„Мамник“ на Васил Попов

Пратеник на злото

   Скоро не се бях връщал към любимите си страховити истории, които чета с особено удоволствие още от началото на 90-те години на миналия век. Тогава няколко „скрити“ от читателите жанрове спокойно попълниха липсата на разнообразни четива и започнаха да вдъхновяват родните автори. Наистина беше особено удоволствие да „потънеш“ в свят, населен с митологични чудовища и модерни интерпретации на приказки, наситени с откровено извратени сцени, сякаш създадени да нарушат завинаги спокойните сънища. Градските легенди в западен стил се вляха като пълноводна река, но тук-там имаше разкази за мрачни създания от нашия фолклор, наподобяващи нови приказки. Беше си естествено родното фентъзи първо да привнесе от другаде определени идеи и сюжети и да се насити на чуждото влияние, за да погледне сериозно на по-близките до нас митологични същества. Всичко това минаваше някак скрито, в ъндърграунд средите, сред шепата автори на хорър истории с малка, но стабилна аудитория, част от която съм и аз. На другия полюс ставаше нещо интересно. През последните години постоянната „езотерична публика“ намери добър отдушник в позабравените обичаи и тайнства от народния фолклор и свързаните с тях магии, обреди и „обикновен“ живот. Това се отрази на литературата ни и модерният читател навлезе сред тайнствата на родните мъдреци, чиято своеобразна философия чертае път извън световните катаклизми и политически борби. Просто животът няма смисъл да е толкова сложен и заплашителен. Новата действителност изглежда точно като щастлива приказка, в която всеки може да поговори с „учителите на живота“ и да следва техните съвети. Но когато тези две открояващи се течения се слеят, без натрапчивата показност, се получава нещо наистина интересно. Насред отдалечени и почти скрити от модерната цивилизация места се крият тайни за вещерство, проклятия, зловещи митични същества и проходи между живота и смъртта . „Мамник“ („Ерове“, 2022) идва в точния момент, за да събере две коренно различни аудитории и да предизвика въображението на родна почва. Романът започва като страшна приказка разказана чрез аудиосериал. Слушаме някаква невъобразима история, вплитаща в себе си древното и модерното, необичайна среща между възродения свят на митовете и легендите и криминално разследване с неясен край.

„Стръв“ („Бънк Ромеро“ – книга 3) на Емил Минчев

Затворници и изпитания

   След първите книги за Бънк Ромеро „Нюх“ и „Бяс“, имах не малко причини да очаквам още повече изненади от тази поредица, приютила фантастичен свят с нови правила и магическа нишка с особен чар и влияние. Вече съм убеден, че не мога да я сравня с нищо, написано от български автор, и чувството е като на откривател на нов континент. Всъщност представата не е за някаква добре замислена фантастична епопея, далечна планета и куп иновативни инструменти за подсигуряване на сценария. По-скоро ми напомня на криминална драма с добавена реалност, която се вгражда в читателя като причудлива мисъл и не го оставя до самия край. Поне при мен е така. В „Стръв“ („Vision Books“, 2019) дори видях нещо особено притегателно – затворническа история, поела в себе си всичко известно до този момент. Минчев доста добре жонглира със събитията, връща стари герои и създава връзки с нови, не по-малко любопитни с характера и излъчването си. Представете си цяла планета за изучаване, местен ъндърграунд и затвор за престъпници от всякакъв калибър. Там вече се подвизава и Бънк – детектив мутант с изострен нюх, чиято сметка все още е открита, готов да намери поредната следа към куп изобретателни престъпници. Така или иначе вече е сред тях, но изненадите далеч не са свършили.

„Бяс“ („Бънк Ромеро“ – книга 2) на Емил Минчев

Тъмната страна на мутациите

   Останах с прекрасни впечатления от първата книга за Бънк Ромеро („Нюх“) и предвкусвах удоволствието от останалите. Добрият стил на разказване е едно на ръка, но останах доволен и от удивително добре изградения свят, връзките между случаите и интересните персонажи, за чието създаване явно са положени доста усилия. Нямам съмнения, че Емил Минчев е премислил всичко много внимателно, за да не попада в капана на сюжетите по калъп. Винаги имах поводи да се изненадвам. „Бяс“ („Vision Books“, 2021) продължава тази линия, събирайки в себе си нови три случая, но без да изоставя напълно дотук поднесената история. Добре е да спомена още в началото, че връзките са особено важни, за да си изгради човек цялостна представа за събитията. Старите герои не са забравени, нито са изгубили влиянието си над случващото се. Трябва да отбележа и вече солидното влияние на технологиите, макар все още да присъстват фентъзи елементите. От време на време си задавам въпроси за една или друга от населените планети и тайнствената Черна дупка, за които се говори доста откъслечно, но това не спъва ни най-малко развитието на историята.

