Тъф – бизнесменът еколог, или Бог на галактиката
Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от „Смъртта на светлината“, „В дома на червея“ и „Нощен ловец“. Има още
Трябваше ми съвсем малко време, за да разбера, че в тази книга ще попадна на доста познат сюжет, както при много други постапокалиптични романи. Това не би ме спряло, защото харесвам този фантастичен поджанр и не бих пропуснал удоволствието от четенето. Изненадата ми бе в това, че е написан главно за тийн аудитория, което му личи след първите трийсетина страници. Реалистичните илюстрации пък дават малко на фантазията, но присъствието им наистина обогатява цялостното изпълнение. „Архипелаг Ню Йорк“ („Лексикон“, 2018, с превод на Цветана Генчева) си е като бижу на хартия, имайки предвид уменията на Владимир Тодоров в графиката и стажът му в Холивуд. 
Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 
„Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях. 
Радвам се, че тази книга попадна при мен, защото се впечатлявам доста от опити на български автори специално във фантастиката. За фентъзито всичко е ясно – вече имаме доста ентусиасти, въвлечени в измислените светове. За фантастиката обаче „измислен“ свят означава доста повече, особено ако опитите имат научна основа. „Кубът“ („Фабрика за книги“, 2018) има претенции и това се вижда още в сюжета. Макар тук да се повтаря една до болка позната конструкция от много книги и филми, нещата стоят доста добре. Освен това харесвам странни артефакти, появили се незнайно откъде. Математика, физика, времеви парадокси – точно това би запалило читател като мен. Подобни теми в книга винаги са ме карали да впрягам цялото си въображение, както се опитват да направят и героите тук. 
Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 
Един шпионски трилър винаги може да се получи по-забавен, ако действието му се премести в космическото пространство. Къртис Чен явно е съзрял една чудесна идея в главата си и се е постарал да изпълни заданието по най-продуктивния начин. „Междинна станция ‘Кенгуру’“ („Бард“, 2018, с превод на Владимир Зарков) не е толкова мощно попълнение към поредицата „Избрана световна фантастика“, но си личи, че е писана за широка публика и може да позабавлява читателя за известно време. Лично аз не съм по шпионските истории, но затова пък с удоволствие разгръщам фантастичните. Ето повод да смеся двете, та поне да се отсрамя пред почитателите, защото не харесвам сюжети тип Джеймс Бонд. А, и да си внеса малко свежест сред навалицата от супергерои, размятани наоколо от киноиндустрията. 
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. 
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. 
Ако не сте чели оригиналната класика 
Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с 
В едно интервю прочетох, че и самият Анди Уеър не е очаквал възторжени отзиви за „Артемида“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева). Приказката му с 
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез 