Разбираш ли веднага, че се намираш в приказка? За чудесата не е нужна магия, както се казва в тази книга. Понякога ти позволяват само три на месец, затова трябва да се справяш по друг начин с проблемите. И да бъдеш смел, естествено. Весела Фламбурари отново кани любителите на чудеса в една истинска приказка, в която мащабите не са пречка за приключения, но пък помагат да видиш света по необикновен начин. „Ния и таласъмското съкровище“ („Българска илюстрация“, 2022) е едновременно приказна по класически и модерна като печатарска преса, от която излизат омагьосани таласъмски чекове. Точно в тази история нещата са заплетени по такъв начин, че да не усетиш как подреденият живот отскача от релсите си и се бухва право в гъсталака на приключенията. А ако кажеш, че не си готов, може да получиш само отговор като: „Че кой е готов за приключения? Това е приключение, а не работа!“ Освен това те води истинска вълшебница, чиито думи се леят като водопад от сладки мечти. Езикът на Весела Фламбурари е точно такъв.
Човек лесно би си представил традиционната детска книга, изчистена от тревожното безвремие на възрастните. Често в книгите за подрастващи има повече ограничения, отколкото в умовете на самите деца. Едно на ръка е, че децата се нуждаят от вихрената си фантазия, за да интерпретират по някакъв начин решенията на възрастните. Марин Трошанов е написал удивително правдоподобна фентъзи история, която лесно би се вместила в представите им за истинско приключение, носещо положителните и отрицателни черти на живота. „Еми и Крадецът на сенки“ („Сиела“, 2021) притежава онази непосредственост, чрез която всяко момче или момиче би намерило свой подход в разбирането на сложните взаимовръзки в света. Звучи сложно, но не е. Да се научиш да обуздаваш страховете си, да вземаш правилните решения, да намериш човек, на когото можеш да се довериш, да имаш смелостта да продължиш напред, въпреки опасностите, които ти е приготвил животът. Това и още много.
Макар още да не съм прочел всички книги на Галин Никифоров, започнах да усещам някакво особено вълнение и убеденост, че каквото и да напише, със сигурност ще ми хареса. Все пак подозирам, че съм се срещнал с три от най-добрите му романи и трябва да изчакам, за да оформя по-прецизно мнението си. „Фотографът“ и „Тяло под роклята“ се оказаха нещо наистина специално за мен. Не бях чел подобни книги от български автори и тихо се надявах „Лисицата“ („Сиела“, 2019) да ме убеди окончателно, че оттук нататък няма да пропускам нищо. Не става въпрос просто за удоволствието от поредния трилър или драма, защото обемът от информация, с която Никифоров борави, прави от разказаната история една особено притегателна и любопитна действителност, плод на ерудиция, подход към детайлите и образи, които не можеш да поставиш в рамка. Този роман дори оперира с цяла палитра от научни дисциплини: биология, медицина, химия, психология, история и дори различни изкуства и митология. Четенето магически се превръща в пътуване през загадъчни светове, характери и философски концепции. Не знам дали всеки би възприел това през моята гледна точка, но вярвам, че удоволствие действително ще има.
В книгите на Кинг има емблематични злодеи, сякаш сраснали се някакво древно зло, което чака от зората на човечеството, за да постигне пъклените си замисли. Самата идея за нещо подобно винаги е присъствала през хилядолетията и сигурно е повлияла на всяка съществувала цивилизация. В ранните книги на Кинг чудовищата са по-скоро като част от градските легенди и възродени познати теми с викториански привкус. Всичко някак идва от човешкото въображение, събрало страха на отминалите векове. Да не говорим за последвалото „модернизиране“ чрез киното и някои фентъзи поредици към ден-днешен. На Кинг е необходимо утвърждаващо средство в лицето на „обобщаващо зло“, нещо като върховен хищник без лице и структура, което се нагажда към поредната цивилизация и води битка от тъмнината на неизвестното. Такава идея има в „Сблъсък“, „Тъмната кула“, а сега и в „Очите на дракона“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова). Злодеят в последната книга изглежда като човек, държи се като човек, но някъде в миналото събира невидимите нишки на абсолютното зло и поема в посока към човешките слабости.
При първото четене преди години, книгата на дуото писатели Кинг и Строб се вдълба като сянка между всички прочетени от Краля до този момент и почти ме отказа да чета каквото и да е фентъзи по-нататък. Тогава пренебрегнах и „Тъмната кула“, така че останах верен само на най-ярките творби от първото десетилетие в кариерата му. Четенето беше бавно и с прекъсвания, все едно изкачвах труден и еднообразен терен. Всъщност историята вътре е прекрасна, но би могла да бъде събрана и в 500 страници. Препрочитането продължи месец и половина, като отново имаше спънки и прекъсвания. Може би не е до жанра, а поради причината, че нямах търпение нещата да се случват с определена скорост. „Талисманът“ („Бард“, 2011, с превод на Жана Димитрова) съчетава съвременна драматична история с традиционен магически привкус от съседна реалност, в която приликите и разликите сложно заплетени. Ако първата реалност кореспондира с много от книгите на Кинг, другата изглежда панически сътворена с надеждата да прикрие навлизането в нов жанр. За мен Териториите не бяха много убедителни.