„Култ“ на Любко Дереш

Да събудиш сънищата

   Когато обичайното предизвиква необичайното, възникват много интересни въпроси. Това определено важи за „психеделичните“ романи, част от които е и „Култ“ на Любко Дереш („Ерго“, 2021, с превод на Райна Камберова) – книга с почти неясна концепция, но с достатъчно време-пространство, за да хвърли ръкавица на реалността, като я смеси с диверсията на наркотичните състояния. Когато се запитах кой всъщност е Дереш, изскочи много любопитна информация. Преди две десетилетия авторът е младеж във вихъра на най-бурните си години (тогава е написана книгата), които все още не тежат толкова, че да потискат нуждата от строгата диета на реалността. В подстъпите на новото хилядолетие напиращото младо поколение се опива от дегустацията на свободата, оглеждайки се в лицата на неудовлетворените си предшественици. Стигмата на Източна Европа зараства, формирайки буря от емоционален дисбаланс, който превръща всяка идея и мечта в неотменима истина. Но има и друго. В този някак повърхностен живот трябва да сбориш доброто и злото. Доброто е илюзията за контрол над съдбата, а злото – метафизичния свят и ирационалното. Тук най-злонамереното би било да загубиш представата за собствената си личност. Един чужд свят би изглеждал като изваден от книга на Лъвкрафт. Буквално.

„Нюх“ („Бънк Ромеро“ – книга 1) на Емил Минчев

Бънк Ромеро – детектив от бъдещето

   Знаех за Емил Минчев от години, но книги за четене имах много и рядко се сещах за друго, освен за преводите му, които набъбваха прогресивно и дариха на българския книжен пазар емблематични произведения от заслужили класици. Тогава Бънк Ромеро едва „прохождаше“ като литературен персонаж в битка с най-известните световни величия у нас. Е, днес Бънк се радва на четири тома и преиздания, в което се крие неоспоримата логика, че има защо да се чете и препоръчва. Вече и аз се включих сред почитателите, започвайки с „Нюх“ („Vision Books“, 2021) – началото на детективска епопея от четири разследвания, припокриващи се с основната атракция, която получава особено силните последни страници. Да, това са си криминални истории, вдъхновени от любимите писатели на автора, но свързани с фантазията на едно странно бъдеще с елементи на фентъзи реалност. Тази колаборация е особено впечатляваща не само като фон, но и в сюжетните завръзки. Разбира се, аз очаквах класически страхотии, особено заради „нечовешкото“ в сценария. Всъщност историята тече в спокойно темпо и увлича неимоверно много, като събира в себе си няколко пълнокръвни разследвания. Получила се е много добра спойка между традицията и фантазията.

„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

„5051“ на Светлана Тушева

Отвъд порталите

   От време на време хвърлям око на не толкова популярни книги и тихо се радвам, ако съм уцелил нещо „по моята част“. От известно време фантастиката у нас изостана драстично от фентъзито и това леко ме натъжава. Дори хорър се купува повече (за него пък се борехме допреди няколко години). Ако е жанрова литература, то ще е в огромната си част „тийн“. И в „5051“ („Многоточие“, 2020) има нещо такова, макар да са избегнати повечето познати прийоми, които директно поставят книгите на рафтовете за млада публика. С радост осъзнах, че в сюжета на тази повест са включени достатъчно фантастични елементи, пък и темата за „скрито измерение“ или портал към „невидимо пространство“ носят очакваната специфична настройка. Ако ме питате сериозно, по-скоро виждам един футуристичен фентъзи свят. За някои сцени бих поспорил, но с напредването на действието нещата започват да се случват с добра скорост и усърдие. Ако има нещо, с което специално бих похвалил Светлана Тушева, то е в добре замислената идея. Харесвам порталите и тяхното значение в историята. Книгата се чете бързо и оставя място за монументално продължение. Дано това се случва в момента, защото всичко води натам.

„Ловец на призраци“ („Агенция ‘Призраци’“ – Книга 4) на Пиердоменико Бакаларио

Опасност за призраци

   Да се занимаваш с призраци никак не е лесно, особено ако трябва да ги храниш, пазиш и наемаш от време на време за работа. Това се опитва да прави последната издънка на прочутия род Мьогалей и в четвъртата книга от поредицата „Агенция ‘Призраци’“. Уил наистина се опитва да бъде перфектен в работата си, но проблемите му идват основно от училището. Може да поддържа среден успех, но когато той се изразява с ред двойки, нещата съвсем не стоят на нужното ниво. Пиердоменико Бакаларио явно знае за какво става въпрос, но го е оставил да се оправя сам – и с призраците, и с учителите, и с единственият му не толкова умен и прозорлив приятел, и с хубавата съседка от втория етаж. 😃 Ако си хлапак, това изглежда като истинско приключение, затова не бих се учудил, ако много подрастващи вече са прелистили книгите от поредицата. Но в „Ловец на призраци“ („Фют“, 2019, с превод на Нели Николова Раданова) става наистина напечено. Уил получава оплакване за изчезнал призрак и бедата вдига всички на крак.

