Виртуалните демони
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. Има още
Advertisements
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. 
Ако не сте чели оригиналната класика 
Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с 
В едно интервю прочетох, че и самият Анди Уеър не е очаквал възторжени отзиви за „Артемида“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева). Приказката му с 
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез 
Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 
Доста трудно възприех всичко в тази книга. Мастаи не просто е разработил една идея в роман, но и се е постарал да имплантира вътре много странна и трудна за обяснение история за пътуване във времето. И, да, не е пропуснал основната причина за такова пътуване – любовта. Най-трудно се приемат загубите, което е причина да искаш да върнеш времето и да поправиш грешката. Познайте как започва първата книга за пътуване във времето, написана преди 122 години от Хърбърт Уелс. Но дотук свършва приликата. Във „Всички наши грешни дни“ („Бард“, 2017, с превод на Валерий Русинов) Мастаи директно ни поставя в една паралелна реалност, в която нещата изглеждат съвсем нормални и светът си е все същият. 
Тук не мога да не направя сравнение с куп предишни детски и тийнейджърски книги, които прочетох през последната година. Ако има някаква „спирачка“ за авторите, когато пишат книги за определена възраст, то тя би трябвало да бъде като регулатор на съдържанието: това е за деца, това – за тийнейджъри, или пък за възрастни. Повечето от днешните хлапета са доста разкрепостени и за тях ограничението се основава на „разбиране“ или „неразбиране“ на случващото се в книгите. Ако не разбират нещо, те просто губят интерес. Ако питаш някое хлапе, то ще определи книгите за неговата възраст като „бебешки“ и няма да им обърне внимание. 
Трудно е да се пише неемоционално за „Контакт“ („Бард“, 2017, с превод на Валери Русинов), когато имаш куп сантиментални спомени от детството, свързани с фантастични книги, космически пътешествия и реални герои на науката – учените, които не спират да вдъхновяват по неповторим начин. Все си намирах някое списание с въздействащи снимки на космически обекти, статии за нови открития и интервюта с космолози и астрофизици. Тогава се опитвах да си представя огромните разстояния между планетите, звездите и галактиките и си задавах традиционните въпроси за едно хлапе. 