Нито една история не може просто така да потъне в нищото след последния ред, но пък заслужава грандиозен финал, особено ако става въпрос за фентъзи епос или много дълга приказка, каквато е сътворил Рансъм Ригс. Да, точно тази поредица я четох като приказка и смея да твърдя, че героите си заслужават добрите думи. Първата среща беше като влизане през тайна врата извън времето и пространството, зад която започва дълъг коридор, а върху двете му срещуположни стени са накачени хиляди странни фотографии с неясен произход. Образите показват места, хора, животни и събития от времеви примки, разположени на тайни места, за които никой друг не знае. Приказката започва и те оживяват в съзнанието по магичен начин. Там чудатите водят битки за своето право да живеят и по всичко личи, че накрая ще има само един победител. „Опустошенията на Дяволското гробище“ („Бард“, 2021, с превод на Стефан Теодосиев) още в самото си начало настройва читателите към така очакваната последна битка. За разлика от предните книги, тук няма протакане или възможност чудатите деца да се отпуснат и спокойно да разискват около дребни проблеми, защото чудовището е готово да ги пороби и използва за своите тъмни цели. Време е всички въпроси да получат отговор и смелостта да стане нещо обичайно в Дяволското гробище.
В една фентъзи вселена могат да се случат безброй събития и Рансъм Ригс се възползва напълно от това правило на жанра. Историята за чудатите продължава с пълна сила и загадките се трупат една след друга. Като че всичко е ясно от първоначалната трилогия, но с надграждането нещата придобиват епични размери. Четвъртата книга съвсем естествено разшири достатъчно възможностите за развитие, а петата бере узрелите плодове. За радост на почитателите и тук има нова партида реални фотографии, които по невероятен начин се вплитат в сюжета и доставят неизразимо удоволствие, освен да теглят историята и да служат като любопитен елемент. Единственото ми притеснение беше, че фантазията може да се развихри извън основния контекст на поредицата, но Ригс се е справил сравнително добре в това отношение. „Съборът на птиците“ („Бард“, 2020, с превод на Юлиян Стойнов) започва с опознаването на новия основен герой и натрупва още потенциал за бъдещи приключения. Вече е ясно, че светът на чудатите е в опасност и е време за истински геройства.
Измина доста време от четенето на предните книги от поредицата, но интересът и любопитството ми изобщо не са изчезнали, така че продължавам с поредната под номер четири. Рансъм Ригс се е постарал историята да не губи от набраната инерция и продължава с пълни сили. Макар аудиторията на поредицата да е предимно тийнейджърска, изпитвам истинско удоволствие да прелиствам добре оформените издания, пълни с причудливи стари фотографии, вградени в реалността на чудатите деца и зловещите им врагове. Според мен почти всеки любител на фентъзито може да си прекара чудесно в тази скрита вселена. Естествено е след толкова приключения, изпитания и опасности историята да попълни някои празнини, които да внесат нужната енергия за следващите книги. „Атлас на дните“ („Бард“, 2019, с превод на Юлиян Стойнов) събира всички участници за нови битки, но нещата са далеч по-сложни, отколкото всички са си представяли. Изненадата за мен е, че тук Ригс разкрива стари пластове, които променят до известна степен насоката. Е, впечатлен съм!
Прекрасните впечатления започват да се трупат с всяка следваща книга. Основният персонаж е ярък образ, чиито характер и действия се вграждат особено добре насред хитро създадения колониален свят в не толкова далечното бъдеще. Вижда се някаква естествена логика в колаборацията от жанрове, без някой от тях да има отличително предимство, което носи след себе си чудесна атмосфера и предоставя десетки възможности за изграждане на любопитни сюжети. „Нюх“, „Бяс“ и „Стръв“ ми донесоха достатъчно приятни читателски емоции, за да очаквам с нетърпения следващите криминални загадки. Естествено е да кажа, че Минчев е самороден талант, който е склонен да съблазнява ума с нетрадиционното, смесено добре с познатото, но без да прекалява с почти досадните класически елементи в криминалните разследвания. „Мъст“ („Vision Books“, 2021) дори звучи още по-пленително на фона на предните книги. Бънк Ромеро вече е познат образ, със свои отличителни характеристики, което позволява на автора да дълбае спокойно в психологическата му настройка, да създава изненадващи обрати и да го тества чисто емоционално. И тук трудните моменти и опасностите ще се опитат да го съсипят. Но Бънк си е Бънк – вълколак с мисия.
