„Годината на върколака“ на Стивън Кинг

Зловещата легенда възкръсва

   Сред сюжетите в жанра хорър има такива с особен блясък. Вампирите, духовете и върколаците не се нуждаят от представяне, защото често присъстват в класическите страшни истории и почти всяко дете е изтръпвало от ужас в леглото си, очаквайки да ги срещне. В предишните си романи и разкази Кинг вече е употребил за тъмните си цели първите два персонажа, така че идва ред на върколаците. Но дори през 1983-а една подобна история би изглеждала прекалено ретро. Наоколо вече витаят „модернистични“ извънземни и генномодифицирани чудовища, така че нещата опират до нещо по-специално: богато илюстрирано колекционерско издание от Краля на ужаса. Кажете обаче на почитателите, че не всички ще се доберат до това чудо и те със сигурност ще се разсърдят. Затова съвсем ненадейно „Годината на върколака“ („Ибис“, 2022, с превод на Адриан Лазаровски) се нарежда върху вече солидната купчина романи и сборници за радост на всички. Кратката книга няма кой-знае какви претенции, ако я сравним с миналите като вихрушка пълнокръвни романи, но пък създава особено очарование в четящите хорър.

„Гробище за домашни любимци“ на Стивън Кинг

Смъртта тегли отвъд зримото

   Ако ужасът има лапи, то той ги протяга към смъртта и тайнственото ѝ очарование в литературата. След няколко класически и модерни теми, свързани с жанра, Кинг се насочва директно към последния стон на погубените души и страданието на живите, погребали своите близки. Естествено, в „Сейлъм’с Лот“ също се прокрадват идеи за връщане от смъртта (без да включваме призрачните проявления), но „Гробище за домашни любимци“ („Бард“, 2019, с превод на Весела Прошкова) прегръща темата с щедро изцапани пръсти и я превръща в зловеща история, която има способността да предизвиква кошмари. Тук митологичната част е заета древно индианско поверие и тайнствено гробище, обитавано от сили отвъд смъртта. По това време читателите са си изградили специално отношение към писателя и творчеството му. Страшните истории вече са запълнили солидна част от рафтовете вкъщи и никой не иска да бъде разочарован. Всъщност смъртта е вечна тема, накъдето и да се взре човек, но ако се пренесе с всичките си „фокуси“ в съвремието ни, то нещата опират или до лудост, или до възкресяване на легендите. Нека избягаме от почти забавните начини за „комуникация“ с мъртвите и да се насочим към по-зловещите варианти, дали на тази книга култовия статус на една от най-обичаните книги на Краля.

„Кристин“ на Стивън Кинг

Песни за младост и коли

   Ако в книгите на Кинг се промъкне някаква призрачна лудост, то тя остава да витае и след четенето. Това е също като да ти заседне залък и чувството да остане дълбоко загнездено в спомените, превръщайки се в досаден вирус. Първата ми среща с тази книга преди доста години се оказа като пътуване из непознатите и зловещи пътища на американската мечта. Беше толкова вълнуваща и изразителна, че и до ден днешен усещам натрапчивите ѝ послания. Младостта, старите рок парчета, красивите автомобили, които се превръщат в легенди… Това действително е призрачна история, но от онези, в които няма твърдо разделение между действителността и свръхестественото. По-скоро прилича на обсебваща любов, когато човекът и автомобилът разрушават представите за нормалността и се вкопчват един в друг като в симбиоза. В този смисъл предметите придобиват качества на живи същества. Обяснението не е важно, просто се случва нещо, което би могло да провокира една много зловеща история. „Кристин“ („Ибис“, 2014, с превод на Весела Прошкова) определено има тази сила, така че за мен беше истинско удоволствие да я разгърна отново. „Какво би се случило ако…“ отново работи в полза на прекрасния разказвач Кинг.

„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

„Пътна мрежа“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Бунт за възмездие

 Историята показва, че всичко започва от „Кери“ и онова, което Кинг пише преди този кратък роман, не е достатъчно добро за публикуване, като изключим няколко десетки разкази, намерили място първоначално в популярни списания. Това са романи от чекмеджето, които са преки свидетели на упоритостта на един начеващ автор да пробие сред големите. След като става известен като хорър писател с няколко романа и сборник с разкази, публикуването на нещо различно едва ли би се приело с ентусиазъм. Любопитството на Кинг ражда Ричард Бакман и под този псевдоним започват да излизат преработените му ранни романи. Вече писах за експерименталните „Гняв“ и „Дългата разходка“. С „Пътна мрежа“ („Бард“, 2005, с превод на Иван Коларов) обаче нещата са други. Тук имаме пълнокръвен роман, драматична семейна история, която не парадира с харизматични герои, но пък поставя множество въпроси, наситени с илюзии и стремежи, каквито се раждат при всеки бунт за справедливи каузи. Тази история се изследва бавно и с внимание, макар да среща и непреклонни читатели, които очакват един атрактивен Кинг и много забавни моменти. Ако се подготвите за психологическа драма, няма да сгрешите.

