Различни светове
Радвам се, че тази книга попадна при мен, защото се впечатлявам доста от опити на български автори специално във фантастиката. За фентъзито всичко е ясно – вече имаме доста ентусиасти, въвлечени в измислените светове. За фантастиката обаче „измислен“ свят означава доста повече, особено ако опитите имат научна основа. „Кубът“ („Фабрика за книги“, 2018) има претенции и това се вижда още в сюжета. Макар тук да се повтаря една до болка позната конструкция от много книги и филми, нещата стоят доста добре. Освен това харесвам странни артефакти, появили се незнайно откъде. Математика, физика, времеви парадокси – точно това би запалило читател като мен. Подобни теми в книга винаги са ме карали да впрягам цялото си въображение, както се опитват да направят и героите тук. Има още
Преди двайсетина години започнах да чета една интригуваща поредица от Дохърти (псевдоним на Боб Майер), отново със заглавие „Зона 51“. Тогава беше нещо различно и постепенно изчетох всичките девет книги. Затова изобщо не се церемоних и грабнах новата мистерия. Принципно военната фантастика ми е доста тегава като жанр и изключенията са прекалено малко. „Нощните ловци“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има с какво да се похвали, но наистина напомня на маршируване по устав, ако мога така да се изразя. Сюжетът е с интрига и има доста мистерии, покрай които читател като мен би забравил всичко друго, докато не изчете книгата, поне докато не се сблъска описаните технологични средства за водене на война. Като цяло всичко изглежда като учебник на военните, били те барети или някой от тайните отряди със специално предназначение. 
Един шпионски трилър винаги може да се получи по-забавен, ако действието му се премести в космическото пространство. Къртис Чен явно е съзрял една чудесна идея в главата си и се е постарал да изпълни заданието по най-продуктивния начин. „Междинна станция ‘Кенгуру’“ („Бард“, 2018, с превод на Владимир Зарков) не е толкова мощно попълнение към поредицата „Избрана световна фантастика“, но си личи, че е писана за широка публика и може да позабавлява читателя за известно време. Лично аз не съм по шпионските истории, но затова пък с удоволствие разгръщам фантастичните. Ето повод да смеся двете, та поне да се отсрамя пред почитателите, защото не харесвам сюжети тип Джеймс Бонд. А, и да си внеса малко свежест сред навалицата от супергерои, размятани наоколо от киноиндустрията. 
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. 
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. 
Ако не сте чели оригиналната класика 
Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с 
В едно интервю прочетох, че и самият Анди Уеър не е очаквал възторжени отзиви за „Артемида“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева). Приказката му с 
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез 
Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 