Идеологията на смъртта
Шпионската тематика в литературата е далеч от моите интереси, макар от време на време да проследявам някой нашумял случай от последните години. Казвам си, че това е действителност, от която могат да произтекат тревожни бъдещи събития, но никога не съм се замислял сериозно. Може би заради художествените интерпретации, които щедро разкрасяват фактите и превръщат темата просто в част от популярната култура, т. е. забавление за масите. Ако се замислим сериозно, истината е далеч по-плашеща. Студената война стои удобно в миналото, почти превърната в легенда за новите поколения. Може би нищо не е приключило, а е преминало на ново ниво. Сергей Лебедев усеща необходимостта да се пише за това, сериозно и с нужното внимание към детайлите. Романът трябва да избяга от преструвките и героичните интерпретации, да бъде нещо повече от шпионски трилър със задължителни елементи. Точно това виждам в настоящата книга. Подобни на нея се пишат и ще продължават да се пишат, независимо от моментната оценка на минали и настоящи събития. „Какво се случва?“ и „Защо се случва?“ са особено важни въпроси, отговорите на които се получават трудно и са свързани с много условности. „Дебютант“ („Кръг“, 2022, с превод на Денис Коробко) изследва тревожна действителност, съшита от минало, чието влияние се е простряло и в настоящето.
Пътуването във времето е сладка тема във фантастиката и не е необходимо много време един читател да развихри въображението си в тази посока. Но към този момент бъдещето е в плен на мечтите, прогнозите и математическите вероятности. Несъмнено науката придвижва нещата с бързи темпове, но една машина на времето би била от полза за най-нетърпеливите. А ако не е необходима машина? Един поглед към необятната Вселена и теоретичните разработки на учените съвсем ясно показва, че нещата са пределно сложни и все още виждаме мъгла на хоризонта, въпреки честите „пробиви“ като знанието за квантовата механика, черните дупки, тъмната материя и енергия и гравитационните върни. И тук не е необходимо да си измисляме, защото всичко наоколо се подчинява на определени правила и закони. Просто ни трябва повече време. Том Суетърлич отива доста напред в художествен аспект, с което „Погубеният свят“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) придобива ореол на магнетично четиво, подходящо за по-напредналите с материала. 
Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. 
След поредицата сериозни, тъжни и забавни книги, реших да превключа на трилъри. „Игра на непознати“ („Millenium“, 2019, превод на Маргарита Терзиева) ми изглеждаше подходяща, заради малкия си обем и мистериозен сюжет, който доста ме заинтригува. Към момента не можех да си представя нещо по-маниашко от странна игра със стотици хора, решили да се позабавляват, навлизайки в личното пространство на непознати. Не е като да кажеш „здрасти“ и да подадеш ръка за поздрав. Явно в тези по-малко от двеста страници ще се вихри едно масово проследяване, като в някои от случаите ще има и луди глави със свой прочит на правилата. Всъщност действието се оказа монотонно, без изобщо да показва признаци на „освежаване“. Но пък идеята е много добра и води към едно мистериозно пътуване, към мислите и действията на хора, които допреди минута не са били от особен интерес за когото и да е, а и никой не би обърнал внимание на техния живот и навици, освен близките им и личните познати. 
Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение. 
Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни. 
Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и 
Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната 
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. 
Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително. 
Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 
Книжен Петър 