„Къщата на езерното дъно“ на Джош Малерман

Мистерии и любов под водната повърхност

1-205140_b   Само с прочитането на „Кутия за птици“ не можах да определя накъде са се насочили творческите цели на Малерман, макар да ми стана ясно, че се опитва да гради своя индивидуалност още с първото си публикувано произведение. Атмосферата е наистина особена и съвсем очевидно създава някакъв некомфортен страх, ако мога така да се изразя. Читателят не се подготвя за нещо грандиозно чрез намеци какво може да се случи в следващия момент, нито е обгрижван с дълги обяснения, от които да си извади моментални изводи. Явно Малерман иска да четем в пълна тъмнина и да не се чувстваме сигурни в нито един момент, както се случва с много художествени произведения.  Има още

Advertisements

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“

Аристотел, Данте и Вселената

1-206922_b   Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието.  Има още

„Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс

Една необикновена библиотека

1-200439_b   Още в началото ще спомена, че в тази книга почти нищо не е в класическия си вид. Ако сте свикнали да проследявате донякъде предсказуем сюжет или нещо, което бихте „глътнали“ по-лесно, то тук нещата са извъртени по необичаен начин и нищо чудно да ви хрумне, че нещо с тази книга не е наред. Аз лично толкова съм свикнал с няколко определени конструкции и подробности в сюжетите, че в един момент просто „замръзнах“ заради необичайното развитие на много от сцените в началото. Скот Хокинс или мисли по различен начин, или е решил да провокира до крайност въображението на читателите си. Но едно е сигурно – че наистина ще трябва да си напрегнете мозъка, за да ви станат ясни някои неща.  Има още

„Отвъд разлома“ на Питър Уотс

   Постижимото въображение на Питър Уотс

 1-18398498Ама ти сериозно ли? Това беше въпросът, който изпълваше главата ми след почти всеки прочетен разказ. Ако имате представа кой е Питър Уотс, изобщо няма да се учудите на изумлението ми. Ако пък не знаете, но обичате научната фантастика, трябва задължително да си го причините. Самият израз „бедна ви е фантазията“ е съвсем подходящ в случая. Ако не го намирате за достатъчно убедително, прехвърлете няколко страници от „Слепоглед“. Ако Питър Уотс реши да пише за нещо, той е адски сериозен и не пропуска случай да изумява. Последната спомената книга пък беше първата с ревю в блога ми, но няма да давам линк, защото по онова време наистина не се справях особено добре с ревютата. За сметка на това има доста из Мрежата, написани от колегите. Та така.

„Монахът“ на Матю Грегъри Луис

   От благочестието до изкушението

   1-1767676   Рядко ми се случва да чета книги на повече от век, а „Монахът“ („Deja Book“, 2016, с превод на Слави Ганев и Радостина Горанова) е написана преди повече от два. Ясно е, че това не е исторически роман, а самата История от плът и кръв, така да се каже – един литературен пра-прадядо на куп жанрове и вестител на цяла плеяда класически произведения, които все още се четат с наслаждение и любопитство от съвременните читатели. Всъщност тези увековечени книги вече не могат да бъдат четени с мисълта просто да ни развличат или да бъдат поставяни наравно със съвременните. Изминалите векове няма как а бъдат пренебрегнати с лека ръка. Тук не става въпрос дали тези книги ни увличат достатъчно, за да им поставим висока оценка. Има още

„Границата“ на Робърт МакКамън

   Земята – бойното поле на извънземните натрапници

   1-196539_b   „Границата“ („Deja Book“, 2015, с превод на Елена Павлова) се появи точно навреме, за да си влея малко отрезвяващ хорър в душата. Бях тръгнал доста встрани от литературните си апетити, а това си е един своеобразен стрес за грешник като мен. В тази сложна ситуация спасението се казва Робърт МакКамън и последната му книга, пълна с изчадия от Космоса, които са си харесали Земята за водене на военни действия. Потърпевши тук сме ние – хората, стресирани свидетели на една касапница с неимоверни мащаби. За мен книгата си е повече хорър, отколкото чиста фантастика, затова ще я разглеждам именно от тази ѝ страна. Тази жанрова вариация цели съвсем други внушения и интелигентните сюжетни развръзки не са от първостепенно значение, стига да има тръпка и достатъчно ужасийки, които да ликвидират душевното спокойствие на четящия. Не казвам, че другото е абсолютно излишно, но жанрът си иска своето, за да се получат добре нещата. Тук МакКамън е изтърсил цял чувал с изчадия със земен и извънземен произход, тъй че би трябвало всичко да е наред.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

1-193503_b   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа.  Има още

„Дракула“ на Брам Стокър

1-192991_b
   Легендарната книга на Стокър буди респект

   Прекарах няколко чудни вечери в компанията на тази респектираща книга. Изключително съм доволен, че едно от емблематичните заглавия, поставили началото на една епоха, се възражда в това прекрасно издание. Всъщност самия Стокър се е вдъхновявал от мрачните истории, писани през последните няколко века, но именно неговата книга е направила този важен тласък, продължен от десетки други автори и режисьори през 20-и век. „Дракула“ („Deja Book“, 2015) се явява един вид почит към изумителното умение на Стокър да разказва увлекателно мистичните си истории, без да се увлича към псевдонаучните прийоми, изпълнили така подло по-голямата част от 19-и век. Има още

„ПРИЛИВ“ НА ДАНИЕЛ СУАРЕС

Скритата реалност на Суарес отнася като мощен прилив
   Очакванията ми за тази книга се потвърдиха още в първите страници. Оказа се, че държа в ръцете си един от най-добрите технотрилъри, излизали през последните няколко години. Хвалбата си е напълно заслужена, като се има предвид плътността на историята и смелостта на Суарес да навлезе в дебрите на на научните постижения от последните няколко години. Самата книга излиза на български по-малко от година след официалната си премиера, което е в плюс за описваните в нея изобретения, които в по-голямата си част съществуват в ума и компютрите на съвременните учени и футуристи. Историята може да се приеме и за чиста фантастика, но знанията ми подсказват, че някои неща може вече да си имат прототипи, и след 5-10-20 години – след стандартните полеви изпитания, провеждани в пълна секретност – да намерим някоя джаджа в близкия магазин за техника. Не мога да сравнявам „Прилив“ с никоя друга книга, просто защото не съм виждал такава. Тук Суарес е настъпил яко газта и не дава миг почивка. Аз лично си имам афинитет към такива книги и не пестя суперлативи. От една страна четенето на всяка една книга е почивка от забързаното ежедневие, от друга – начин да да се обогати съзнателното ни съществуване. По време на четенето на тази, аз просто забравих всичко друго.
   Една от магиите на „Прилив“ се крие в плътността на описваните събития: без излишни отклонения и прах в очите на читателя. За близо 500 страници, нито веднъж не се разсеях и не помислих за нищо друго.
   Историята започва по времето на Студената война, когато се появява свръхсекретна агенция, оторизирана да издирва и съхранява тайно изобретения на все още неизвестни учени, направили грандиозни открития и способни да променят курса на човешкото развитие. Самите изобретения граничат с научната фантастика: начин да се постигне безсмъртие, лекарство срещу рак, антигравитация и куп други. След десетки години БКТ – Бюро за контрол на технологиите дори се отделя от останалите правителствени агенции и потъва в още по-дълбока секретност. За целите на БКТ е създаден и високотехнологичен затвор, в който са крити и манипулирани с години авторите на изобретенията.
   Страдащият от синестезия Джон Грейди е един от ентусиастите, вдъхнали живот на велико изобретение. Неговата машина за „отразяване“ на гравитацията става повод БКТ да симулира смъртта му, за да открадне изобретението. Той е пратен в изгнание, заради отказа си да сътрудничи на агенцията. Оттук нататък „Прилив“ бяга от клишето и се превръща в нещо специално. Направо се втрещих от оръжията и джаджите, които са описани с подобаваща научна достоверност. Има прахови камери, кортикоспинални нашийници, машини с изкуствен интелект, клонинги и какво ли още не. Самото изобретение на Грейди е доразвито и влиза с пълна мощ в сюжета. Някъде там е вместена и Александрина Ковшевникова – българка, майсторка в квантовото изчисляване.
   Даниел Суарес си е майстор и никой не може да ме убеди в противното. Дано и в бъдеще продължава да пише толкова добре.
Оценка от мен: 4.2 / 5
 
Още едно ревю:

"КРАЛЯТ В ЖЪЛТО" НА РОБЪРТ У. ЧЕЙМБЪРС

Мистика и ужас от 19 век

   За да се насладим на този сборник с разкази, трябва да се върнем много назад през годините. Двадесет и първи век е само мисъл в разкрепостения ум на фантазьорите сред писателите, наблюдаван от критичния поглед на Хърбърт Уелс и плеядата ранни фантасти около него. Връщаме се още назад… Забравяме за Стивън Кинг, Клайв Баркър, Блати и десетките автори, които са се потопили в лоното на ужаса през двадесети век. Нужна ни е още малко смелост, за да изтрием от паметта си (поне за ден) всичко онова, което сме прочели в жанра на ужаса през миналия век. Намираме се на правилното място – в края на деветнадесети век, когато плавно се създава магията, наречена хорър. По това време, Робърт У. Чеймбърс надниква отвъд нашия свят, за да ни пренесе в друг, в който хората са изпълнени с ужас от непознати сили, бродещи по улиците и навлизащи дълбоко в ума им.
   Първите разкази в сборника копаят дълбоко в човешката душевност и разтърсват онези, които са си позволили да отгърнат тайнствената пиеса „Кралят в жълто“. Текстът създава мощно поле, което изкарва от разума им всички нейни читатели и ги побърква. Чеймбърс се е постарал да обрисува картина на скрито напрежение, което читателят сам трябва да открие. Трябваше ми малко време, за да навляза сред тайнството, което облъхва цялата атмосфера на разказите, след което се оставих под властта на думите.
   След кратък преход, разказите се сдобиват с по-различна постройка и цел. Въпреки нетактичния подход на Чеймбърс да ме откъсне така рано от Краля в жълто, останах впечатлен от ярките образи, които след романтичните си изблици, се насищат постепенно със съдържание.
   В прозата на Чеймбърс има нещо, което ме привлича толкова неустоимо, че съм готов да прочета още от неговото творчество.
   Още ревюта:

