Гоблин на мистериите
Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с „Кутия за птици“ ми просветна, че трябва да имам търпение, докато не се натрупа достатъчно материал за по-правдиви изводи, макар самата книга да ми направи изключително приятно впечатление. Има още
Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с 
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 
Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане. 
Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 
Само с прочитането на 
Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието. 
Още в началото ще спомена, че в тази книга почти нищо не е в класическия си вид. Ако сте свикнали да проследявате донякъде предсказуем сюжет или нещо, което бихте „глътнали“ по-лесно, то тук нещата са извъртени по необичаен начин и нищо чудно да ви хрумне, че нещо с тази книга не е наред. Аз лично толкова съм свикнал с няколко определени конструкции и подробности в сюжетите, че в един момент просто „замръзнах“ заради необичайното развитие на много от сцените в началото. Скот Хокинс или мисли по различен начин, или е решил да провокира до крайност въображението на читателите си. Но едно е сигурно – че наистина ще трябва да си напрегнете мозъка, за да ви станат ясни някои неща. 
Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка. 
„Границата“ („Deja Book“, 2015, с превод на Елена Павлова) се появи точно навреме, за да си влея малко отрезвяващ хорър в душата. Бях тръгнал доста встрани от литературните си апетити, а това си е един своеобразен стрес за грешник като мен. В тази сложна ситуация спасението се казва Робърт МакКамън и последната му книга, пълна с изчадия от Космоса, които са си харесали Земята за водене на военни действия. Потърпевши тук сме ние – хората, стресирани свидетели на една касапница с неимоверни мащаби. За мен книгата си е повече хорър, отколкото чиста фантастика, затова ще я разглеждам именно от тази ѝ страна. Тази жанрова вариация цели съвсем други внушения и интелигентните сюжетни развръзки не са от първостепенно значение, стига да има тръпка и достатъчно ужасийки, които да ликвидират душевното спокойствие на четящия. Не казвам, че другото е абсолютно излишно, но жанрът си иска своето, за да се получат добре нещата. Тук МакКамън е изтърсил цял чувал с изчадия със земен и извънземен произход, тъй че би трябвало всичко да е наред.
Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа. 
Книжен Петър 