„Годината на върколака“ на Стивън Кинг

Зловещата легенда възкръсва

1-233293_b

   Сред сюжетите в жанра хорър има такива с особен блясък. Вампирите, духовете и върколаците не се нуждаят от представяне, защото често присъстват в класическите страшни истории и почти всяко дете е изтръпвало от ужас в леглото си, очаквайки да ги срещне. В предишните си романи и разкази Кинг вече е употребил за тъмните си цели първите два персонажа, така че идва ред на върколаците. Но дори през 1983-а една подобна история би изглеждала прекалено ретро. Наоколо вече витаят „модернистични“ извънземни и генномодифицирани чудовища, така че нещата опират до нещо по-специално: богато илюстрирано колекционерско издание от Краля на ужаса. Кажете обаче на почитателите, че не всички ще се доберат до това чудо и те със сигурност ще се разсърдят. Затова съвсем ненадейно „Годината на върколака“ („Ибис“, 2022, с превод на Адриан Лазаровски) се нарежда върху вече солидната купчина романи и сборници за радост на всички. Кратката книга няма кой-знае какви претенции, ако я сравним с миналите като вихрушка пълнокръвни романи, но пък създава особено очарование в четящите хорър.

Има още

„Гробище за домашни любимци“ на Стивън Кинг

Смъртта тегли отвъд зримото

1-765433456

   Ако ужасът има лапи, то той ги протяга към смъртта и тайнственото ѝ очарование в литературата. След няколко класически и модерни теми, свързани с жанра, Кинг се насочва директно към последния стон на погубените души и страданието на живите, погребали своите близки. Естествено, в „Сейлъм’с Лот“ също се прокрадват идеи за връщане от смъртта (без да включваме призрачните проявления), но „Гробище за домашни любимци“ („Бард“, 2019, с превод на Весела Прошкова) прегръща темата с щедро изцапани пръсти и я превръща в зловеща история, която има способността да предизвиква кошмари. Тук митологичната част е заета древно индианско поверие и тайнствено гробище, обитавано от сили отвъд смъртта. По това време читателите са си изградили специално отношение към писателя и творчеството му. Страшните истории вече са запълнили солидна част от рафтовете вкъщи и никой не иска да бъде разочарован. Всъщност смъртта е вечна тема, накъдето и да се взре човек, но ако се пренесе с всичките си „фокуси“ в съвремието ни, то нещата опират или до лудост, или до възкресяване на легендите. Нека избягаме от почти забавните начини за „комуникация“ с мъртвите и да се насочим към по-зловещите варианти, дали на тази книга култовия статус на една от най-обичаните книги на Краля.

Има още

„Република от светлина“ на Андрес Барба

Пътят на децата

1-227992_b

   След двете стряскащи тийнейджърски книги („Мракът идва отвътре“ и „21 начина да умреш“) беше логично да потърся нещо подобно, но с изместена перспектива. Ясно е, че не търся прекалено деликатни книги, които се съсредоточават само в повърхността на проблемите, а такива с реално въздействие върху духа и емоциите, вътрешните катаклизми и трагични пропадания. Това, което излиза от нас е плод на собствените ни решения. Останалото пазим под угрозата да не се провалим в очите на околните. Литературата изследва точно тази скрита наша същност, като психологически тест за пригодност, разкривайки и най-малките детайли. Харесвам такива книги, не само заради смелостта да се говори за човешките слабости, а и заради моментите на откровение в тях. „Република от светлина“ („Обсидиан“, 2021, с превод на Маня Костова) сякаш поставя абсурдни въпроси за детската невинност и възможността да се усъмним в принципите, с които живеем. На мен дори ми е трудно да пиша за това, защото настоящата история буди достатъчно много противоречия. Първосигналното сравнение, естествено, е с „Повелителят на мухите“ и вече познатите у нас „Нищо“ на Яна Телер, „Царевичните деца“ на Кинг и дори „Съседката“ на Джак Кетчъм. Самият Андрес Барба изказва предположение, че в един момент смяната на поколенията ще промени из основи човешката цивилизация. Старото отмира, а новото гради нови принципи на съществуване – нещо като да „изпуснеш юздите“ на децата и те да наложат свое мислене и ценности, предавайки ги на следващите поколения.

Има още

„Удавниците“ на Дженифър Макмеън

Два свята и една мистерия

1-230251_b

   Несъмнено си падам по мистериите, които трудно биха се прикачили към действителността, но пък имат силата да убеждават до самия край. Това до известна степен е плашещо, но и доста интригуващо като вариант, стига да съществува някаква легенда и наоколо да се случват необясними събития. Когато страхът е водещ, логиката вече няма силата да убеждава. В „Удавниците“ („Benitorial“, 2021, с превод на Илияна Бенова-Бени) нещата изглеждат точно по този начин. Самата история сякаш ни връща в далечното минало, когато всяко тайнствено събитие се е обграждало с достатъчно мистериозност, за да се превърне в легенда години след това. Ако пренесем събитията в съвременността, получаваме не само доза ирационалност, а и въпроси за собственият ни разум. Бих казал, че е доста убедително поднесена, макар жанрът да предполага повече неясноти и скрити послания. Убеден съм, че Макмеън е взела предвид всички очаквания към подобно четиво, за да представи достатъчно интелигентно събитията в книгата. Само се вгледайте в тъмната вода и оставете на въображението да свърши всичко останало.

Има още

„Кристин“ на Стивън Кинг

Песни за младост и коли

1-187637_b

   Ако в книгите на Кинг се промъкне някаква призрачна лудост, то тя остава да витае и след четенето. Това е също като да ти заседне залък и чувството да остане дълбоко загнездено в спомените, превръщайки се в досаден вирус. Първата ми среща с тази книга преди доста години се оказа като пътуване из непознатите и зловещи пътища на американската мечта. Беше толкова вълнуваща и изразителна, че и до ден днешен усещам натрапчивите ѝ послания. Младостта, старите рок парчета, красивите автомобили, които се превръщат в легенди… Това действително е призрачна история, но от онези, в които няма твърдо разделение между действителността и свръхестественото. По-скоро прилича на обсебваща любов, когато човекът и автомобилът разрушават представите за нормалността и се вкопчват един в друг като в симбиоза. В този смисъл предметите придобиват качества на живи същества. Обяснението не е важно, просто се случва нещо, което би могло да провокира една много зловеща история. „Кристин“ („Ибис“, 2014, с превод на Весела Прошкова) определено има тази сила, така че за мен беше истинско удоволствие да я разгърна отново. „Какво би се случило ако…“ отново работи в полза на прекрасния разказвач Кинг.

Има още

„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

1-3465432

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

Има още

„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

1-218854_b

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.

Има още

„Силвър и вампирите“ на Явор Цанев

Легендата на селото

1-51065955._SX318_

 Време беше да прочета детска книга, но не каква да е. Следя Явор Цанев от години и вече имам доста солидно мнение за творческите му вдъхновения. Сред жанровите му сборници с разкази се промъкна една прекрасна история за млади читатели с игривото име „Злостории“, което ме наведе на мисълта, че ще чета „страшен“ детски роман. Подобни книги не са нещо необичайно у нас, но са написани от чужди автори. Явор може много неща в жанра хорър, но неговите истории носят и друго послание, така че една книга за деца няма да е просто експеримент, а нещо напълно естествено в творчески план. Така стигаме до „Силвър и вампирите“ („Гаяна“, 2020) – съвременна приключенска мистерия с дъх на хорър и отглас от легендите. Самото заглавие препраща към много ясна тема, но всъщност нещата са малко по-различни. Герой е една съвсем реална котка, която ще се превърне в ловец и защитник от приказния свят, където сънищата са тревожни и от време на време злото набира сили да върши своите пъклени дела. Ако хлапетата имат достатъчно смелост и приключенски дух, могат да се насладят на тази прекрасна история.

