„Оставам тук“ на Марко Балцано

Нашата земя

   Когато нещо е изгубено, останало далеч в миналото, почти напълно изличено и присъства само като архив от няколко снимки и документи, споменът за него е като дъх на призрак, заличен от времето. Но „Оставам тук“ („Lemur“, 2021, с превод на Нели Раданова) не е само архив, а жива връзка с време, пълно с исторически събития от първата половина на миналия век, когато светът изживява своите големи трагедии и се променя завинаги. Време на две опустошителни войни, много погубени животи и разрушени илюзии. Сред всичко това изглежда съвсем маловажно да разкажеш за шепа хора от едно селце, тяхното скромно битие и живот, изпълнен с труд и банални мисли. Но това е и книга за родния дом, мястото, което винаги те привлича и е трудно да си представиш, че ще загубиш. Балцано разказва драматичната история на Курон, закътан планински оазис на спокойствието в Южен Тирол, чиято територия ще се превърне в предмет на договор за анексиране от съседна държава след Първата световна война. Една майка ще се обърне към изчезналата си дъщеря, за да намери причините за трудностите, през които преминава семейството ѝ по време на режимите на Мусолини и Хитлер. Втората голяма война довежда не само страдание, но се оказва и изпитание за съвестта и принципите на всички жители, решили да останат въпреки трудностите и явната заплаха от асимилиране.

„Попитайте Сара Грос“ на Жоао Пинто Коелю

Град на слава и падение

 Някои биха се опитали да забравят, други никога не биха изличили подобен спомен. Но истината е, че онази част от Историята ще продължава да напомня за себе си, независимо от всичко. Ако питате мен, светът още се лекува, а раните от време на време „сълзят“ недискретно, напомняйки за психическите проблеми на човечеството. Когато излиза мемоар или художествена творба за Холокоста, реалността се изкривява до неразбираем символ, чието значение не се поддава на разумно обяснение. На този фон всяка подобна история е като отрицание на човешкото бъдеще. „Попитайте Сара Грос“ („Lemur“, 2022, превод на Димитър Атанасов) не пренебрегва нито един символ, не бяга от страховитите описания, нито спестява чувствата, които изразяват тъгата на спомена. Но все пак тази книга споделя повече. Когато един от героите задава въпроса: „Какво, по дяволите, е Аушвиц?“, нещо съществено за живота започва да се променя. Миналото се заличава, сякаш подменено от трагичен поет, бъдещето престава да носи упование на местните и наоколо плъзва мирис на смърт. Години след това един човек ще разкаже история, ще намери нужната сила и ще се опита да се помири със себе си.

„Момиче на война“ на Сара Нович

Войната и детството

   Война, кръв, смърт. Сякаш това е достатъчно, за да се опише най-страшното бедствие в човешката история. Четем за тези отпреди векове и си представяме героични походи, знаменити пълководци със знаменити победи. Но в нашия свят, този по-близо до нас, не изглежда така. Всяка война в нашата съвременност е провал за човечеството. Трийсетина години дали са достатъчни, за да приберем архивите и да спуснем завесите? Тази война се случи, когато бях ученик и аз я проследих от едно портативно радио, скрито под чина и със забодена слушалка в ухото. Вечерта се прибирах да гледам кадрите и последните новини. След месеци зловещата истина започна да излиза наяве. В „Момиче на война“ („Lemur“, 2021, с превод на Василена Мирчева) това е описано с потресаващ реализъм, макар и като спомен на герой, върнал времето до собственото си детство. Някои сцени са болезнени, други притъпяват нанесените по-рано щети, но разказът повлича в бездна и остава да звучи там като ехо от друг свят, който отдавна е приключил с всичко човешко. Сара Нович има голямо основание да разкаже подобна история, защото я усеща като част от нея.

„Трите смърти на Америгор“ на Арсен Мердански

Една книга-мистерия с много неизвестни

  Рядко попадам на толкова тайнствени книги, затова се ровя постоянно и чета откъси. „Трите смърти на Америгор“ („Lemur“, 2021) изглежда малка, спретната, с причудлива корица и толкова удобна за криене и пренасяне насам-натам, че някак ми стана симпатична. Веднага се заех да проуча нещата и попаднах на два мистериозни предговора, които ужким дават информация, но май се опитват да скрият повече. Нещата се завързаха съвсем, когато осъзнах, че съм свидетел на някаква мистификация. Стана ли любопитен за нещо, гледайте как се вълнувам! Обикновено съм сигурен защо подхващам дадена книга. Понякога е за забавление, друг път искам да изследвам някой аспект на човешките възприятия, да се поставя на мястото на определен герой (хей така, да видя как е отсреща), да почувствам нещо различно. Ето една такава, за която не само не знам почти нищо, но и няма как предварително да науча. Кой е този Америгор и защо неговият образ е свързан само с противоречащи си факти? А кой всъщност е Арсен Мердански? Имаме някакъв тайнствен тефтер, в който записките по-скоро объркват, вместо да произвеждат следи – съвсем като в конспиративен трилър, но още по-неясно. Така се озовах на дъното на блатото в опит да разкрия една загадка.

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.