„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

1-87654355   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. Има още

„Изгубеният свят“ („Професор Чалънджър“ – книга 1) на Артър Конан Дойл

Сензационното приключение на Чалънджър

1-200857_b   Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература. Има още

„Как да спрем времето“ на Мат Хейг

Историята в теб

1-74367898765   Втълпих си, че задължително трябва да прочета нещо на Мат Хейг, предвид богатата му на жанрове писателска кариера. Може пък да беше основно заради детските му романи, но първо се насочих към най-любопитната. А за нея определено има какво да се каже. Ако трябва да приемеш нещо на доверие в книгите, просто се огледай в отражението на света наоколо. Животът тече така или иначе, затова се отпусни и тръгни в желаната посока. Хейг има лек и приятен за възприемане стил, без да залага на трудни за разбиране концепции. „Как да спрем времето“ („Intense“, 2019, с превод на Катя Перчинкова) е търсене на основа, място, където да се настаниш и да изживееш живота си истински. Фантастичният елемент в случая няма чак толкова голяма сила. Том живее векове и това е доста смущаващо, но целта е друга. Разбираш ли смисълът на всичко, през което преминаваш? Има още

„Трите тела“ („Земното минало“ – книга 1) на Лиу Цъсин

От физиката на Нютон до елементарните частици

1-5323456  Необходимо е малко време насаме с англоезичната фантастика, за да навлезеш в проблематиката и търсенията на тамошните писатели. Дотолкова сме свикнали с нея. Но с китайската е по-различно, не само защото се случва достатъчно рядко да бъде превеждана на български, за да я разберем. Китайската история е древна и пълна с любопитни събития чак до съвремието, затова я има тази специфична нотка, когато „външен“ се опита да навлезе и разбере този особен свят на династии и открития. С издаването на „Трите тела“ („Колибри“, 2020, с превод на Стефан Русинов) интересът определено би се засилил. А и точно тази книга никак не е случайна. Ако решаването на Задачата за трите тела е достатъчно сложна за масовия читател на научна фантастика, си трябва точно един Лиу Цъсин, за да направи нещата пределно разбираеми и любопитни. За мен книгата си беше необикновено изживяване и с удоволствие бих препоръчал да надникнете, пък макар и с разбираемото напоследък съмнение. Има още

„Погубеният свят“ на Том Суетърлич

С поглед към края

1-221107_b   Пътуването във времето е сладка тема във фантастиката и не е необходимо много време един читател да развихри въображението си в тази посока. Но към този момент бъдещето е в плен на мечтите, прогнозите и математическите вероятности. Несъмнено науката придвижва нещата с бързи темпове, но една машина на времето би била от полза за най-нетърпеливите. А ако не е необходима машина? Един поглед към необятната Вселена и теоретичните разработки на учените съвсем ясно показва, че нещата са пределно сложни и все още виждаме мъгла на хоризонта, въпреки честите „пробиви“ като знанието за квантовата механика, черните дупки, тъмната материя и енергия и гравитационните върни. И тук не е необходимо да си измисляме, защото всичко наоколо се подчинява на определени правила и закони. Просто ни трябва повече време. Том Суетърлич отива доста напред в художествен аспект, с което „Погубеният свят“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) придобива ореол на магнетично четиво, подходящо за по-напредналите с материала. Има още

„Машини като мен“ на Иън Макюън

Човекът в машината

1-219875_b   Представата за едно далечно технологично бъдеще може да съблазни всеки с по-живо въображение. От стотици години науката се надсмива над всякаква робска почит към божественото и ни тегли напред към сценарий, предопределен от интелигентността и превзет напълно от логиката на природните закони. Невъзвратимо. Поне до появата на изкуствения интелект. След което идва време да си зададем онези невралгични въпроси, свързани морала, човешкото и всичко онова, което ни дава поводи да се чувстваме като единствени на върха на пирамидата. Тогава една машина, сътворена да наподоби нас, ще се опита да бъде нас, да си задава въпроси, да осъзнае предназначението си, да се вмести в уравнението. Точно тези мисли ме навестиха, докато четях „Машини като мен“ („Колибри“, 2019, с превод на Иглика Василева). Започваш да си представяш едно трепкащо съзнание или набор от инструкции, които постепенно се смесват с вариациите на неопределеността, търсиш живота в очите, може би душата… Има още