„Живата факла“ („Подпалвачката“) на Стивън Кинг

Огънят на Апокалипсиса

   Прехвърлил първите години от успешната си кариера на писател, Стивън Кинг продължил да търси сюжети с герои, носители на парапсихически способности. Това била добра новина за постоянно увеличаващата се маса от почитатели, свикнали да получават все нови и нови порции освежаващ хорър. Не бих го винил, защото точно тези първи романи ще се окажат трамплин за най-епичните му и мрачни творби. Не след дълго и един класически американски автомобил ще започне да проявява признаци на своеволие. 😉 Страхът рядко има едно лице, затова може да влезете в капана му дори да не ви е страх от духове и хора с необикновени способности. При Кинг нещата имат и друга страна. Да, обича да плаши и интригува, но и е придирчив към самата история. Понякога може да ви се стори, че е твърде подробен и „раздут“, сякаш не може да остави дори малко на читателското въображение. Но твърде често тази „писателска тлъстина“ се оказва необходима, за да направи илюзията по-съвършена – все едно потапя самата реалност в блато, от което няма измъкване. Така е и с „Живата факла“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова) – роман, сякаш излязъл от най-тъмните катакомби на американската лудост, времето на тайните правителствени организации, чиито бюджети нямат горна граница, нито особени скрупули относно работата си. Така да се каже, дайте да се подготвим, защото не се знае кой ще ни изненада неприятно.

„Мъртвата зона“ на Стивън Кинг

Да съзреш отвъд

   От самото начало на кариерата си Стивън Кинг приема присърце темата за парапсихическите таланти, заедно с последиците от тях, и я развива до съвършенство в няколко романа. Това определено се е харесало на тогавашната публика и авторът получава прозвището Крал на ужаса. Както се казва, почвата е облагородена, трябва само да се обере реколтата. „Кери“ е наистина прекрасно начало, но „Мъртвата зона“ („Бард“, 2017, с превод на Стоянка Ангелова) е далеч по-сложен роман, дълбоко потънал в „екстремните“ години на американската политика и амбиции. Доста време си задавах въпроса защо точно тази книга на Кинг е избрана като подходяща за издаване у нас в далечната 1986 година и скорошното препрочитане ми даде добро предположение. (В това издание е запазен стария превод, изпълнен прекрасно в стилистиката на автора.) В сюжета присъстват доста примери за религиозна разюзданост и политически машинации, които създават определена настройка към Западните общества. А ако вникнем в идеята, лесно ще разпознаем подбудите за написването на произведението. Представете си, че някой е способен да влияе на случващото се в едни от най-невралгичните години в съвременната американска история. Той със сигурност трябва да притежава умение, което да го поставя в достатъчно благоприятна позиция. Изненадващо, но това се оказва един обикновен Джон Смит, толкова невидим и невзрачен, колкото и името му.

„Дългата разходка“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

В капана на поредната крачка

   „Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие“, мисли си Рей Гарати, докато преодолява поредната миля. „Дългата разходка“ („Бард“, 2016, с превод на Юлиян Стойнов) е твърде ранно произведение, чиято идея се е прокраднала още в студентските години на Кинг. Не е тайна, че много от книгите на автора имат препратки към петдесетте и шейсетте години, когато в американската действителност са се случили много сътресения. Кинг е от следвоенните деца, превзети от мисълта за дълбока промяна, живот на гребена на зараждащата се буря. Дете на времето си, както се казва. След първите си успешни романи, той вади от чекмеджето „бунтовни“ ръкописи като „Гняв“ и „Дългата разходка“. Псевдонимът Ричард Бакман се оказва чудесно прикритие за публикуването им, макар времето на този бунт да е останало в миналото. Първоначално интересът към тях не е бил толкова голям, но е било и някак неестествено да не последва своеобразен отглас на Кинг след нашествието на битниците и хипитата. Влечението му към хорър литературата определено върши своята работа, а разкритието за авторството по-късно помага на ранните романи да се превърнат в неделима част от творчеството на знаменития писател. Поредното поколение читатели на Краля едва ли виждат нещо друго в „Дългата разходка“, освен необичайна дистопия, написана в неповторимия му стил. Дори гледана само по този начин, тя определено е станала любима на милиони читатели по цял свят.

„Сблъсък“ (Том 1 и 2) на Стивън Кинг

Капитан Трипс опустошава света

   Може би всеки писател на страшни и фантастични истории си мечтае един ден да разруши света или да го промени драстично, поне върху хартия. Така възможностите и изборите наистина стават безкрайни. След няколко успешни романа и сборник с разкази, явно везната се е наклонила в правилната посока и Кинг е поел по пътеката на пълното прекрояване, каквото в негов стил означава да извае мащабно платно, чиито краища се размиват в безкрая, огънати от впечатляващото му въображение. Всъщност в първото си издание романът е бил съкратен с близо 400 страници, защото финансовият отдел изчислил, че новата книга на Кинг може да поеме точно определена цена. Но десет години след това орязване, вече Кинг води парада и величието на произведението му е възвърнато.

„Нощна смяна“ на Стивън Кинг

Страхът според Стивън Кинг

   Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му. 

„Нощни птици“ – антология

Разкази, вдъхновени от картини

   Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си. 

„Кутията на Гуенди“ на Стивън Кинг и Ричард Чизмар

Една кутия държи съдбата в тъмната си паст

   Хубаво е, че Стивън Кинг винаги има какво да каже с всяка следваща своя книга, макар понякога рецептата да включва нетипичен продукт или подправките да не са в достатъчно количество. Не всичко в творчеството му може да се приеме за чиста монета, но ако имаш време да се настроиш на неговата вълна, ще разбереш как са се родили идеите и защо са написани произведенията. Тази новела не е изцяло негова, но може лесно да се вмъкне някъде между многобройните му къси произведения, които запълват празнините покрай големите му романи.