„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

1-197004_b   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„От онези, които заслужават да бъдат убити“ на Питър Суонсън

Подходящо време за убийства

1-199454_b   Отдавна се откъснах от младежкия ентусиазъм, с който преборвах всеки новоизлязъл трилър. Сега си избирам книги само с такива сюжети, от които да извлека максимално удоволствие. Би трябвало всички да го правят, нормално е. Питър Суонсън беше набелязан за четене преди доста месеци, но появата на втора негова книга ме накара да прочета първо нея. „От онези, които заслужават да умрат“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) не навлиза много в стандарта, наложен в книгите за психопатите убийци, но държи в напрежение с една реалност, от която се плашат всички „нормални“ хора. Може би всеки човек да даден момент от живота си е премислял поне едно убийство.  Има още

„В тъмната гора“ на Рут Уеър

Партито на измамните страсти

1-202449_b   Доста интересна ми беше реакцията, когато преполових книгата, а моминското парти, за което става дума тук, не престана да ме оставя с впечатлението, че подслушвам половин дузина неспокойни дами, говорещи си за интриги и личните си страсти. „В тъмната гора“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) започва тайнствено, но като че не стига много далеч. Честно казано ако попадна в компания на жени, които си обясняват една на друга битовите си проблеми, не бих издържал и десет минути. 😀 Този разговор има, разбира се, и тъмна страна. Рут Уеър не оставя съмнение, че нещо голямо се пече, въпреки отчайващия опит на героите да се харесат на страничните наблюдатели. Накрая задължително ще трябва да се намесят докторите и полицаите.  Има още

„Експрес ‘Възкресение’“ на Стивън Романо

На война с престъпни гении

1-202096_b   Обикновено трилърите не следват строго определена линия, за това е трудно човек да прецени дали е попаднал на книгата, която ще му допадне най-много. Но след като намалих драстично интереса си към определени книги от този жанр, започнах да търся само такива, от които се нуждая на момента. Лесно е да се стигне до извода, че трилърите са основно за забавление и човек рядко може да попадне на нещо значимо, което да го заплени до такава степен, че да обяви някоя подобна книга за личен фаворит, изпреварващ куп класики. Ако обаче настъпи момент, в който сериозните книги започнат да те натоварват прекалено много, спасението се крие именно в този богат на възможности жанр. „Експрес ‘Възкресение’“ („Бард“, 2016, с превод на Елена Кодинова) я избрах спонтанно, без да издирвам мнения за нея.  Има още

„Призрачен полет“ на Беър Грилс

Приключения в амазонската джунгла

1-199794_b   Не знаех, че експерта по оцеляване Беър Грилс има апетити към художествената литература, но пък жанра, в който е избрал да пише, отговаря напълно на очакванията ми от него. Всъщност Беър в действителност е Едуард, но хора като него винаги се сдобиват с някакъв прякор. В случая не се учудвам, защото две от децата му носят имената Мармадук и Хъкълбери. 😀 Ако човек прегледа биографията му, несъмнено би повдигал вежди често-често. Като екстремна натура, той е посетил почти всички места по света с екстремен климат, включително и Еверест. Но популярността му сред масовата аудитория идва с хитовите поредици за оцеляване в дивата природа, които се роят една след друга през годините.  Има още

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още

„Уейуърд“ („Пайнс“ – книга 2) на Блейк Крауч

Тайната е разкрита, но това все още нищо не значи

1-1234565432   Ето ни отново в странното градче Уейуърд Пайнс, в което всичко изглежда ясно, но все още предстоят доста изненади. Леко странната „Пайнс“ наблегна повече на мистерията, но пък „Уейуърд“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) отива съвсем сериозно към фантастиката. За непрочелите още първата книга това реално си е подсказване, но пък разпалва страшно въображението. Бедата с първата книга е, че през по-голямата си част  не създава усещане за реалност – нещо се случва, но читателят не може да се „закрепи“ за него. Може би само любителите на мистерии и странни ситуации могат да видят зрънцето, което Крауч е скрил дълбоко в сюжета.  Има още

„Пайнс“ на Блейк Крауч

Градчето, в което нищо не е такова, каквото изглежда

1-9789546554758   Това май ще е най-трудно написаното ми ревю от доста време, защото трябва да пиша за трилър, а тази книга всъщност отваря доста по-голяма порта към човешкото и светът, който ни заобикаля, отколкото един трилър, написан за забавление. Още в началото трябва да спомена, че „Пайнс“ („Бард“, 2014, с превод на Венцислав Божилов) е вдъхновен от легендата „Туин Пийкс“, въпреки че не го доближава изобщо като идея и внушение. Самият Крауч е бил в плен на сериала достатъчно дълго, за да изчисти концепцията на собствената си книга и да вложи вътре достатъчно идеи, които да прекрачат отвъд жанра. Сега, след като съм затворил и последната страница, мога да твърдя, че се радвам, защото ме очаква и продължение.  Има още

„В лабиринта“ на Сиге Еклунд

Историята около едно изчезване

1-200159_b   Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър.  Има още

„Ритуалът“ на Радко Пенев

Тайни и мистерии из българските земи

1-201082_b   Преди години, когато настървено прочитах почти всички трилъри и приключенски книги с герои археолози и с тайни от Историята, не си представях, че по нашите земи могат да се развият подобни сюжети. Приключенският трилър като жанр не е български патент, а и не влиза в разбиранията ни за българска литература, което предполага, че интересите на местните писатели са насочени в друга посока. Обаче интересът на читателите у нас към жанра е голям, като се има предвид колко много чужди автори имат преведени по пет, десет, че и петнайсет книги на български език.  Има още

„Сияен ангел“ на Нелсън Демил

Джон Кори срещу руснаците

1-12345432   Чета Демил, откакто чета трилъри и няма надежди скоро да престана. Преди две-три години тотално прекроих читателските си интереси и изоставих доста автори на трилъри. Демил не пише скоростно и решението за него – да го бъде или не – се отложи във времето, т.е в последните месеци, когато се появи „Сияен ангел“ („Бард“, 2015, с превод на Венцислав Божилов), още един от романите за шашавелника Джон Кори. Ако не знаете кой е той и не сте чели за него, единственото смислено описание, което ми хрумва звучи така: хахо с неестествена склонност да се вре навсякъде, където може да премери сили с някой ненормалник с убийствени (или самоубийствени) наклонности, като използва професионалната си закалка.  Има още

„Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Греховете на хората

1-198928_b   Първата книга на Арлидж –„Куршум за двама“ – се оказа доста увличаща, тъй че не ми остана причина да не прочета и втората от поредицата за Хелън Грейс. Започнах „Смъртен грях“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) с лятната настройка за нещо не толкова зловещо, защото от първата книга знам, че Арлидж навлиза доста често в личното пространство на героите си, разкривайки човешкото им лице, докато наоколо тече разследване на тежки криминални престъпления. Отново не е толкова леко. Зад цялата схема има доста повече, отколкото може да предложи един средностатистически крими трилър. Самата Хелън Грейс е просто удивителен образ, ненапудрен и изтъкан от „грешки на природата“, ако мога така да се изразя. Ако сте прочели вече първата книга, сте наясно какво имам предвид.  Има още

„Лешояди“ на Дан Симънс

Ненаситни натрапници превземат умове

1-134543234   Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание.  Има още

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

1-198277_b   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди.  Има още