„Механично пиано“ на Кърт Вонегът

Човекът, машината, животът

   Не е трудно да се стигне до извода, че Кърт Вонегът е по-специален автор или просто чудак, който предпочита да се засмее, дори да става въпрос за нещо изключително сериозно като войната и човешката глупост. Нещата се случват въпреки всичко и един преживял доста човек може да се противопостави на безсмислието или просто с усмивка да каже „така е то“ и да продължи да живее. Дали тази философия може да ни поддържа по някакъв начин? Един документален филм за живота на Вонегът дотолкова ме впечатли, че реших да разгадая енигмата като прочета и препрочета някои от произведенията му. След „Механично пиано“ („Кръг“, 2022, с превод на Боян Николаев), неговият първи роман, наистина започвам да разбирам този човек, макар следващите му книги да са далеч по-любопитни. Кое е смешното и кое трагичното в това засега фантастично произведение? Ако питате мен, просто ще цитирам: „Историята е поредица от изненади. Тя може само да ни подготви да не бъдем изненадани отново и отново.“

„Училищни ‘убавци“ („Сбогом, дневнико!“ – книга 3) на Ненко Генов

Тревоги с престъплението

   Най-малкото, което може да се случи с оформящата се прекрасна поредица, е излизането на трета книга. Това определено не е случайно, защото този тип истории привличат хлапаците, а те имат определени изисквания и настройки, които не винаги се задоволяват от четене. Не само трябва да е забавно, но и да има връзка с това, което преживяват и изпитват. Ще предупредя отново, че и героят петокласник в книгата има доста претенции към писането и четенето, но пък един дневник е прекрасно начало, макар словосъчетанието „Сбогом, дневнико!“ да не говори точно това. 😁 Ако питате мен, винаги има някакви тайни, за които е необходим по-различен подход. В „Училищни ‘убавци“ („Хермес“, 2022) ситуацията дотолкова се усложнява, че това място за споделяне отново се оказва необходимо. Представете си, че трябва да се превърнете в престъпник, за да предотвратите едни нередности в училище и имате насреща един истински такъв, способен да се прикрива толкова съвършено, че години наред почти никой да не подозира за това. Включете в уравнението романтична история и гледайте как напрежението се покачва.

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

„Ирене и прахосмукачката за банкноти“ на Малин Клингенбери

Новата престъпна акция

   След приятната предна книжка за Патрик и Пенсионерския отряд, сметнах тази за задължителна. Макар да не ги водят като поредица, все пак имат огромна връзка помежду си и е добре да се четат поред. „Ирене и прахосмукачката за банкноти“ („Книги за всички“, 2020, с превод на Галина Узунова) не устоява на набраната инерция и спринтира напред към нови изпитания. Имаме банда престъпници с безскрупулен шеф, който не се свени да им набива в главите доста странните си правила. Сред тях иска да се подвизава и Ирене, за което не е учудващо, защото си е баш побойничка и акълът ѝ цъка основно за престъпления. А че е умна и изобретателна, това не може да се отрече. Нашите пенсионери също са технически обезпечени, което пък се харесва на Патрик. Той вече е приет за разузнавач и върши своята работа с усърдие. Честно, за тези стотина странички и куп илюстрации, историята изглежда пребогата и пълна със събития.

„Патрик и Пенсионерския отряд“ на Малин Клингенбери

Тайнствените пенсионерски сбирки

   Поредица от книжки с пенсионерски приключения? Да! В детската литература може да срещнете всякакви ограничения заради препоръчителната възраст, но няма такова за забавните истории. Всеки хлапак ще ви каже, че предпочита да се забавлява, така че е време да обявим нашествието на пенсионерите. 😃 Шведско-говорещата финландка Малин Клингенбери е замислила чудесен начин да даде ръководна роля на възрастните си герои, като ги постави в нетрадиционна обстановка. Но не се притеснявайте, защото това в никакъв случай не им пречи да присъстват в хумористична детска книжка. В „Патрик и Пенсионерския отряд“ („Книги за всички“, 2020, с превод на Галина Узунова) властелини са хлапаците Патрик и Ирене, които се дразнят един друг по всякакви възможни начини. По-скоро Ирене, защото тя си пада злобарка, взела доста присърце проявленията в характера на престъпния си баща. Патрик няма особен избор и предпочита да избяга от училище, за да е по-далеч от тормозещата го фурия.

„Новата футболна треньорка“ („Приключенията на г-ца Шарлот“, кн. 3) на Доминик Демерс

Футболът на г-ца Шарлот

   Когато става въпрос за детска книга, няма по-добър избор от забавлението. Кажи на някой хлапак, че трябва да е вечно сериозен и прилежен, и ще избереш най-лошия съвет. Затова я има г-ца Шарлот: наглед странна, учудващо добронамерена и с шантави идеи. Но веднага си спомни за някой учител злобар, който никога не е доволен от постигнатото. По-добре да си усмихнат и деен, отколкото да оправдаваш за собствените си неволи, търсейки вината в другите. Доминик Демерс знае много добре каква е целта на този урок, затова си има за поддръжка една г-ца Шарлот. След като прословутата възрастна госпожица си поигра на учителка и библиотекарка, е време да покаже и футболни умения. „Новата футболна треньорка“ („Прозорец“, 2019, с превод на Анета Панталеева) е забавна и практична книга, ако говорим за разни наставления, които да направят хлапаците мислещи и съобразителни.

„Планински патаклами“ („Сбогом, дневнико!“ – книга 2) на Ненко Генов

Планината и веселите щуротии

   Заслужаваше си чакането, както се казва. Всъщност едва ли готин човек като Ненко Генов ще реши, че забавните записки на петокласника заслужават само една книга. Но пък се казва също, че само търпеливите читатели ще получат нова и прецизно изпълнена щура история, разказана с много естествен хумор. Освен това и полезна, бих добавил аз. Сухарите отново не са поканени, да знаете! 🤓 Съвсем сигурно е, че във всяко детство се наблюдават неразбории, но когато е изживяно на пълни обороти и със съответните поуки, няма как резултатът да не е положителен. Това включва и послъгване на родителите, които имат в главите си съвсем други идеи за бъдещето на хлапаците. 😉 Като теглим чертата, едва ли някой ще тръгне да оборва истината, че едно дете трябва да изживее щастливо детство, с всичките несигурности и перипетии, изпречили се насреща. Затова и идеята на „Уницеф“, отлично представена в настоящата книга, ще продължава да буди умовете и да сбъдва детски мечти.

„Химн на демократичната младеж“ на Сергий Жадан

Рискът на професията

   Рядко чета подобни книги, макар темите, епохата и нюансите им да са ми напълно познати, защото съм израснал в „ядрото“ на проблема, така да го кажа. Обикновено ме обземат противоречиви настроения и нагласата ми е да се разграничавам от тази клаустрофобична реалност в първите години на демокрацията, понеже нямам много допирни точки с „бунтовната“ част от населението. Но Промяната е факт и върви заедно с нелицеприятните си особености, описани чинно в „Химн на демократичната младеж“ („Парадокс“, 2019, с превод на Албена Стаменова) – една книга, напомняща за „полудяването“ на Източния блок и стихията на Промените. Сега гледам назад и ме досмешава, защото сценарият ми изглежда като нелепо представление на треторазреден цирк. Жадан няма особена алтернатива и подхожда с хумор поради причината, че типът персонажи изключва всичко останало. 

„Речи против Катилина“ на Амели Нотомб

Една несравнима любов и… след това

   Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие. 

„Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ (книга 4) на Макс Бралиър

Зимни чудовищни приключения

   Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето. 

„До дъно!“ на Мирослав Костов

Наздраве за Хобсбрук!

   Ако нещо е щуро и свързано с книга, любопитството ми е възбудено. Така „До дъно!“ („ИвиПет“, 2018) си намери своя пореден читател в мое лице. Макар да не е от дебелите фентъзи истории с безкрайни описания, „за да е всичко ясно черно на бяло“, романът на Мирослав Костов си има своя чар, и дори прекрасна корица в съзвучие със съдържанието, която ми направи добро впечатление. Сърбят ме пръстите да напиша, че това си е пълнокръвен „пиянски“ роман, предвид заглавието, но историята в него има доста повече от вдигане на наздравици и разказване на вицове. Всъщност започва наистина интригуващо и човек разбира още от първите страници, че ще бъде „погълнат“ без много церемонии. За сметка на това, мащабът не е голям: малко селце, неговите колоритни жители и очакваните странни гости, влезли бързо в митологията на измисления свят. 

„Необикновените приключения на Аладар Мейзга“ на Бела Риго

Приключения на щури планети

   Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата „Семейство Мейзга“, тук се насочваме към момчето гений Аладар, чиито експерименти довеждат до една малка революция в семейните отношения и стават повод за нови приключения, този път с поумнялото му куче Бльоки. 

„Последните деца на Земята и кошмарния крал“ (книга 3) на Макс Бралиър

Още чудовищни сблъсъци

   Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления. 

„Шок и ужас в Деня на талантите“ („Дневникът на един нинджа“ – книга 5) на Маркъс Емерсън

Подмолна война в училище „Бюканън“

   Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. 

„Пътешествията на Тъф“ на Джордж Р. Р. Мартин

Тъф – бизнесменът еколог, или Бог на галактиката

   Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от „Смъртта на светлината“, „В дома на червея“ и „Нощен ловец“.