„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

„Нюх“ („Бънк Ромеро“ – книга 1) на Емил Минчев

Бънк Ромеро – детектив от бъдещето

   Знаех за Емил Минчев от години, но книги за четене имах много и рядко се сещах за друго, освен за преводите му, които набъбваха прогресивно и дариха на българския книжен пазар емблематични произведения от заслужили класици. Тогава Бънк Ромеро едва „прохождаше“ като литературен персонаж в битка с най-известните световни величия у нас. Е, днес Бънк се радва на четири тома и преиздания, в което се крие неоспоримата логика, че има защо да се чете и препоръчва. Вече и аз се включих сред почитателите, започвайки с „Нюх“ („Vision Books“, 2021) – началото на детективска епопея от четири разследвания, припокриващи се с основната атракция, която получава особено силните последни страници. Да, това са си криминални истории, вдъхновени от любимите писатели на автора, но свързани с фантазията на едно странно бъдеще с елементи на фентъзи реалност. Тази колаборация е особено впечатляваща не само като фон, но и в сюжетните завръзки. Разбира се, аз очаквах класически страхотии, особено заради „нечовешкото“ в сценария. Всъщност историята тече в спокойно темпо и увлича неимоверно много, като събира в себе си няколко пълнокръвни разследвания. Получила се е много добра спойка между традицията и фантазията.

„Тъмна гора“ („Земното минало“ – книга 2) на Лиу Цъсин

Война или мир

   Има някаква безгранична вяра в земните технологии, които би трябвало достатъчно добре да подпомагат живота ни и да направят в далечното бъдеще една съвършена система за оцеляване на човешкия вид. Съществува мнение и с обратен знак – че в даден момент ще попаднем в капана на собствените си изобретения. Ако има трети вариант, то той е отчасти извън самите нас като цивилизация. Така смята Лиу Цъсин, който търпеливо подрежда шахматната дъска и пренастройва човешкото мислене. Трилогията „Земното минало“ се оказа колкото проницателна и въздействаща за ума, толкова и деспотична за самочувствието на вида ни. Чел съм доста книги за т. н. „първи контакт“ и винаги съм вярвал, че всичко опира до разума, но тук има много повече. Лиу Цъсин просто не държи на лесните решения. Когато затворих последната страница на „Трите тела“, нямах представа, че след това ще се сблъскам с почти безбройните противоречия, изтъкали собствената ни идентичност. Това е нещо отвъд нивото ни на развитие, отвъд всичко познато. „Тъмна гора“ („Колибри“, 2021, с превод на Стефан Русинов) е книга за решенията, за онези хиляди варианти, от които трябва да се избере възможно най-креативното, без възможност за грешка. Проектът „Стеногледци“ е точно такова решение, макар да е доста изненадващо по своя смисъл. Самата книга е натрапчива, извън комфорта на всичко познато.

„Проектът ‘Аве Мария’“ на Анди Уеър

Епично пътуване с много неизвестни

 Изминаха повече от седем години от срещата ми с „Марсианецът“, но това не ми пречи и сега да изпитвам подобаващо вълнение при спомена за тази книга на Анди Уеър. Епично, приключенско, забавно… А и сериозно, ако говорим за научната фантастика такава, каквато заслужава да бъде. Междувременно се появи и „Артемида“, без да постигне нито нужното ниво, нито претенциите на автора. Разбира се, и нея прочетох с удоволствие, но разликата се усещаше през цялото време. Нямам предвид техническите подробности и науката, от които Уеър черпи щедро. Дали щеше да има още от изпитаната формула? Отново минаха години и най-после „бинго!“. В „Проектът ‘Аве Мария’“ („Бард“, 2021, с превод на Иван Иванов) имаме мащаб, енергия и несравнимо повече наука, която трябва да помогне за спасяването на човечеството. Ако това напомня на много други книги, разликата несъмнено я прави Анди Уеър. Време е за пътуване с повече неизвестни, отколкото класическата математика е склонна да позволи и истинско предизвикателство за възможностите на човешките технологии. Радвам се изключително много, че авторът не преследва неизвестното бъдеще, пълно с предполагаеми фантастични изобретения, а остава в орбитата на разбираемото и логичното, каквото ни предоставя съвременността. Е, Грейс, героят на този роман, е учител, който не иска да се занимава с подобни епични гадости, но пита ли го някой? 😃

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

„Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс

Малка галактика, много живот

 Взех си тази книга, защото попаднах на един много информативен отзив, който ме убеди, че нещата се сериозни и научната фантастика определено се е обогатила, приютявайки нов автор като Беки Чеймбърс. Малка справка ме отведе до проблемите, които са я насочили към писането, в опит да изкара така необходимите пари за нормален живот. Е, накрая се е получило нещо много любопитно за жанра: началото на „космическа опера“ с невероятни мащаби. „Дългият път към една малка, ядосана планета“ („Артлайн“, 2016, с превод на Йоана Гацова) няма аналог и това е особено хубаво за почитателите на научната фантастика. Да, има извънземни с необичайни тела и много акъл, но това е само видимата страна на айсберга, ако мога така да го опиша. Обаче целта на Чеймбърс е да достигне до по-високи нива, където се срещат антропологията, социологията и културата, където всеки вид и раса може да блесне със своята претенциозна натура и да покаже най-доброто от себе си. Четях с широко отворени очи и неусетно започнах да сравнявам от позицията на един дребен и незначителен човек сред голяма и пълна с живот галактика. Появиха се симпатии към определени нечовешки персонажи, започнах да разсъждавам за много от проблемите на човечеството, което тепърва ще завладява непознатите дълбини на Вселената. И това с една особена насмешка, предвид леко хумористичните нотки, вплетени в историята. Епично пътешествие из космоса и мисълта, несъмнено!

„5051“ на Светлана Тушева

Отвъд порталите

   От време на време хвърлям око на не толкова популярни книги и тихо се радвам, ако съм уцелил нещо „по моята част“. От известно време фантастиката у нас изостана драстично от фентъзито и това леко ме натъжава. Дори хорър се купува повече (за него пък се борехме допреди няколко години). Ако е жанрова литература, то ще е в огромната си част „тийн“. И в „5051“ („Многоточие“, 2020) има нещо такова, макар да са избегнати повечето познати прийоми, които директно поставят книгите на рафтовете за млада публика. С радост осъзнах, че в сюжета на тази повест са включени достатъчно фантастични елементи, пък и темата за „скрито измерение“ или портал към „невидимо пространство“ носят очакваната специфична настройка. Ако ме питате сериозно, по-скоро виждам един футуристичен фентъзи свят. За някои сцени бих поспорил, но с напредването на действието нещата започват да се случват с добра скорост и усърдие. Ако има нещо, с което специално бих похвалил Светлана Тушева, то е в добре замислената идея. Харесвам порталите и тяхното значение в историята. Книгата се чете бързо и оставя място за монументално продължение. Дано това се случва в момента, защото всичко води натам.

„Какавидите“ на Джон Уиндъм

Наследен свят

   Ново завръщане към Джон Уиндъм. Заобичах този автор преди доста години с „Чоки“ и постепенно изчетох всичко преведено у нас. Не забелязвах много хора да говорят за него, което ми се струваше неестествено. А когато излъчиха сериал по книгата, нещата тръгнаха към някакво своеобразно „обожествяване“ от моя страна. Тогава бях малък и, може би, бурното ми въображение наклони везната в тази посока. Сега препрочитането на всяка негова книга ми носи истинско удоволствие. „Какавидите“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Огняна Иванова) изглежда спокойна, без да натрапва много тайнственост, но пък темата за естественото и неестественото в природата е достатъчно заангажираща. Често се случва да видим някакво различие в хората около нас, което впоследствие да наречем странно и веднага да сложим знак за внимание. Общо взето човечеството продължава да поддържа тази своя подозрителност към промяната на стандартите, въпреки предначертания си път към постоянно усъвършенстване и разбиране на природата. Изглежда някои неща трудно ще се променят. Този роман на Уиндъм стои като една гигантска удивителна. Човек би могъл да научи доста от него, определено.

„Сблъсък“ (Том 1 и 2) на Стивън Кинг

Капитан Трипс опустошава света

   Може би всеки писател на страшни и фантастични истории си мечтае един ден да разруши света или да го промени драстично, поне върху хартия. Така възможностите и изборите наистина стават безкрайни. След няколко успешни романа и сборник с разкази, явно везната се е наклонила в правилната посока и Кинг е поел по пътеката на пълното прекрояване, каквото в негов стил означава да извае мащабно платно, чиито краища се размиват в безкрая, огънати от впечатляващото му въображение. Всъщност в първото си издание романът е бил съкратен с близо 400 страници, защото финансовият отдел изчислил, че новата книга на Кинг може да поеме точно определена цена. Но десет години след това орязване, вече Кинг води парада и величието на произведението му е възвърнато.

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност.