Пратеник на злото
Скоро не се бях връщал към любимите си страховити истории, които чета с особено удоволствие още от началото на 90-те години на миналия век. Тогава няколко „скрити“ от читателите жанрове спокойно попълниха липсата на разнообразни четива и започнаха да вдъхновяват родните автори. Наистина беше особено удоволствие да „потънеш“ в свят, населен с митологични чудовища и модерни интерпретации на приказки, наситени с откровено извратени сцени, сякаш създадени да нарушат завинаги спокойните сънища. Градските легенди в западен стил се вляха като пълноводна река, но тук-там имаше разкази за мрачни създания от нашия фолклор, наподобяващи нови приказки. Беше си естествено родното фентъзи първо да привнесе от другаде определени идеи и сюжети и да се насити на чуждото влияние, за да погледне сериозно на по-близките до нас митологични същества. Всичко това минаваше някак скрито, в ъндърграунд средите, сред шепата автори на хорър истории с малка, но стабилна аудитория, част от която съм и аз. На другия полюс ставаше нещо интересно. През последните години постоянната „езотерична публика“ намери добър отдушник в позабравените обичаи и тайнства от народния фолклор и свързаните с тях магии, обреди и „обикновен“ живот. Това се отрази на литературата ни и модерният читател навлезе сред тайнствата на родните мъдреци, чиято своеобразна философия чертае път извън световните катаклизми и политически борби. Просто животът няма смисъл да е толкова сложен и заплашителен. Новата действителност изглежда точно като щастлива приказка, в която всеки може да поговори с „учителите на живота“ и да следва техните съвети. Но когато тези две открояващи се течения се слеят, без натрапчивата показност, се получава нещо наистина интересно. Насред отдалечени и почти скрити от модерната цивилизация места се крият тайни за вещерство, проклятия, зловещи митични същества и проходи между живота и смъртта . „Мамник“ („Ерове“, 2022) идва в точния момент, за да събере две коренно различни аудитории и да предизвика въображението на родна почва. Романът започва като страшна приказка разказана чрез аудиосериал. Слушаме някаква невъобразима история, вплитаща в себе си древното и модерното, необичайна среща между възродения свят на митовете и легендите и криминално разследване с неясен край.
Бях абсолютно убеден, че тази книга ще ми хареса. Това, което най-много ме впечатли, беше непримиримостта на Хофман и дълбочината на изводите, до които достига с една посвоему безупречна логика, поставена в центъра на книгата като непомръдваща скала. „Дивашка жътва“ („Ерове“, 2016, с превод на Йордан Тодоров) се оказа доста впечатляващо изследване, напълно адекватно на сериозните трудове на големите изследователи и пътешественици. В добавка към хвалбите ми, бих добавил и потреса си от адското насищане с фактология и подробности за живота на асматите и техните вярвания. Да обясниш нещо почти неразбираемо от гледна точка на западното мислене е достойно за аплодисменти, а Хофман е изградил цяла философия за племената, населяващи Папуа Нова Гвинея. 
Книжен Петър 