„Дървесна история“ на Ричард Пауърс

Една история за друг живот

   Какво съществува и какво е важно? Защо има въпроси, които все още чакат отговори? Има ли нещо, което човечеството винаги изпуска, докато пленява природата и я превръща в обикновена саксия, трофей на своята безгранична взискателност? Онова, което задоволява собствените ни изисквания, не създава ли прецедент в природата на нещата? Ясно е, че трудно бихме се отказали от всичко постигнато, от технологичното си съвършенство, от егоистичните си принципи, които ни водят до една крайна точка – изчерпване на подарените от природата ресурси и унищожаване на възможната среда за живот. „Дървесна история“ („Колибри“, 2022, с превод на Деян Кючуков) е извор на въпроси, чиито отговори никога не са били лесни за разгадаване. Така написана, книгата е като откровение, извор на знания и рационални (не само) представи за живота и връзките на всичко в природата. Чел съм научни статии и разработени идеи на ентусиасти, които са изследвали дърветата и са открили доста изненадващи факти за тяхното развитие. Какво би променило нас като вид, ако разширим термина „интелигентност“ и придадем на природата онова значение, което е необходимо за по-ясното разбиране на света около нас? Пауърс не само е разработил темата в книгата си, но вероятно е дал необходимия тласък тези въпроси да бъдат разглеждани с повишено внимание.

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

„Принс“ на Сесар Айра

Безтегловен живот

   Когато започнах да чета Сесар Айра, се появи особеното усещане за причудливи форми и нереалност. Този автор на стотина книги някак почти на шега разчупва клишираната реалност и я привежда в особен модел структура от невидим материал, който има плътността на паяжина, но здравина на бодлива тел. Когато прочетох „Доказателството“, останах приятно изненадан от погледа му върху смисъла. Бях написал, че Айра си „играе на смисъл“ и това се потвърди напълно в „Принс“ („Агата-А, 2020, с превод на Красимир Тасев). Има автори, които чрез литературата създават причудливо изкуство. Познатите теми са мощен стимул да се поразсъждава надълго и нашироко, да се запълни пространството с безкрайна върволица от човешки мисли и реакции, но те никога не бягат от линията на обозримото. Бих могъл да не харесам този роман, защото акцентира върху човешката незавършеност, на кривата част в часовника, която му пречи да бъде предвидим, на грешните пътища и липсата на потенциал. Човек би се възхитил на една безпогрешна илюзия, но надали би останал очарован от описаната представа за импотентност, която паразитира в човешкия ум. Но пък е толкова вълнуващо да попаднеш на персонаж, чийто живот показва реална проява на трагикомичност и в същото време се състои в друга реалност.

„Отвъд границите“ на Андрей Макин

Да прекосиш отвъд

 Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.

„Доказателството“ на Сесар Айра

Признаците на любовта

   От пръв поглед Сесар Айра ми се стори чудноват, ексцентричен, самобитен автор, който нахално се вторачва в проблемите на хората и ги „пренастройва“ до неузнаваемост. Имах някаква спирачка и стоях далеч от него, докато на книжния пазар не се появиха достатъчно книги – знак, че налагането му не е случайно. Все си избирах нещо друго, докато две от книгите му не се озоваха при мен под формата на подарък. Сега вече нямаше как да го пренебрегна. Чинно прегледах изписаното за него и се приготвих за сблъсък. Хората са толкова познати и предсказуеми, че биха погледнали на такъв натрапник все едно е призрак, който се явява винаги в неподходящ момент. Ако изпитвате смущение, то не е защото имате проблем, а защото не сте готови да погледнете на нещата от друг ъгъл. Трябва ви доказателство и все пак не сте готови да го получите. „Доказателството“ („Агата-А, 2020, с превод на Цвета Русинова) е колкото странна, толкова и естествена история, задаваща въпроси и отговаряща им с нетипично за литературните творби упорство. Любов и желание, красота и щастие, смисъл и съвършенство… Макар да ни се струват ясни, срещата с тях винаги е непредсказуема, като с вградена джаджа с недобре направени настройки. Тя ни избутва от коловоза и паразитира в ума ни, докато намерим сили да я обуздаем. А как протича такъв сблъсък? Не ми е ясно дали Айра е просто нахален и е решил да си поиграе на смисъл, или ни изпитва по някакъв начин, но това „доказателство“ наистина влиза под кожата.

„Малки пожари навсякъде“ на Селест Инг

Пожари, които никога не гаснат

   Темите в тази книга май никога няма да потънат в миналото, защото самото човечество все още се опитва да плува сред мазните води на своите трагедии, въпреки възможността за по-логичен избор. Мине, не мине време и все ще се появи такъв роман, който да се „размирише“ насред трупаното с векове самомнение. Куп народ ще го прочете, след което бързо ще потърси нещо по-развличащо, макар че самият пожар ще остане да тлее още години наред. Много хора у нас – както и аз – пропуснаха тази книга, тя остана да трупа прах заради невинното си резюме на задната корица, или пък заради многото други любопитни книги, появили се по онова време. Сега виждам доста повече мнения, сякаш почти всички сме преспали на гарата няколко години и сме се качили на последния влак. А „Малки пожари навсякъде“ („Сиела“, 2018, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) е прекалено действителна, за да ѝ обърнем гръб. Ще трябва да се вгледаме в подробностите и да разберем какво се крие в душата на всеки от участниците, защото всички са се запътили към бездната с вина и без вина.

