„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

1-136765432   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта.  Има още

Advertisements

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

1-209644_b   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки.  Има още

„Обичам те мъртъв“ на Питър Джеймс

Една фатална жена застава между добрите и лошите

1-209817_b   Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен.  Има още

„Кубинската афера“ на Нелсън Демил

Куба, САЩ и една афера за милиони

1-209295_b   Ако на Демил му трябва тема за нов роман, той разгръща политическата карта и проучва конфликтните зони. След това телепортира своя любим образ с необичайно чувство за хумор на сцената и го праща за „зелен хайвер“. 😀 Е, освен ако не влезе отново в ролята си на летописец на родния Лонг Айланд, място с дълга и любопитна история. Какво можеш да искаш от бивш командир на пехотен взвод във Виетнам по време на войната? Не познавам творчеството на Демил преди написването на „Златният бряг“ през 1990 година, но съм прочел всичко излязло от него след тази дата.  Има още

„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

1-136543234   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите.  Има още

„Гняв“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Гневът е натрапник, който обичаш

1-13456765432   Когато се съмняваш дали ще си истинският Стивън Кинг, можеш да се облечеш в кожата на Ричард Бакман. Каквито и мисли да са блуждаели в главата на младия тогава автор, Бакман се представя пред публиката с цели седем романа, като четири от тях се появяват преди някой да разбере, че това е псевдоним на вече известния Крал на ужаса. И наистина в тези ранни негови романи, добре редактирани преди да се появят на бял свят години след написването им, личи необработения още стил и крехката сюжетна основа. Но ако трябва да сме честни, в тях има една младежка разкрепостеност, която привлича читателите и те са склонни да ги обявят за едни от най-интригуващите в творчеството му.  Има още

„Сияние“ на Стивън Кинг

Кошмарна среща с паранормалното

1-196831_b   През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги („Кери“ и „Сейлъм’с Лот“), тук кошмарите от действителността и въображението се сливат, „тероризирани“ от спомени и неправилно взети решения.  Има още

Туин Пийкс: „Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър“ на Скот Фрост. „Тайният дневник на Лора Палмър“ на Дженифър Линч

Мистериозните герои агент Купър и Лора Палмър

1-207309_b   Колкото и време да минава, емблематичните герои на сериала „Туин Пийкс“ все още са ярки и напомнят за щурите години, когато на хората им се виеше свят от неразгадаемите картини на Дейвид Линч. Всички сядахме пред телевизора и доброволно се подлагахме на хипноза, защото онова, които виждахме на екрана, не подлежеше на обяснение. Тогава бях хлапе, но никой не се и опита да ми забрани да гледам – просто липсваше причина. „Облъчването“ продължи доста дълго, комбинирано с две тънки книжки, които днес са събрани в едно красиво издание.  Има още

„Тихата вяра в ангели“ на Р. Дж. Елъри

Убиецът на тихата вяра в ангели

1-207888_b   Доста книги за серийни убийци ми се събраха. Повечето не са никак леки за възприемане, ако се наблегне на частите с описания на мъчения и смърт. Но въпросът е в драмата и как светът на героите се срива, подхранван единствено от жестокости, за които от време на време чуваме и по новините. Всяка подобна книга е вдъхновена от нещо, макар и поукрасена тук-там, за да има по-голям ефект. „Тихата вяра в ангели“ („Пергамент Прес“, 2017, с превод на Силвана Миланова) е драматична до висините, ако мога така да се изразя.  Има още

„Шепотът на мъртвите“ на Саймън Бекет

Мъртвите говорят с телата си

1-162515_b   Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен.  Има още

„Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън

В сянката на Джак Изкормвача

1-208106_b   Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство.  Има още

„Пасажер 19“ на Уорд Ларсен

Мистерии около самолетна катастрофа

1-245676543   Въпреки че предпочитам трилъри с психопати и „тежка“ психология, не съм против мистериите от друг тип. „Пасажер 19“ („Бард“, 2017, с превод на Иван Златарски) е по-скоро класически трилър за претърпяна загуба и отмъщение, но написан с мисъл и куп подробности около самолетите, полетите и изобщо международната авиация. Тук няма много побоища, нито чак толкова напрегнати моменти. Затова пък имах щастието да се насладя на премерена и стройна мисъл от страна Ларсен и методичното следване на криминалната нишка.  Има още

„Гореща зона“ на Беър Грилс

В сянката на нацистките експерименти

1-1345676543   Много често при трилърите има известна повторяемост на сюжетите, особено когато става въпрос за конспирации, които имат качеството да възбуждат човешкото въображение. При тях никога не разполагаш с достатъчно факти и си склонен да интерпретираш, за да получиш поне някакви смислени отговори. Можеш да се ръководиш само от това, че някой някъде крие нещо, което не бива да се разгласява публично, заради някакви колосални последствия. Много от съвременните приключенски трилъри са написани именно върху такава основа и с това привличат завиден интерес. И Беър Грилс следва същата линия.  Има още

„Съседката“ на Джак Кетчъм

Вината в нашето детство

1-204157_b   Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт.  Има още

„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още