Има още

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи

История за възмездие

1-221024_b

   Книгите от Близкия изток до една степен винаги са ми изглеждали екзотични и всяко четене непременно ме сблъсква с трагедии, войни и интересни отношения. Може би не съм прочел достатъчно, за да преодолея тази предварителна нагласа към определени литератури. „Франкенщайн от Багдад“ („Киви“, 2019, с превод на Емил Ценков) звучи доста провокативно като заглавие и носи със себе си достатъчно очаквания, но в този случай нещата поеха към рязък завой. Наистина рязък. По този повод ще кажа, че корицата изразява достатъчно обективно случващото се в този особен и покъртително прям роман, „надхитрил“ по загадъчен начин всички трагедии в епохата на тероризма, за да достигне до жанровото определение за хорър. Самата история рисува един своеобразен карикатурен свят на религиозни култове и модерни стандарти, привнесени от американското присъствие в Ирак, но без това да нанася погром над любопитната идея. Представете си култовата книга на Мери Шели, предадена през погледа на един вехтошар с колоритни идеи, възрастна жена, настигната от лоша съдба, местен журналист, избягал от отмъстителен престъпник и демонът от улиците, предпазливо наречен Как-му-беше-името. Но това далеч не е всичко.

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

1-227780_b

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

Има още

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

1-217468_b

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

Има още

„Дълбините“ на Алма Катсу

Мистерии на „Титаник“ и „Британик“

1-224885_b

   Почти невероятната мистерия около „Глад“, ме накара да погледна към този роман с надежда за нещо впечатляващо. После се замислих, че да напишеш привлекателна история за „Титаник“, при наличието на толкова много известни факти за трагедията около него и без да излизаш от определени рамки, е доста трудна задача. Всъщност едва ли много хора ще възприемат друга съдба за емблематичния параход. И това не се случва. Алма Катсу определено е предоставила нужното, за да превърне тези четири дни на кораба в истинска загадка, примесена с окултното и необходимата за случая тайнственост. Паралелната история от „Британик“, четири години по-късно, добавя още любопитна мистерия и свързва двата кораба близнаци в едно цяло. „Дълбините“ („Orange Books“, 2020, с превод на Богдан Русев) е смес от добре подбрани факти и свръхестествени елементи, които са поднесени като придатък към онези времена – със забавните, но зловещи окултни практики, викането на духове и „срещи“ с отвъдното. Бих казал, че това си е доста любопитен сценарий, предвид темата, превърнала се в нещо обичайно за жанра хорър. Но пък тук не видях достатъчно от него, така че ще определя романа като мистерия, като включим и загадките, с които биха се сблъскали психиатрите в кабинетите си. Цялата тази смес е наложена върху две исторически събития с известен край.

Има още

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

1-185622_b

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

Има още

„Пътна мрежа“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Бунт за възмездие

1-26543454

 Историята показва, че всичко започва от „Кери“ и онова, което Кинг пише преди този кратък роман, не е достатъчно добро за публикуване, като изключим няколко десетки разкази, намерили място първоначално в популярни списания. Това са романи от чекмеджето, които са преки свидетели на упоритостта на един начеващ автор да пробие сред големите. След като става известен като хорър писател с няколко романа и сборник с разкази, публикуването на нещо различно едва ли би се приело с ентусиазъм. Любопитството на Кинг ражда Ричард Бакман и под този псевдоним започват да излизат преработените му ранни романи. Вече писах за експерименталните „Гняв“ и „Дългата разходка“. С „Пътна мрежа“ („Бард“, 2005, с превод на Иван Коларов) обаче нещата са други. Тук имаме пълнокръвен роман, драматична семейна история, която не парадира с харизматични герои, но пък поставя множество въпроси, наситени с илюзии и стремежи, каквито се раждат при всеки бунт за справедливи каузи. Тази история се изследва бавно и с внимание, макар да среща и непреклонни читатели, които очакват един атрактивен Кинг и много забавни моменти. Ако се подготвите за психологическа драма, няма да сгрешите.

Има още