„Потрепващите“ на Тед Козматка

Светове зад ъгъла

1-219881_b   Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната „Тъмна материя“ на Блейк Крауч и беше въпрос на време да се огледам за нещо друго по темата.  Има още

„Тъмна материя“ на Блейк Крауч

В една странна Мултивселена

2019-07-27 20.03.25   Откакто се срещнах с Блейк Крауч чрез „Уейуърд Пайнс“, имах голямото желание да прочета още нещо негово. Мина известно време и на хоризонта изгря необикновеният фантастичен трилър „Тъмна материя“ („Ибис“, 2019, с превод на Коста Сивов). Определено сценарият не се оказа класически и това веднага ме „залепи“ за книгата още с първите страници. Интересът ми към квантовата механика, застъпена в литературно произведение, е повече от логичен, но все пак останах втрещен от изненадите, които ме очакваха. След последната страница мога нескромно да заявя, че Крауч е почти брилянтен, когато става въпрос за необичайни сюжети. Динамика, обрати, извратена логика, каквато се случва обикновено в една Мултивселена и по законите на квантовата механика. Така да се каже, ако не живееш с разбиранията на съвременната наука, едва ли би повярвал и на думичка от написаното.  Има още

„Чоки“ на Джон Уиндъм

Вселената и ние

1-217201_b   Чета Джон Уиндъм отново, след повече от трийсет години. „Чоки“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Теодора Давидова) е една от десетките ми любими книги през детството, когато момчешката фантазия ме караше да се ровя из рафтовете на читалищната библиотека с широко ококорени очи. Какво се е случило по-нататък е лесно да се предвиди, защото животът ми протече в близост до хиляди книги, докато не достигна своя пик с блога и настоящата ми работа. Няма пресмятане, няма планове, просто така е трябвало да стане. Също като в науката – правиш откритие за нещо, което съществува почти от зората на Вселената. Тогава не бях объркан, просто следвах пътеката, която ме отведе на желаното място. Тази книга зае подобаващо място сред спомените ми, а новото издание върна всичко, все едно се е случило съвсем наскоро. Чудни нови светове, чужд разум, непознати сетивни възприятия и постоянно натрупващи се знания, предизвикващи нови въпроси и подновен интерес.  Има още

„Планетата на ветровете“ на Джордж Р. Р. Мартин и Лайза Татъл

Полет сред ветровете

1-67115_b   Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание.  Има още

„Момчето и бръмбарите“ на М. Г. Ленард

Мистерия с бръмбари

1-216388_b   Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание.  Има още

„Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ (книга 4) на Макс Бралиър

Зимни чудовищни приключения

1-218180_b-001   Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето.  Има още

„Необикновените приключения на Аладар Мейзга“ на Бела Риго

Приключения на щури планети

1-216664_b   Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата „Семейство Мейзга“, тук се насочваме към момчето гений Аладар, чиито експерименти довеждат до една малка революция в семейните отношения и стават повод за нови приключения, този път с поумнялото му куче Бльоки.  Има още

„Последните деца на Земята и кошмарния крал“ (книга 3) на Макс Бралиър

Още чудовищни сблъсъци

1-215556_b   Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления.  Има още

„Пътешествията на Тъф“ на Джордж Р. Р. Мартин

Тъф – бизнесменът еколог, или Бог на галактиката

1-176544566   Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от „Смъртта на светлината“, „В дома на червея“ и „Нощен ловец“Има още