„След последната война“ на Бенедек Тот

Смъртта посява кълнове

   Първосигнално тази книга напомня антиутопия, леко изместена към близкото бъдеще, когато най-сетне очакването на последния конфликт между големите сили дава кървавите си плодове. Някой не е издържал на напрежението и гигантските облаци с форма на гъба посрещат крехките тела на невинните, като им оставят само малки прозорчета надежда да излязат невредими. Всъщност в тази книга няма невредими, защото войната е станала апокалиптична и сякаш никога няма да прибере пипалата си. Бенедек Тот е написал мрачен и опустошителен роман, в който разказвачът още не е съзрял напълно. Децата продължават да играят, защото това е неустоимото желание на детството, но се озовават в света на възрастните, където сериозните теми са войната и смъртта. „След последната война“ („Ерго“, 2020, с превод на Мартин Христов) изгражда най-мрачната реалност за представите на хората. Изобщо не е било необходимо да избират бъдещето си, нито да си припомнят какво е написано в коя да е конституция, защото всъщност гласът им не е зачетен. Малкият разказвач е просто едно момче, което иска да играе, да обича и да споделя всичко с приятелите си. Но идва време да защити човешкото в себе си и ни споделя за това в най-страшно преживяване в крехкия си живот.

„Малори“ на Джош Малерман

Въпрос на оцеляване

  Спомням си, че преди почти осем години харесах „Кутия за птици“. Книгата вървеше гладко, мистерията попи почти изцяло в ума ми и даде надежда за добро продължение. Малерман ми стана много любопитен автор, не само заради необичайния подход към историите, но и заради самите идеи. Въпросът дали краят на книгите му ми носят достатъчно удовлетворение, се реши веднага след „Гоблин“, „Червеното пиано“ и „Къщата на езерното дъно“. Всяка една история ме удовлетворяваше и не намирах причина да му се сърдя. Мистериите са склонни да се запазват и след края, така че легендата да остане някак стабилна и непокътната. Естествено, надявах се „Малори“ („Сиела, 2020, с превод на Паулина Мичева) да направи „големия скок“ и да прогледна истински зад настоящата мистерия. Кои всъщност са тези „същества“ и защо създават усещането за образи извън времето и пространството? Колкото е неясно всичко, толкова повече въображението и знанията на читателите се впускат в предположения и търсене на препратки към изумителни природни закони. Представите ми стигнаха доста далеч, макар действието на продължението да ставаше все по-мудно и безперспективно, което ме накара да намразя не един персонаж.

„Екс-САЩ“ на Рийд Кинг

Бъдеще на разпада

   От известно време има раздвижване в преводите на научна фантастика и антиутопии за пораснали, макар все още да се чувства „глад“ в тези атрактивни жанрове. Хубавата новина е, че има добра подборка и единственото нещо, което може да ме откаже, е стилът на писане и определени сюжети. След като купчинката от желани книги взе да нараства прогресивно, започнах все по-често да посягам към нея. Първоначално „Екс-САЩ“ („Колибри“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) ми се стори доста добър избор, макар да имах притеснения относно поредното „прекрояване“ на света, свързано с достатъчно глупави хора, че да оставят красивата ни планета да заприлича на бунище пред очите им. Забавното в случая не е естествената ни склонност към саморазрушение, а разделението, което си го има още след изграждането на първата ограда и е логично да се сърдим единствено на себе си. Оттам нататък лошият сценарий е просто обект на символични редакции, които не вършат кой знае каква сериозна работа. В този случай Рийд Кинг не дава особен шанс за промяна, а просто доразвива всичко в наистина апокалиптични размери, наблягайки на науката, философията и религията.

„Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд

И Бог създаде човека по Своя образ…

 Тази книга определено носи тежест, особено във време, когато човечеството решава дали да бъде свободно по „предизвикателен“ или „поносим“ начин. Разбирате какво искам да кажа. Ако се замислите, понятието „свобода“ акумулира повече от едно тълкуване, просто защото може да се интерпретира различно. Единственото разумно решение е предоставянето на избор – правилен или грешен. Затова „Разказът на прислужницата“ („Orange books“, 2017, с превод на Надежда Розова) изглежда непоносимо мрачна и минорна творба, дори трагична, ако се вгради в едно недалечно бъдеще, наследило свят, пълен с противоречия, грешки и прекалени илюзии. В даден момент хаосът трябва да приеме някаква форма, нещо като красив и подреден математически израз на всички различия, подобно на прословутата Теория на всичко. Разбира се, въпросите винаги са били повече от адекватните отговори. И всяка една антиутопия ги задава, очаквайки отглас от новите поколения. Естествено е представения в книгата хипотетичен свят да не ни харесва. Всъщност Маргарет Атууд не си фантазира. Решението ѝ е да изгради бъдеще от собствените ни предразсъдъци и решения, без нито една фалшива нотка. Романът наистина е изграден от исторически правдиви „компоненти“. Съберем ли подбраното накуп, ще получим сюжет за антиутопия.

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

„В шепа прах“ („Нито капка вода“ – книга 2) на Минди Макгинис

Път към мечти и представи

   Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория.

„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. 

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото. 

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди. 

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори.

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

 

„Кучешките звезди“ на Питър Хелър

   За да оцелее духът и тялото

   Мощната вълна от антиутопии за тийнейджъри вече доста години разрушава света по всякакъв начин и се гордее с нестихващия интерес на младите. От тях не съм прочел достатъчно и си планирам няколко заглавия. Но стане ли въпрос за сериозни антиутопии, няма начин да не посегна към тях. Именно такава е „Кучешките звезди“ („Екслибрис“, 2013, с превод на Борислав Стефанов), написана от Питър Хелър. На пръв поглед книгата не привлича с нищо особено, но между кориците се крие един трудно податлив за несвикналия читател текст. Първата ми мисъл беше: „Как е успял да си свърши работата преводачът, когато половината изречения в книгата не биха издържали на нито една дори повърхностна читателска проверка?“ Реших да не си блъскам главата и продължих с четенето.

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел

   За цивилизацията и цивилизацията след нея

   Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа.