Пратеник на злото
Скоро не се бях връщал към любимите си страховити истории, които чета с особено удоволствие още от началото на 90-те години на миналия век. Тогава няколко „скрити“ от читателите жанрове спокойно попълниха липсата на разнообразни четива и започнаха да вдъхновяват родните автори. Наистина беше особено удоволствие да „потънеш“ в свят, населен с митологични чудовища и модерни интерпретации на приказки, наситени с откровено извратени сцени, сякаш създадени да нарушат завинаги спокойните сънища. Градските легенди в западен стил се вляха като пълноводна река, но тук-там имаше разкази за мрачни създания от нашия фолклор, наподобяващи нови приказки. Беше си естествено родното фентъзи първо да привнесе от другаде определени идеи и сюжети и да се насити на чуждото влияние, за да погледне сериозно на по-близките до нас митологични същества. Всичко това минаваше някак скрито, в ъндърграунд средите, сред шепата автори на хорър истории с малка, но стабилна аудитория, част от която съм и аз. На другия полюс ставаше нещо интересно. През последните години постоянната „езотерична публика“ намери добър отдушник в позабравените обичаи и тайнства от народния фолклор и свързаните с тях магии, обреди и „обикновен“ живот. Това се отрази на литературата ни и модерният читател навлезе сред тайнствата на родните мъдреци, чиято своеобразна философия чертае път извън световните катаклизми и политически борби. Просто животът няма смисъл да е толкова сложен и заплашителен. Новата действителност изглежда точно като щастлива приказка, в която всеки може да поговори с „учителите на живота“ и да следва техните съвети. Но когато тези две открояващи се течения се слеят, без натрапчивата показност, се получава нещо наистина интересно. Насред отдалечени и почти скрити от модерната цивилизация места се крият тайни за вещерство, проклятия, зловещи митични същества и проходи между живота и смъртта . „Мамник“ („Ерове“, 2022) идва в точния момент, за да събере две коренно различни аудитории и да предизвика въображението на родна почва. Романът започва като страшна приказка разказана чрез аудиосериал. Слушаме някаква невъобразима история, вплитаща в себе си древното и модерното, необичайна среща между възродения свят на митовете и легендите и криминално разследване с неясен край.
До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им. 
За разлика от 
Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления. 
Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи. 
Книжен Петър 