Бъдеще с претенции
Започвам с вълнение, защото съм приятно изненадан от идеите в този кратък сборник. Принципно в главата на всеки човек с амбиции се прокрадват различни варианти на Бъдещето, нещо като опции за развитие с перспектива. Но това винаги се оказва просто основата, върху която се наслагват направените избори. Всъщност животът е една хронология от вероятности, която зависи от собствените ни претенции. „12 фантастични разказа с неочакван край“ („Фабрика за книги“, 2020) е пътуване в едно детайлизирано бъдеще, което лежи на съвременната технологична епоха, изпълнена с причудливи иновации и строга регулация. Ако преместим времето с десетилетие-две напред, дали ще бъдем приятно изненадани, или ще си останем със спомените от безметежното минало? В повечето случаи се забавлявах, докато чета, но имаше и нещо нагарчащо в препратките към съвремието ни, които разпознах моментално. Но пък твърде вероятно е авторите да са се стремили да ни позабавляват, все пак всеки разказ има неочакван край, а това е част от удоволствието в случая.
Радвам се, че тази книга попадна при мен, защото се впечатлявам доста от опити на български автори специално във фантастиката. За фентъзито всичко е ясно – вече имаме доста ентусиасти, въвлечени в измислените светове. За фантастиката обаче „измислен“ свят означава доста повече, особено ако опитите имат научна основа. „Кубът“ („Фабрика за книги“, 2018) има претенции и това се вижда още в сюжета. Макар тук да се повтаря една до болка позната конструкция от много книги и филми, нещата стоят доста добре. Освен това харесвам странни артефакти, появили се незнайно откъде. Математика, физика, времеви парадокси – точно това би запалило читател като мен. Подобни теми в книга винаги са ме карали да впрягам цялото си въображение, както се опитват да направят и героите тук. 
Може би взех да чета книжката на Николай Гергов заради интересното заглавие и оформлението ѝ. Ако бях прочел предварително първите няколко страници, едва ли щях да се заинтригувам. „Таласъмите не спят зимен сън“ („Фабрика за книги“, 2016) не е достатъчно литературна, дори е леко груба на моменти. Първоначално не видях, че има подзаглавие („Или досадните привички на обикновените граждани“), което до голяма степен обяснява каква е идеята на книгата, затова се впуснах на сляпо и бях готов да се разочаровам. Началото е тарикатско, ако мога така да се изразя: трамвай, пикаещ в него пияница, несретник със страхова невроза и разказвач отворко, който описва ситуацията като свидетел на тоталното пропадане на обществото. 
Книжен Петър 