„Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс

Малка галактика, много живот

 Взех си тази книга, защото попаднах на един много информативен отзив, който ме убеди, че нещата се сериозни и научната фантастика определено се е обогатила, приютявайки нов автор като Беки Чеймбърс. Малка справка ме отведе до проблемите, които са я насочили към писането, в опит да изкара така необходимите пари за нормален живот. Е, накрая се е получило нещо много любопитно за жанра: началото на „космическа опера“ с невероятни мащаби. „Дългият път към една малка, ядосана планета“ („Артлайн“, 2016, с превод на Йоана Гацова) няма аналог и това е особено хубаво за почитателите на научната фантастика. Да, има извънземни с необичайни тела и много акъл, но това е само видимата страна на айсберга, ако мога така да го опиша. Обаче целта на Чеймбърс е да достигне до по-високи нива, където се срещат антропологията, социологията и културата, където всеки вид и раса може да блесне със своята претенциозна натура и да покаже най-доброто от себе си. Четях с широко отворени очи и неусетно започнах да сравнявам от позицията на един дребен и незначителен човек сред голяма и пълна с живот галактика. Появиха се симпатии към определени нечовешки персонажи, започнах да разсъждавам за много от проблемите на човечеството, което тепърва ще завладява непознатите дълбини на Вселената. И това с една особена насмешка, предвид леко хумористичните нотки, вплетени в историята. Епично пътешествие из космоса и мисълта, несъмнено!

„Да играеш с огъня“ („Скълдъгъри Плезънт, книга 2) на Дерек Ланди

Ланди доставя още злодеи

   Мина доста време, откакто прочетох първата книжка от поредицата – „Скълдъгъри Плезънт“ – и преди броени дни си припомних всички подробности, прочитайки я отново. Вече имам хъса и желанието да я довърша за два-три месеца, затова си набавих и последните пет книги, две от които са леко встрани от „потока“, но също толкова интригуващи (на първо мнение). Изненадващо Дерек Ланди реши да напише десета книга от основната линия, с което зарадва сума народ, почитатели и пристрастени към поредицата. 

„Съседката“ на Джак Кетчъм

Вината в нашето детство

   Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 

„Отрова“ на Сара Пинбъра

Приказни вълшебства, приказна действителност

   Докато децата масово отрастват с класическите приказки, с които сме отраснали и ние с вас, времето минава неумолимо в еднаквостта си. Една и съща сцена се повтаря и преповтаря: малкото хлапе лежи ококорено на легълцето си, а някой от родителите му чете приказка преди сън. Малчуганите порастват и идва време и те да почетат приказки на своите деца. Но ако се върнем достатъчно назад във времето и се опитаме да намерим подходящи приказки за деца, доста ще се затрудним, защото те рядко изглеждат по същия начин – не толкова щадящи и не толкова невинни. 

„Скълдъгъри Плезънт“ на Дерек Ланди

Скълдъгъри и Стефани в първото си опасно приключение

   Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене.