„Последните деца на Земята и зомби парадът“ (книга 2) на Макс Бралиър

Нови чудовища и спасителна мисия

   Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на „Джунглата на скакалците“ – една толкова невероятно маниашка тийн книга, че просто не мога да я сравня с никоя друга. Прочетете я и ще разберете защо е така. Всичко с времето си, както се казва. А днес нещата са коренно различни, защото поколенията се сменят, няма как да е иначе. 

Advertisements

„Гоблин“ на Джош Малерман

Гоблин на мистериите

   Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с „Кутия за птици“ ми просветна, че трябва да имам търпение, докато не се натрупа достатъчно материал за по-правдиви изводи, макар самата книга да ми направи изключително приятно впечатление. 

„Майските рози“ на Дот Хъчисън

Любовта на убиеца

   Мина доста време от прочита на „Градината на пеперудите“, но така и не успях да се откопча от притегателната ѝ сила и влияние. Просто Дот Хъчисън се оказа добро попадение за мен. Трудно е да влезеш под кожата на един психопат и да успееш да изстискаш от ума му онова, което го вдъхновява. Пък и пеперудените момичета свършиха доста от „черната работа“, за да не скучаят читатели като мен. „Майските рози“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Павлова), мисля си, е по-ювелирна и ненатрапчива. Очаквах нещо типично, което да ме настрои като при предната книга, но Хъчисън явно е решила да наблегне на нещо различно. Макар и продължение, романът настройва в друга посока. 

„Градът на скелетите“ на Анна Гюрова

Легенди и мистерии

   Много се вълнувам, когато подхващам нови за мен автори на разкази. Дали ще се изненадам приятно, зависи от моята и авторовата фантазия, както се казва. Това е един процес на опознаване, в който има доста егоизъм и мрънкане за определени сюжетни решения и герои. Сборниците обаче са до толкова натъпкани с идеи и настроения, че винаги намирам своето в тях. „Градът на скелетите“ („Гаяна“, 2017) е разделен тематично, което предполага и различни типове истории. Много обичам изненадите, затова се доверих на Анна Гюрова и получих в замяна куп прекрасни разкази и легенди. Ето тук е новото – легендите. 

„Коралайн“ на Нийл Геймън

Кошмари в друга реалност

   Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 

„Нощта на отмъщението“ на Фабрицио Силеи

Зловещата възстановка

   От време на време си харесвам по една детска поредица и намирам чудесни примери за забавление на хлапетата. Не мога да ги изживявам като дете, но затова пък ги оценявам с разбирането на възрастен. Преди няколко месеца започнах поредицата „Мистерии от Замъка на страха“ с намерението да открия бисери, които да препоръчвам чистосърдечно, и нещата вървяха добре, поне до книжка номер три. След чудесните „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, дойде „Въртележката на куклите“, която свали нивото, ако говорим за детски хорър. „Нощта на отмъщението“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова) обаче е от съвсем друг калибър. 

„Въртележката на куклите“ на Алесандро Гати

Тайната на новата къща

   „Мистерии от Замъка на страха“ се оказа доста приятна поредица за деца. Предните две книжки бяха на висота и биха привлекли вниманието на хлапетата. Леко, мистериозно, малко страшничко, добре дозирано и кратко – каквото е необходимо, за да навлезеш в света на необяснимите неща, без да изпиташ притеснение. Дори е полезно, ако питате мен. След „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, нещата изглеждат повече от добре. Прочетох, че Алесандро Гати не е писал детски хорър до този момент и ми беше интересно доколко се е справил с „Въртележката на куклите“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова). Хич не е лесно да се заиграваш със страховете на децата, без да ги ужасиш до степен да не посегнат повече към подобни книги. 

„Един ден в Страхоландия“ на Р. Л. Стайн

Атракциони на ужасите

   Измина почти година от прочита на поредната книжка от хитовата детска хорър поредица на Р. Л. Стайн. Не всички успяха да ме задоволят напълно, но и аз не се вмествам изцяло в читателската аудитория от хлапета. 🙂 Все пак имам поглед към жанра и с удоволствие прибавям от време на време по някое ново впечатление. Който не познава творчеството на Стайн, едва ли е наясно колко интересни и провокиращи въображението са неговите малки книжки. Когато ми падне, винаги препоръчвам по-страшнички книги, за да свикват младите със собствената си фантазия и да я развиват по удачен начин. Жива тренировка, както се казва. Пък и всяка книга носи по нещо ново и обогатява. 

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки. 

„Нощна смяна“ на Стивън Кинг

Страхът според Стивън Кинг

   Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му. 

„Ангелите нямат криле“ на Валентин Попов – Вотан

Куп мистериозни истории

   Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез „Пепел от мрак“, „Нощта срещу ноември“ или „Брод през световете“, чувството на удовлетвореност се появява неусетно и ме изпълва изцяло. В „Ангелите нямат криле“ („Гаяна“, 2017) отново има великолепни истории, пропити от ужас, човещина и магия. Сякаш тези три стълба на човешкия разсъдък се вплитат един в друг и изграждат някакъв чудноват свят, в който обстоятелствата може да са по-скоро фантастични, но усещанията са съвсем действителни. 

„Трансформации“ на Благой Д. Иванов

Свят, пълен със страхове и капани

   Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 

„Великият бог Пан“ на Артър Макън

Образът на злото, въплътен в бог Пан

   Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 

„Свърталище на духове“ на Шърли Джаксън

Позната история, но поднесена по специфичен начин

   Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 

„Една опасна игра“ на Анна Виварели

Пътуване, игри и една мистерия

   Докато още бях в плен на „Загадъчната ръка“ на Гуидо Сгардоли, започнах втората книжка за мистериозни приключения с участието на деца, този път написана от Анна Виварели. В края ѝ прочетох, че Виварели е чела Едгар Алан По като малка  и се е вълнувала истински от тръпките и страха, които я обземали тогава. Повече вдъхновение явно не ѝ е трябвало, за да напише „Една опасна игра“ („Фют“, 2017, с превод на Евдокия Златарова) – история за едно отегчено от безкрайните „културни“ пътувания с родителите си момче, което всъщност се интересувало от съвсем други неща, а не средновековни църкви, гробища и калварии. Аз харесвам културния туризъм, но като дете вероятно също съм искал да правя нещо друго.