Поквара в душата
Това произведение винаги ми е изглеждало непривлекателно и през годините никога не съм изпитвал желание да го прочета. Да, попадал съм тук-там на няколко случайни откъса, но винаги ме е преследвала натрапчивата мисъл, че не е за мен. За приказките на Оскар Уайлд имах желание и съм ги препрочитал многократно, без това да възбужда допълнително любопитството ми. В последно време подхващам по някоя знакова книга с намерение да запълня празнини. Дори обърнах внимание на декадентите, нещо извън моите предпочитания. И все пак в „Портретът на Дориан Грей“ („Фама“, 2011, с превод на Красимир Желязков) има история, която задава вечни въпроси и впримчва човека и изкуството в един почти порочен възел – правдива история, която би могла да събужда чувства и да дава отговори. Все пак знаех, че трудно ще свикна с някои характери и ще изпитам неприятни асоциации към определени твърдения. И все пак – възможно ли е стремежът към красотата да развращава и способен ли е човешкия ум да превръща нещо нетрайно в свой идеал?
Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. 
Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература. 
Въпреки по-ранните си издания, тази книга не ми беше известна. Но, както се случва обикновено, излизането на съвсем ново непременно възбужда интереса, особено когато е поднесено в пленителна опаковка. „Принцесата и гоблинът“ („Изток-Запад“, 2020, с превод на Стефан Георгиев) е абсолютна класика в жанра си и нямаше как да я пропусна. Освен това си имаме една сладка осемгодишна принцеса, чийто характер и изказ пленяват моментално, дотам, че дори не бих я свързал с епохата, в която е написана книгата (1872 г.). Преводът определено е осъвременил до известна степен оригинала, но това никак не намалява удоволствието от четенето. А приключения и забавни ситуации не липсват, включително толкова привлекателните за хлапаците борбеност и критични моменти. Абсолютно съм сигурен, че любителите на фентъзи жанра, независимо на каква възраст са, ще оценят подобаващо Джордж Макдоналд и неговото влияние над цяла плеяда по-съвременни писатели. 
„Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях. 
Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.
Да посегнеш към литературната класика е като да си направиш изящен подарък. Има необходимост, има и смисъл в това. Затова от време на време прочитам някоя книга, написана преди повече от сто години и поемам на едри глътки от онова време, през което литературата е преминавала постепенно от една епоха към друга. Вече познавам Ахо от книгата му 
От една страна е хубаво човек да е в тон с времето и да прочете някой нов бестселър, но това едва ли може да изгради истински вкус към определена стойностна литература. Трябва да се хвърли и поглед назад, към класическите произведения, които са оформили повечето съвременни писатели, творящи към ден днешен. Това важи особено много за любовните романи. Днешните любовни романи са в повечето случаи блудкави и повтарящи се, сякаш писани на конвейер, без да се търси нещо повече от чисто физическото описание на сплетените тела и невероятно простоватите диалози, произведени сякаш от „машината за клишета“.
Книжен Петър 