„Град на остриета“ на Робърт Джаксън Бенет

Отново под сянката на боговете

   Мина доста време, откакто прочетох „Град на стълби“, но моментално си припомних всичко след първите страници на продължението. Всъщност не бих го нарекъл продължение, защото „Град на остриета“ („Бард“, 2016, с превод на Владимир Зарков) не започва оттам, откъдето свършва предната книга, пък макар и да следва правилната времева линия. Мястото на действие е напълно различно, но понеже вече знам достатъчно за сложно изградения свят на Бенет, лесно прескочих „изгубеното“ време и се настроих за нова порция божествени мистерии. Да, боговете може и да са мъртви и обредите вече да не „функционират“ както преди, но ги има страховете и постоянната готовност за военен сблъсък покрай враждите между племената, продължаващи да вярват в своите си мистерии, и въздигнатите от пепелта сейпурци, които се опитват да ги цивилизоват. На мястото на катаклизмите от миналото се строят почти модерни градове, а всичко, което напомня за божествено проявление или съмнителни артефакти, се крие с цената на всичко. Не мисля, че това своеобразно продължение надгражда с нещо предисторията, но човек захапе ли поредицата, трудно ще намери слабости в сюжета или изграждането на самата история. Да видим…

   Минало е достатъчно време за някои от познатите ни герои, които вече мислят за пенсия. Тюрин Малагеш вече е на години и се подготвя за тази промяна, но не така мислят висшестоящите. Изглежда само тя е подходяща да „хвърли едно око“ на мрачния и затънтен Воортяштан, където допреди време божественото се е възприемало като нещо в рамките на нормалното, а всичко друго просто не е достатъчно интересно. 😀 Освен това трябва да разследва какво се е случило с предишния агент, който явно се е побъркал, поне според обкръжението ѝ, и… изчезнал безследно. Новите властници са направили проект за модернизация на града и последващо цивилизоване на местните, които още не са се отървали от междуособните си вражди. Изглежда друго не правят, освен да трупат боеприпаси и да тренират за битки. Въпреки постоянните заплахи в задния им двор, сейпурците са намерили начин да действат бързо и с минимални проблеми по проекта, който ще превърне бившата божествена твърдина в модерен пропускателен пункт към Континента. Дори мислят да го електрифицират. 😀 И, разбира се, очакват връщане на инвестицията и огромни печалби. Но това са само планове. Старият град е под водата, а местната богиня Воортя е мъртва. В мина до строителната площадка обаче е открит материал, който има толкова особени свойства, че буквално мирише на божествено. Скоро наоколо ще се напълни с обезобразени трупове и Малагеш ще трябва да се потруди доста, за да разкрие истината около изчезването на агента и да повярва, че боговете не са казали последната си дума.

   Не мога да кажа, че „Град на остриета“ е по-интригуваща или по-добра от предишната, но Бенет не си е играл на случайности и е действал с размах що се отнася до интригите, характерите на героите и „мърдането“ на историята. Хареса ми изпипването на образа на божеството Воортя и замисълът ѝ да сътвори някакво подобие на „отвъдно“, с което да осмисли идеята за поклонниците, които има какво да спечелят след смъртта си. Е, това е доста позната идея, но Бенет е измислил добър начин да я представи така, че да не изглежда глупаво. Зад всичко се крие добре обмислен сюжет и многобройни тайни за разгадаване. Ако се погледне отгоре, книгата е доста богата на действие и смисъл в диалозите и постоянно течащите интриги. Човек просто няма време да отмести поглед. Е, тук-там прозира затлачване, но на това биха се разсърдили само „читателите на действието“, които пренебрегват характерните черти и „живост“ на героите. Тук всеки изпъква със своята индивидуалност и това е в плюс за самата история. Ще чакам третата книга, това е сигурно.

Оценка на Книжен Петър: 4 / 5

Други ревюта:

Книгоядец, Reader Sense