Човекът в машината
Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата… Има още
Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната 
Откакто се срещнах с Блейк Крауч чрез „Уейуърд Пайнс“, имах голямото желание да прочета още нещо негово. Мина известно време и на хоризонта изгря необикновеният фантастичен трилър „Тъмна материя“ („Ибис“, 2019, с превод на Коста Сивов). Определено сценарият не се оказа класически и това веднага ме „залепи“ за книгата още с първите страници. Интересът ми към квантовата механика, застъпена в литературно произведение, е повече от логичен, но все пак останах втрещен от изненадите, които ме очакваха. След последната страница мога нескромно да заявя, че Крауч е почти брилянтен, когато става въпрос за необичайни сюжети. Динамика, обрати, извратена логика, каквато се случва обикновено в една Мултивселена и по законите на квантовата механика. Така да се каже, ако не живееш с разбиранията на съвременната наука, едва ли би повярвал и на думичка от написаното. 
Чета Джон Уиндъм отново, след повече от трийсет години. „Чоки“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Теодора Давидова) е една от десетките ми любими книги през детството, когато момчешката фантазия ме караше да се ровя из рафтовете на читалищната библиотека с широко ококорени очи. Какво се е случило по-нататък е лесно да се предвиди, защото животът ми протече в близост до хиляди книги, докато не достигна своя пик с блога и настоящата ми работа. Няма пресмятане, няма планове, просто така е трябвало да стане. Също като в науката – правиш откритие за нещо, което съществува почти от зората на Вселената. Тогава не бях объркан, просто следвах пътеката, която ме отведе на желаното място. Тази книга зае подобаващо място сред спомените ми, а новото издание върна всичко, все едно се е случило съвсем наскоро. Чудни нови светове, чужд разум, непознати сетивни възприятия и постоянно натрупващи се знания, предизвикващи нови въпроси и подновен интерес. 
Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. 
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. 
Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето. 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления. 
Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от 
Трябваше ми съвсем малко време, за да разбера, че в тази книга ще попадна на доста познат сюжет, както при много други постапокалиптични романи. Това не би ме спряло, защото харесвам този фантастичен поджанр и не бих пропуснал удоволствието от четенето. Изненадата ми бе в това, че е написан главно за тийн аудитория, което му личи след първите трийсетина страници. Реалистичните илюстрации пък дават малко на фантазията, но присъствието им наистина обогатява цялостното изпълнение. „Архипелаг Ню Йорк“ („Лексикон“, 2018, с превод на Цветана Генчева) си е като бижу на хартия, имайки предвид уменията на Владимир Тодоров в графиката и стажът му в Холивуд. 
Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 
„Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях. 
Радвам се, че тази книга попадна при мен, защото се впечатлявам доста от опити на български автори специално във фантастиката. За фентъзито всичко е ясно – вече имаме доста ентусиасти, въвлечени в измислените светове. За фантастиката обаче „измислен“ свят означава доста повече, особено ако опитите имат научна основа. „Кубът“ („Фабрика за книги“, 2018) има претенции и това се вижда още в сюжета. Макар тук да се повтаря една до болка позната конструкция от много книги и филми, нещата стоят доста добре. Освен това харесвам странни артефакти, появили се незнайно откъде. Математика, физика, времеви парадокси – точно това би запалило читател като мен. Подобни теми в книга винаги са ме карали да впрягам цялото си въображение, както се опитват да направят и героите тук. 
Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 