Игри на страх
Четвъртата книжка – „Призрачната маска“ („Хермес“, 2017, с превод на Нина Руева) – вече е прочетена. За разлика от предишните, тук е описана една от най-страшните детски страхотии – да си грозен завинаги. 😛 Това е едно от стотиците притеснения и страхове на Карли Бет – дребничко момиче, което не харесва особено много чипия си нос и подскача при най-малкия повод, че и без достатъчно основателна причина. Разбира се, Стайн е написал хорър, а не тийн драма за конкуренцията на момичетата в училище. Карли си е съвсем нормална, но е… бъзла. 😀 Това го знаят всички и редовно го използват срещу нея. Книжката си е доста мрачна, защото минава под знака на Хелоуин. Има още
Не можах да устоя повече и награбих следващите две книжки от детската хорър поредица Goosebumps. Всъщност изобщо не се плаша от книжни страхове, още повече предназначени за деца, но се забавлявам доста, докато разгръщам страниците. Неизвестно колко деца за 25 години, откакто е започнала да излиза поредицата, са потръпвали от чудовищните създания на Стайн. Ужасийки без кръв, но убедително разказани! Вече се насладих на 
Легендарната поредица на Р. Л. Стайн продължава с напълно ново приключение, наситено с опасности и уплашени хлапета. Може би е късно за мен да се плаша от акули и октоподи, но пък с удоволствие отделям известно време на подобни книжки. Вече имах удоволствието да прочета 
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 
Когато захванеш легендарна поредица, усещането е доста особено, предвид десетките милиони, които са я чели и харесали преди теб. Не оспорвам тези 400 милиона продадени копия, но за мен нещата опират само до моето лично мнение. Обожавам писатели, които се опитват да плашат децата, въпреки и без това напрегнатия им живот, докато разбират в какъв свят са попаднали. 😀 Дори и да съм надминал по възраст аудиторията на подобни книжки с три десетилетия, разбирам много добре какво е влиянието им сред хлапетата. 
Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете. 
„…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“
Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия и съществува на много нива в литературата. 
Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата. 
Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. 
Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂 
Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му 
Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.
Ето го и първият сборник на „Horror Writers Club LAZARUS“, който започна устремното си пътешествие към сърцата на почитателите на страшни истории. Такива сборници обогатяват неимоверно много жанровата литература от български автори, като дори често приемат култов статус за почитателите на хорър истории. Спомням си с добро чувство антологиите, които излизаха преди години, изкарвайки чудо след чудо от българската жанрова мисъл. Наследниците им взеха постепенно да запълват появилата се празнина на литературната сцена, макар и трудно и с доста мъки. Почитателите на този специфичен жанр не са милиони в България, за разлика от тези на лесносмилаемата и печалбарската литература, но ги има. Затова сборникът „Писъци“ („Гаяна“, 2016) се явява като боец на този фронт и се опитва да обедини отново любителите на хоръра. 
Както при всеки сборник с разкази, отново се заредих се емоции, произтичащи най-вече от мистериите, които обкръжават като хищни птици по-голямата част от героите. Това се случи и при другия сборник на Валентин Попов – 