„Царство от мед“ („Хрониките на Девабад“ – книга 2) на С. А. Чакраборти

Битките на низвергнатите

   В началото на годината бях впечатлен, прочитайки „Град от месинг“, първата книга от поредицата на Чакраборти, преливаща от необикновени герои и приказна магия. Не съм привърженик на дългите фентъзи саги и с радост установих, че цялото величие на този свят е събрано в класическите три тома. Приключенията на Нахри ясно говореха, че целта е младежката аудитория, но в „Царство от мед“ („Ибис“, 2020, с превод на Вера Паунова) имаме колосално надграждане в характерите и минимизиране на всякакви младежки вълнения, защото действието се пренася пет години напред, а борбите за власт и свобода преминават границите на стандарта. Светът около Девабад се гордее с хиляди години история, в която са се случили прекалено много събития, търсещи своя отдушник под перото на авторката. Разбира се, минах през доста интриги и отношения, за да се потопя напълно в сюжета, но това е в плюс, мисля, след огромния скок от първата книга.

„Принцесата и гоблинът“ на Джордж Макдоналд

Чудните изпитания на една малка принцеса

   Въпреки по-ранните си издания, тази книга не ми беше известна. Но, както се случва обикновено, излизането на съвсем ново непременно възбужда интереса, особено когато е поднесено в пленителна опаковка. „Принцесата и гоблинът“ („Изток-Запад“, 2020, с превод на Стефан Георгиев) е абсолютна класика в жанра си и нямаше как да я пропусна. Освен това си имаме една сладка осемгодишна принцеса, чийто характер и изказ пленяват моментално, дотам, че дори не бих я свързал с епохата, в която е написана книгата (1872 г.). Преводът определено е осъвременил до известна степен оригинала, но това никак не намалява удоволствието от четенето. А приключения и забавни ситуации не липсват, включително толкова привлекателните за хлапаците борбеност и критични моменти. Абсолютно съм сигурен, че любителите на фентъзи жанра, независимо на каква възраст са, ще оценят подобаващо Джордж Макдоналд и неговото влияние над цяла плеяда по-съвременни писатели.

„Тримата вълшебници и Златното руно“ на Александър Драганов

Приключения, вълшебства и магии

   Винаги съм готов да чета кратки детски романи за приказни светове, макар напоследък да наблягам на съвременните сюжети с щипка мистерии и приключенски дух. Но тук-там се появяват чудесни младежки книги с фентъзи привкус, които не само не отстъпват по нищо, но и предлагат цяла една нова вселена за обхождане, макар да са с малък обем. Тук е мястото да изкажа възхищението си от Александър Драганов за предложеното чудно пътуване из дебрите на детските мечти и нагласи към живота и приключенията. Ако ме питате дали съм срещал такива деца герои, ще ви отговоря, че доста хлапаци биха попили от вълшебството на тази книга и, току виж, придобили тази приключенска закалка. Едно време момчетата се правехме на космически капитани, каубои и шерифи, което ни правеше владетели на чудни светове. Е, „Тримата вълшебници и Златното руно“ („Upper earth books / Горната земя“, 2019) е точно такава въздигаща книга.

„Яростта на Мулгарад“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 5) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Армиите на Доброто и Злото

   След толкова приключения и изненадващи обрати, Джерард, Саймън и Мелъри ще трябва да съберат последни сили за финален щурм. Авторите са сътворили епичен финал, в който събитията изобщо не се развиват в полза на нашите герои и смелостта трябва да излезе наяве. Деветгодишните близнаци са колоритни по своему и като бъдещи мъже се налага да направят няколко смели хода. За каката Мелъри остава да бъде добър партньор в извоюването на победата над злото, след като беше на косъм да стане трофей на митологични същества. Училището… Е, първо трябва да се спаси водачеството на хората в хранителната верига и после да се правят равносметки кой е бил ученолюбив и послушен. 😉 Някъде из Старата кариера се готви нашествие на гоблини с вещото ръководство на Негово Страшно Величество Мулгарат. „Яростта на Мулгарат“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) ще разпредели медалите, като загубилите има вероятност да преминат през нечий хранопровод.

„Желязното дърво“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 4) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Джуджешки проблеми

   Типично за семейство Грейс е, че проблемите им идват сякаш от нищото. В това поне е сигурна майката на тримата хубостници, без да предполага, че са се забъркали в невероятна история, включваща всякакви митологични животинки и… естествена страст към приключенията. Хлапаци, какво да ги правиш… 😄 Ако питате мен, тези проблеми изникват, когато се шмугват в шубраците и се ровят там, където не им е работата. Е, освен ако разни гоблини и джуджета не са решили да властват над света чрез прословутата „Книга за духовете“. Обаче колкото и да твърдят, че са ги „преметнали“ още преди време и книгата вече не е у тях, на разните там същества хич не им пука. 😅 За капак на всичко Мелъри се оказва поредната жертва. В „Желязното дърво“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) със сигурност трябва да бъде организирано търсене, иначе мама страшно ще се ядоса. И изплаши. 😱 С няколко думи, трябва отново да се влиза в шубраци.