто, заради спецификата на съвременната война, която не позволява да се срещат десетки хиляди войници едни срещу други, а също и да остават скрити тъй наречените „лагери на смъртта“. През 1945 година Хитлер се жени и малко по-късно си тегли куршума, неспособен да се изправи пред бъдещия съд. Какво си е мислел и защо е постъпил така, предположенията са много, а свидетелите в бункера са го последвали в смъртта и няма как да разкажат. Има още