"ЛЯТНА ДЕТЕКТИВСКА ИСТОРИЯ С ТАРАЛЕЖ" НА ДЕЯН КОПЧЕВ

Няколко приятни и отпускащи истории. Хумор за настроение

   Направих си чудесен подарък на Пролетния базар на книгата, който в момента тече с пълна сила, с 14 чудесни заглавия, които ще чета идните дни. Изборът ми се гради на продължително сондиране в Мрежата за мнения и ревюта, които да хвърлят повече светлина върху предварително набелязани книги. Има и още десет подготвени за прочит, които ще чакат ред за вниманието ми.
   Малката хумористична книга на Деян Копчев, се появи в ръцете ми още преди да прекрача прага на НДК и стана причина за вихрената покупка на Базара. Беше представена пред голяма аудитория под Моста на влюбените със специалното участие на Христо Гърбов, който прочете един от разказите, с неговия неповторим стил и чувство към текста. И всичко друго остана на заден план. Потопих се в смешната книжка и останах доволен от прочетеното.
   Първата (и най-дълга) история ме запозна с детектива Чичин, който с много зор (и липса на пари), се опитва да остане в бранша, като си седи в офиса и очаква да го наемат. Докато „се мори“ от чакане, неговият хазяин се опитва по всякакви „мъжествени“ начини да си прибере наема. И о, чудо! – телефонът звънва. Задачата му не звучи като да е обикновена, но пък липсата на пари си казва думата, и детектив Чичин се впуска в търсене на немъртви по българското Черноморие. Следват куп приключения, в които се намесва и едно безобидно таралежче, което „минира“ по всяко време и навсякъде. Прочетох историята два пъти и с кеф продължих нататък.
   Деян Копчев е наредил един до друг дузина неангажиращи и лесни за възприемане разказчета, като броеница от полускъпоценни камъчета, привличащи интерес с почти невероятни и забавни ситуации, някои от които не толкова забавни, но пък със съвсем определена цел – търсене на чудното във всекидневието ни, с което сме заобиколени, но не сме свикнали да обръщаме полагащото му се внимание.
   Изненадите на Копчев продължават с любовните терзания на един порносценарист с принципи, които не успява да спази; съпругът, който е върнат на земята, за да открие своя убиец; изненадващият разказ за разходката на двама ядрени физици (тук ще впрегнете малко мисъл – в началото); разказ за симпатичното грозно момченце, което никой не желае да снима (прочетен на представянето на книгата от актьорът-комик Христо Гърбов с невероятен талант към детайла); мъж, който представя по необичаен начин приятелката си на своите родители; странните възпитателни методи на двама родители. Има и още няколко, които заслужават внимание.
   Лесно давам висока оценка на десет от разказите в тази книга. Е, винаги ще се намери не толкова сполучлив разказ в един сборник, но на мен са ми достатъчни 10 от 13, за да съм доволен.
Още ревюта в:

"БУЛОТО" НА МАРТИН МАРИНОВ

Мартин Маринов влага поетика в смутни времена

   Има книги, които не държат да бъдат литературни звезди на небосклона. Има писатели, които разкрепостявят литературните форми до поредица феерични избухвания, които се наслагват едно върху друго и са препъни камък за масовия читател (книгата е второ издание, първото не е достигнало до широката публика). Наложи се да разгръщам отново вече прочетени страници, за да събера частите в едно цяло и да обобщя получената картина. Оказа се трудна работа.
   Началото е наситено от авторови импресии, говорещи за поетичната му душевност. Езикът е трудно разгадаем и префасониран по такъв начин, че да откачи и малкото си връзки с героите. Любовта се появява като силно изкривен придатък на основното повествование и е почти неразпознаваема, гравитираща по-скоро с поетичната натура на автора, отколкото с действителната цел на произведението. Това за началото.
   Разказът тръгва по коловозите на темата за смяната на имената на българските турци и се насища с действие. Мъглявите картини от първата половина на романа се разкриват с бавни стъпки, с тъжни, смачкани от историческата несправедливост герои, които преглъщат тъгата си на големи порции и потеглят към границата.
   Има неща в книгата, които не разбрах напълно, но това е вероятно заради самия език на автора, който ми се стори чужд. Мартин Маринов има своя символика, която не разбирам.
Книгата не ме разочарова, просто не я разбрах.

 

   Накрая бих заключил: Тази любов ми е непонятна.