Ървин Ялом ни повежда в дебрите на психологията
Какво е знанието? За мен знанието е насочена мисъл, постигнала своята цел, чрез рационално интерпретирани задачи, възникнали в процеса на опознаване на заобикалящата ни среда. Знанието е многомерна вселена, която движи развитието и става причина за възникването на все нови и нови въпроси, на които е нужно да се намери отговор. Инструментът, който използваме е разумът. За голяма част от населението на планетата през 17-ти век, знанието се съдържа в една единствена книга, чиито думи са продиктувани от Бог. Тази книга разказва една история за Началото на Всичко и Краят на Всичко – доста голямо улеснение за тези, които са убедени, че са същества от кал с вградена програма и нищо повече. Те не задават въпроси, освен може би: „Защо на мен се случва това, Боже? Защо ме наказваш? Не се ли молих достатъчно?“ и други подобни.
Има още →
Редно беше да продължа с романите на Ялом, защото почти се опивам от начина, по който поднася информация от аналите на психоанализата. И мога спокойно да кажа, че му се получава адски добре. Вече имам поглед към творчеството на Ялом с „Проблемът [на] Спиноза“ и „Изцелението [на] на Шопенхауер“. „Лъжи на дивана“ („Колибри, 2016, с превод на Анелия Николова) всъщност е вторият роман на Ялом, но мога да твърдя, че е доста по-напрегнат от споменатите. Разликата идва от почти криминалната интрига, която си спретват аналитиците и пациентите им, в опит да изградят по-лична представа един за друг. Тук Ялом отива по-далеч от почти спокойните според мен групови терапии с аналитик-надзирател и залага на битката лице в лице, терапевт срещу пациент, като напрежението за читателя е далеч по-осезаемо. При това положение на нещата няма начин да не определим книгата като психоаналитичен трилър, както е указано и на самата корица.
„Още приживе Шопенхауер е всеизвестен със своята ярост: към финансистите, които управляват вложенията му, към издателите, които не съумяват да продадат книгите му, към дръвниците, които дръзват да го заговорят, към двуногите, които се смятат за негови равни, към онези, които кашлят по време на концерт, и към пресата, която го пренебрегва. Но най-неудържима и пламенна ярост той храни към своите съвременници мислители и най-вече към двете най-ярки светила във философията на деветнайсети век: Фихте и Шелинг. С тази своя ярост, чиято сила не престава да предизвиква изумление до днес, Шопенхауер настройва интелектуалната общност против себе си“.
Книжен Петър 