„Бегуни“ на Олга Токарчук

Пътуване навън и навътре

   Това е една от малкото книги, които не разузнах в подробности предварително. Вслушвах се в някои коментари и все не намирах причина да започна. Направи ми впечатление „роман пътешествие“ и „книга за любопитството и любознателността“ от задната корица, но бях сигурен, че това е само рамка на съзнателното ми търсене, типичното претегляне на думи и изрази, сякаш очаквах книгата да закопчае белезниците и лесно да ме разходи извън обичайната действителност. Все пак се оказах в капан, капана на лутането и търсенето на смисъл. „Бегуни“ („ICU“, 2019, с превод на Силвия Борисова) няма „твърда основа“, тя следва движението на телата в безвременно и почти безпространствено пътуване, а късовете от събития и сцени не се нуждаят от логическа връзка. Поне на пръв поглед. Това се оказа бягство от статичността – мислено, изпълнено с тревожност, което не се ограничава само в търсенето на смисъл, а преброжда темата в психоаналитичен контекст.

„Далечни плавания“ („Избрани произведения“, том 2) на Борис Априлов

Светът е морето

   Ако съдбата ти е свързана с морето, няма как в един момент да не потеглиш към далечния хоризонт. За Борис Априлов това е пътуване  към човешкото и интимното, където прозренията се крият зад всяка вълна и не са достъпни само за пътешествениците. Но трудно се навлиза в този свят без усещането за принадлежност, без търпеливата отдаденост, която човекът на морето излива от себе си, сякаш самото то живее в него. „Далечни плавания“ непредубедено посреща всеки ентусиаст, готов да поеме по вълните, екипиран само с ума и мечтите си. Това са разкази и повести с особена сила. Както стана и при том първи („Великата суета“), навлизането в тази Вселена разширява хоризонтите и доставя удоволствие от приключението. Аз съм удивен колко умело всеки един сюжет запълва празнините и се прикача към общото пространство, там, където стихията на живота не търпи посредственост и егоизъм.

„Марсианската стая“ на Рейчъл Къшнър

Извън релсите на живота

   Тъмнина, пропаст, илюзии… Вече не можеш да решиш какво да правиш с живота си, защото е останал извън настоящата реалност. Но поне трябва да опиташ. Въпреки всичко. Романът на Рейчъл Къшнър е ограден с решетки, героите са оковани към своята съвест и илюзии, а демоните са насочили дула към телата. Това е затвор, в който правилата са написани и не подлежат на обсъждане, а мислите рикошират в бетонните стени и изгубват смисъл. Точно това е „Марсианската стая“ („Кръг“, 2019, с превод на Василена Мирчева) – книга за провалените и тяхната съдба в американските затвори. Сюжетът сякаш не предвещава нищо по-различно от всички останали по темата, но внушението е друго. Този текст разширява границата, позволява да усетиш тревожната истина и лично да съдиш героите, да приемеш или да отхвърлиш тяхната версия. Къшнър възвръща спомените, а те полепват като дамга по телата на осъдените – печат за пригодност или непригодност.

„Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър

Бремето на сърцето

   Трудно е да се пребориш с книга, която от самото начало те изпълва с противоречия. Но тук противоречията са просто различни перспективи и изобщо не е лесно да заемеш страна, след което да въздъхнеш с облекчение, че определена ситуация е преодоляна. Тази книга е тест за пригодност към човешкото, емоционалното, онова нестихващо приобщаване към определени правила, и никой не е застрахован от грешна интерпретация, колкото и да подлага на анализ действията си. Макар в основата си сюжетът да илюстрира точно проблемът с масовите убийства в училища в САЩ, всеки читател би могъл вземе от книгата достатъчно и да преосмисли нещата за себе си. „Трябва да поговорим за Кевин“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) е по своему жестока и безкомпромисна, толкова натурална и тревожна, че може лесно да премине граничната зона, където се помещава съвестта. А отвъд границата са инстинктите, от които почти е невъзможно да се разграничиш.

„Химн на демократичната младеж“ на Сергий Жадан

Рискът на професията

   Рядко чета подобни книги, макар темите, епохата и нюансите им да са ми напълно познати, защото съм израснал в „ядрото“ на проблема, така да го кажа. Обикновено ме обземат противоречиви настроения и нагласата ми е да се разграничавам от тази клаустрофобична реалност в първите години на демокрацията, понеже нямам много допирни точки с „бунтовната“ част от населението. Но Промяната е факт и върви заедно с нелицеприятните си особености, описани чинно в „Химн на демократичната младеж“ („Парадокс“, 2019, с превод на Албена Стаменова) – една книга, напомняща за „полудяването“ на Източния блок и стихията на Промените. Сега гледам назад и ме досмешава, защото сценарият ми изглежда като нелепо представление на треторазреден цирк. Жадан няма особена алтернатива и подхожда с хумор поради причината, че типът персонажи изключва всичко останало. 

„Дарът“ на Невена Митрополитска

Дарът на живота

   Още си спомням „Анна и планината“, първата книга на Невена Митрополитска, която ме накара да търся повече нюанси в човешките отношения в литературен контекст, да не маркирам само черното и бялото, просто защото изпъкват най-много. Ако описаните сцени са убедителни, със сигурност в главите на героите се крият още неразгадани тайни. „Търсещият читател“ е истинска ценност в съвременното ни общество, когато става въпрос за отношения и разбиране, още повече че съществуват прекалено много стереотипи в общуването между хората и е доста трудно да се разпознават отделните характери, без натрапването на сравнението и категоризацията. Нюансите са прекалено много, за да ги пренебрегваме с лека ръка. „Дарът“ („Жанет 45“, 2019) надгражда доста в това отношение и спокойно мога да кажа, че поставя един своеобразен връх в съвременната ни литература. 

„Речи против Катилина“ на Амели Нотомб

Една несравнима любов и… след това

   Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие. 

„Великата суета“ („Избрани произведения“, том 1) на Борис Априлов

Морето, върхът и суетата

   Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология.