„Гоблин“ на Джош Малерман

Гоблин на мистериите

1-212833_b   Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с „Кутия за птици“ ми просветна, че трябва да имам търпение, докато не се натрупа достатъчно материал за по-правдиви изводи, макар самата книга да ми направи изключително приятно впечатление.  Има още

Advertisements

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

1-209644_b   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки.  Има още

„Джунглата на скакалците“ на Андрю Смит

Апокалипсис на съзряването

1-212352_b   Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми.  Има още

„Мемоарите на една лека жена“ на Джон Клилънд

Фани Хил и изкушението на любовта

1-205903_b   Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане.  Има още

„Великият бог Пан“ на Артър Макън

Образът на злото, въплътен в бог Пан

1-211768_b   Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията…  Има още

„Къщата на езерното дъно“ на Джош Малерман

Мистерии и любов под водната повърхност

1-205140_b   Само с прочитането на „Кутия за птици“ не можах да определя накъде са се насочили творческите цели на Малерман, макар да ми стана ясно, че се опитва да гради своя индивидуалност още с първото си публикувано произведение. Атмосферата е наистина особена и съвсем очевидно създава някакъв некомфортен страх, ако мога така да се изразя. Читателят не се подготвя за нещо грандиозно чрез намеци какво може да се случи в следващия момент, нито е обгрижван с дълги обяснения, от които да си извади моментални изводи. Явно Малерман иска да четем в пълна тъмнина и да не се чувстваме сигурни в нито един момент, както се случва с много художествени произведения.  Има още

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“

Аристотел, Данте и Вселената

1-206922_b   Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието.  Има още

„Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс

Една необикновена библиотека

1-200439_b   Още в началото ще спомена, че в тази книга почти нищо не е в класическия си вид. Ако сте свикнали да проследявате донякъде предсказуем сюжет или нещо, което бихте „глътнали“ по-лесно, то тук нещата са извъртени по необичаен начин и нищо чудно да ви хрумне, че нещо с тази книга не е наред. Аз лично толкова съм свикнал с няколко определени конструкции и подробности в сюжетите, че в един момент просто „замръзнах“ заради необичайното развитие на много от сцените в началото. Скот Хокинс или мисли по различен начин, или е решил да провокира до крайност въображението на читателите си. Но едно е сигурно – че наистина ще трябва да си напрегнете мозъка, за да ви станат ясни някои неща.  Има още

„Отвъд разлома“ на Питър Уотс

   Постижимото въображение на Питър Уотс

 1-18398498Ама ти сериозно ли? Това беше въпросът, който изпълваше главата ми след почти всеки прочетен разказ. Ако имате представа кой е Питър Уотс, изобщо няма да се учудите на изумлението ми. Ако пък не знаете, но обичате научната фантастика, трябва задължително да си го причините. Самият израз „бедна ви е фантазията“ е съвсем подходящ в случая. Ако не го намирате за достатъчно убедително, прехвърлете няколко страници от „Слепоглед“. Ако Питър Уотс реши да пише за нещо, той е адски сериозен и не пропуска случай да изумява. Последната спомената книга пък беше първата с ревю в блога ми, но няма да давам линк, защото по онова време наистина не се справях особено добре с ревютата. За сметка на това има доста из Мрежата, написани от колегите. Та така.

„Монахът“ на Матю Грегъри Луис

   От благочестието до изкушението

   1-1767676   Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка. Има още

„Границата“ на Робърт МакКамън

   Земята – бойното поле на извънземните натрапници

   1-196539_b   „Границата“ („Deja Book“, 2015, с превод на Елена Павлова) се появи точно навреме, за да си влея малко отрезвяващ хорър в душата. Бях тръгнал доста встрани от литературните си апетити, а това си е един своеобразен стрес за грешник като мен. В тази сложна ситуация спасението се казва Робърт МакКамън и последната му книга, пълна с изчадия от Космоса, които са си харесали Земята за водене на военни действия. Потърпевши тук сме ние – хората, стресирани свидетели на една касапница с неимоверни мащаби. За мен книгата си е повече хорър, отколкото чиста фантастика, затова ще я разглеждам именно от тази ѝ страна. Тази жанрова вариация цели съвсем други внушения и интелигентните сюжетни развръзки не са от първостепенно значение, стига да има тръпка и достатъчно ужасийки, които да ликвидират душевното спокойствие на четящия. Не казвам, че другото е абсолютно излишно, но жанрът си иска своето, за да се получат добре нещата. Тук МакКамън е изтърсил цял чувал с изчадия със земен и извънземен произход, тъй че би трябвало всичко да е наред.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

1-193503_b   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа.  Има още

„Дракула“ на Брам Стокър

1-192991_b
   Легендарната книга на Стокър буди респект

   Прекарах няколко чудни вечери в компанията на тази респектираща книга. Изключително съм доволен, че едно от емблематичните заглавия, поставили началото на една епоха, се възражда в това прекрасно издание. Всъщност самия Стокър се е вдъхновявал от мрачните истории, писани през последните няколко века, но именно неговата книга е направила този важен тласък, продължен от десетки други автори и режисьори през 20-и век. „Дракула“ („Deja Book“, 2015) се явява един вид почит към изумителното умение на Стокър да разказва увлекателно мистичните си истории, без да се увлича към псевдонаучните прийоми, изпълнили така подло по-голямата част от 19-и век. Има още

„ПРИЛИВ“ НА ДАНИЕЛ СУАРЕС

Скритата реалност на Суарес отнася като мощен прилив
   Очакванията ми за тази книга се потвърдиха още в първите страници. Оказа се, че държа в ръцете си един от най-добрите технотрилъри, излизали през последните няколко години. Хвалбата си е напълно заслужена, като се има предвид плътността на историята и смелостта на Суарес да навлезе в дебрите на на научните постижения от последните няколко години. Самата книга излиза на български по-малко от година след официалната си премиера, което е в плюс за описваните в нея изобретения, които в по-голямата си част съществуват в ума и компютрите на съвременните учени и футуристи. Историята може да се приеме и за чиста фантастика, но знанията ми подсказват, че някои неща може вече да си имат прототипи, и след 5-10-20 години – след стандартните полеви изпитания, провеждани в пълна секретност – да намерим някоя джаджа в близкия магазин за техника. Не мога да сравнявам „Прилив“ с никоя друга книга, просто защото не съм виждал такава. Тук Суарес е настъпил яко газта и не дава миг почивка. Аз лично си имам афинитет към такива книги и не пестя суперлативи. От една страна четенето на всяка една книга е почивка от забързаното ежедневие, от друга – начин да да се обогати съзнателното ни съществуване. По време на четенето на тази, аз просто забравих всичко друго.
   Една от магиите на „Прилив“ се крие в плътността на описваните събития: без излишни отклонения и прах в очите на читателя. За близо 500 страници, нито веднъж не се разсеях и не помислих за нищо друго.
   Историята започва по времето на Студената война, когато се появява свръхсекретна агенция, оторизирана да издирва и съхранява тайно изобретения на все още неизвестни учени, направили грандиозни открития и способни да променят курса на човешкото развитие. Самите изобретения граничат с научната фантастика: начин да се постигне безсмъртие, лекарство срещу рак, антигравитация и куп други. След десетки години БКТ – Бюро за контрол на технологиите дори се отделя от останалите правителствени агенции и потъва в още по-дълбока секретност. За целите на БКТ е създаден и високотехнологичен затвор, в който са крити и манипулирани с години авторите на изобретенията.
   Страдащият от синестезия Джон Грейди е един от ентусиастите, вдъхнали живот на велико изобретение. Неговата машина за „отразяване“ на гравитацията става повод БКТ да симулира смъртта му, за да открадне изобретението. Той е пратен в изгнание, заради отказа си да сътрудничи на агенцията. Оттук нататък „Прилив“ бяга от клишето и се превръща в нещо специално. Направо се втрещих от оръжията и джаджите, които са описани с подобаваща научна достоверност. Има прахови камери, кортикоспинални нашийници, машини с изкуствен интелект, клонинги и какво ли още не. Самото изобретение на Грейди е доразвито и влиза с пълна мощ в сюжета. Някъде там е вместена и Александрина Ковшевникова – българка, майсторка в квантовото изчисляване.
   Даниел Суарес си е майстор и никой не може да ме убеди в противното. Дано и в бъдеще продължава да пише толкова добре.
Оценка от мен: 4.2 / 5
 
Още едно ревю:

"КРАЛЯТ В ЖЪЛТО" НА РОБЪРТ У. ЧЕЙМБЪРС

Мистика и ужас от 19 век

   За да се насладим на този сборник с разкази, трябва да се върнем много назад през годините. Двадесет и първи век е само мисъл в разкрепостения ум на фантазьорите сред писателите, наблюдаван от критичния поглед на Хърбърт Уелс и плеядата ранни фантасти около него. Връщаме се още назад… Забравяме за Стивън Кинг, Клайв Баркър, Блати и десетките автори, които са се потопили в лоното на ужаса през двадесети век. Нужна ни е още малко смелост, за да изтрием от паметта си (поне за ден) всичко онова, което сме прочели в жанра на ужаса през миналия век. Намираме се на правилното място – в края на деветнадесети век, когато плавно се създава магията, наречена хорър. По това време, Робърт У. Чеймбърс надниква отвъд нашия свят, за да ни пренесе в друг, в който хората са изпълнени с ужас от непознати сили, бродещи по улиците и навлизащи дълбоко в ума им.
   Първите разкази в сборника копаят дълбоко в човешката душевност и разтърсват онези, които са си позволили да отгърнат тайнствената пиеса „Кралят в жълто“. Текстът създава мощно поле, което изкарва от разума им всички нейни читатели и ги побърква. Чеймбърс се е постарал да обрисува картина на скрито напрежение, което читателят сам трябва да открие. Трябваше ми малко време, за да навляза сред тайнството, което облъхва цялата атмосфера на разказите, след което се оставих под властта на думите.
   След кратък преход, разказите се сдобиват с по-различна постройка и цел. Въпреки нетактичния подход на Чеймбърс да ме откъсне така рано от Краля в жълто, останах впечатлен от ярките образи, които след романтичните си изблици, се насищат постепенно със съдържание.
   В прозата на Чеймбърс има нещо, което ме привлича толкова неустоимо, че съм готов да прочета още от неговото творчество.
   Още ревюта: