Върховете на самочувствието
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. Има още
Advertisements
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 
Доста трудно възприех всичко в тази книга. Мастаи не просто е разработил една идея в роман, но и се е постарал да имплантира вътре много странна и трудна за обяснение история за пътуване във времето. И, да, не е пропуснал основната причина за такова пътуване – любовта. Най-трудно се приемат загубите, което е причина да искаш да върнеш времето и да поправиш грешката. Познайте как започва първата книга за пътуване във времето, написана преди 122 години от Хърбърт Уелс. Но дотук свършва приликата. Във „Всички наши грешни дни“ („Бард“, 2017, с превод на Валерий Русинов) Мастаи директно ни поставя в една паралелна реалност, в която нещата изглеждат съвсем нормални и светът си е все същият. 
Тук не мога да не направя сравнение с куп предишни детски и тийнейджърски книги, които прочетох през последната година. Ако има някаква „спирачка“ за авторите, когато пишат книги за определена възраст, то тя би трябвало да бъде като регулатор на съдържанието: това е за деца, това – за тийнейджъри, или пък за възрастни. Повечето от днешните хлапета са доста разкрепостени и за тях ограничението се основава на „разбиране“ или „неразбиране“ на случващото се в книгите. Ако не разбират нещо, те просто губят интерес. Ако питаш някое хлапе, то ще определи книгите за неговата възраст като „бебешки“ и няма да им обърне внимание. 
Трудно е да се пише неемоционално за „Контакт“ („Бард“, 2017, с превод на Валери Русинов), когато имаш куп сантиментални спомени от детството, свързани с фантастични книги, космически пътешествия и реални герои на науката – учените, които не спират да вдъхновяват по неповторим начин. Все си намирах някое списание с въздействащи снимки на космически обекти, статии за нови открития и интервюта с космолози и астрофизици. Тогава се опитвах да си представя огромните разстояния между планетите, звездите и галактиките и си задавах традиционните въпроси за едно хлапе. 
Сигурно знаете, че първите хора на Луната са били от екипажа на „Аполо“. Но този факт е просто краят на една история, започнала стотина години преди това. През 1865 година излиза „От Земята до Луната“ на Жул Верн и сътворява една мечта за поколения учени и ентусиасти. Самата мисъл за такова пътуване е била изумителна по онова време, когато единственото сигурно средство за отделяне от земята на човешко същество е било балон, пълен с газ. Да не забравяме, че крехките знания и предположения какво представлява космическото пространство, са причина идеите за напускане на атмосферата да граничат с абсурда. 
Каквито и очаквания да имах към тази книга, нищо не би ме подготвило за историята, която се намира между тези две корици. Принципно обичам чистата научна фантастика и се плаша от внедряването на фентъзи елементи там, където те биха нарушили спокойното ми съзерцание към технологиите, подчинени на законите на физиката. Може би някоя хумористична история ще ме накара да се заинтригувам достатъчно и да приема нещата присърце, но тук нещата изглеждат прекалено сериозни. „Земята под прицел“ („Монт“, 2016) действително създава впечатлението за добре обмислен проект, чието изпълнение е доста трудоемка задача, макар Ангел Брайт да има знанията, необходими за възпроизвеждане на техническата част, която в случая заема доста голяма част от романа. 
Не мисля, че тази поредица ми е съвсем на сърце, но идеята си я бива и хич не е скучна. Ларсън се е постарал да премахне по-голямата част от баласта, характерен за подобни поредици, и с това историята печели доста. Минусите за мен са в липсата на някоя по-драматична нишка, която да осмисли военните действия, така да го кажа, или поне да изтъкне човешкия фактор, както се случва в много книги за Втората световна война. Аз търся това в книгите по темата. След първата книга – 
Как си представяте едно нашествие на извънземни? На кого би му хрумнало да опише подобна история? А дали може да се случи в близкото или далечно бъдеще? Каквото и да е занимавало Уелс преди около 120 години, факт е, че тази книга е видяла бял свят и с течение на времето е вдъхновила куп писатели и режисьори. И днес фантастиката не може без нашествия на чужд разум, така че трябва да отдадем заслуженото уважение на „Война на световете“ („Smart Books“, 2017, с превод на Сидер Флорин), макар вече да изглежда доста ретро, предвид филмите и книгите, които са минали пред очите на любителите на фантастиката през последните десетилетия. 
Четох тази книга преди пет години и страшно ми хареса. Реших да повторя, защото най-после втората книга от поредицата излезе на български. Нашествия на извънземни във фантастиката има доволно много и е доста трудно да се вкара някакво нововъведение. Ларсън е подходил доста необичайно в началото, въпреки че продължението си е все същата война за спасяване на човечеството от завладяване и гибел. Първата половина е наистина забавна и на няколко пъти не успях да спра да се хиля, въпреки напрежението, лъхащо от страниците. Като цяло военната фантастика не ми допада, заради суховатата си страна – типични бойни действия, описани без кой знае колко въображение и изненади. 
С удоволствие се върнах към една книга, която съм чел като хлапе. Новото издание на „Резерватът на таласъмите“ („Бард“, 2017, с превод на Живка Рудинска) ми дойде като истински подарък от прекрасните времена, когато тършувах из читалищните библиотеки за фантастични истории и ги поглъщах с нетърпението на малък изследовател на необикновеното. Така се зарадвах и на 
Винаги са ме привличали космическите пътувания и не се оказа трудно да се спра на „Дарла – 172 часа на Луната“ („Ергон“, 2017, с превод на Анюта Качева). Предназначен за по-младите читатели, романът се „разхожда“ и в средата на тийнейджърските представи за живота, и сред мрачните пространства на неизвестното. Всъщност идеята му се върти около нещо изключително необичайно, за което не бях чувал до този момент. Така да се каже, фантастичният елемент не е точно в пътуването до Луната (и как би могло?), а в мистерията, която се открива пред екипажа след кацането. 
Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц. 
С какво да запълниш живота си, за да има смисъл? Един свят след катастрофална война, изличила от лицето на земята два континента, се променя, за да създаде правилата на една утопия. Да утолиш жаждата за живот на всеки, като му дадеш трийсет и пет години да мисли, да се развива и да бъде от полза за себе си и обществото. След това е готов да създаде семейство и да се отдаде на мечтите си, подготвен за всички трудности, които могат да се изпречат на пътя му. Кейти Хан е доста внимателна в преценката си и поставя само няколко условия, за да създаде такава утопия. Всичко изглежда идеално и добре планирано. 