Скоро не се бях връщал към любимите си страховити истории, които чета с особено удоволствие още от началото на 90-те години на миналия век. Тогава няколко „скрити“ от читателите жанрове спокойно попълниха липсата на разнообразни четива и започнаха да вдъхновяват родните автори. Наистина беше особено удоволствие да „потънеш“ в свят, населен с митологични чудовища и модерни интерпретации на приказки, наситени с откровено извратени сцени, сякаш създадени да нарушат завинаги спокойните сънища. Градските легенди в западен стил се вляха като пълноводна река, но тук-там имаше разкази за мрачни създания от нашия фолклор, наподобяващи нови приказки. Беше си естествено родното фентъзи първо да привнесе от другаде определени идеи и сюжети и да се насити на чуждото влияние, за да погледне сериозно на по-близките до нас митологични същества. Всичко това минаваше някак скрито, в ъндърграунд средите, сред шепата автори на хорър истории с малка, но стабилна аудитория, част от която съм и аз. На другия полюс ставаше нещо интересно. През последните години постоянната „езотерична публика“ намери добър отдушник в позабравените обичаи и тайнства от народния фолклор и свързаните с тях магии, обреди и „обикновен“ живот. Това се отрази на литературата ни и модерният читател навлезе сред тайнствата на родните мъдреци, чиято своеобразна философия чертае път извън световните катаклизми и политически борби. Просто животът няма смисъл да е толкова сложен и заплашителен. Новата действителност изглежда точно като щастлива приказка, в която всеки може да поговори с „учителите на живота“ и да следва техните съвети. Но когато тези две открояващи се течения се слеят, без натрапчивата показност, се получава нещо наистина интересно. Насред отдалечени и почти скрити от модерната цивилизация места се крият тайни за вещерство, проклятия, зловещи митични същества и проходи между живота и смъртта . „Мамник“ („Ерове“, 2022) идва в точния момент, за да събере две коренно различни аудитории и да предизвика въображението на родна почва. Романът започва като страшна приказка разказана чрез аудиосериал. Слушаме някаква невъобразима история, вплитаща в себе си древното и модерното, необичайна среща между възродения свят на митовете и легендите и криминално разследване с неясен край.
След първите книги за Бънк Ромеро „Нюх“ и „Бяс“, имах не малко причини да очаквам още повече изненади от тази поредица, приютила фантастичен свят с нови правила и магическа нишка с особен чар и влияние. Вече съм убеден, че не мога да я сравня с нищо, написано от български автор, и чувството е като на откривател на нов континент. Всъщност представата не е за някаква добре замислена фантастична епопея, далечна планета и куп иновативни инструменти за подсигуряване на сценария. По-скоро ми напомня на криминална драма с добавена реалност, която се вгражда в читателя като причудлива мисъл и не го оставя до самия край. Поне при мен е така. В „Стръв“ („Vision Books“, 2019) дори видях нещо особено притегателно – затворническа история, поела в себе си всичко известно до този момент. Минчев доста добре жонглира със събитията, връща стари герои и създава връзки с нови, не по-малко любопитни с характера и излъчването си. Представете си цяла планета за изучаване, местен ъндърграунд и затвор за престъпници от всякакъв калибър. Там вече се подвизава и Бънк – детектив мутант с изострен нюх, чиято сметка все още е открита, готов да намери поредната следа към куп изобретателни престъпници. Така или иначе вече е сред тях, но изненадите далеч не са свършили.
Останах с прекрасни впечатления от първата книга за Бънк Ромеро („Нюх“) и предвкусвах удоволствието от останалите. Добрият стил на разказване е едно на ръка, но останах доволен и от удивително добре изградения свят, връзките между случаите и интересните персонажи, за чието създаване явно са положени доста усилия. Нямам съмнения, че Емил Минчев е премислил всичко много внимателно, за да не попада в капана на сюжетите по калъп. Винаги имах поводи да се изненадвам. „Бяс“ („Vision Books“, 2021) продължава тази линия, събирайки в себе си нови три случая, но без да изоставя напълно дотук поднесената история. Добре е да спомена още в началото, че връзките са особено важни, за да си изгради човек цялостна представа за събитията. Старите герои не са забравени, нито са изгубили влиянието си над случващото се. Трябва да отбележа и вече солидното влияние на технологиите, макар все още да присъстват фентъзи елементите. От време на време си задавам въпроси за една или друга от населените планети и тайнствената Черна дупка, за които се говори доста откъслечно, но това не спъва ни най-малко развитието на историята.
Когато обичайното предизвиква необичайното, възникват много интересни въпроси. Това определено важи за „психеделичните“ романи, част от които е и „Култ“ на Любко Дереш („Ерго“, 2021, с превод на Райна Камберова) – книга с почти неясна концепция, но с достатъчно време-пространство, за да хвърли ръкавица на реалността, като я смеси с диверсията на наркотичните състояния. Когато се запитах кой всъщност е Дереш, изскочи много любопитна информация. Преди две десетилетия авторът е младеж във вихъра на най-бурните си години (тогава е написана книгата), които все още не тежат толкова, че да потискат нуждата от строгата диета на реалността. В подстъпите на новото хилядолетие напиращото младо поколение се опива от дегустацията на свободата, оглеждайки се в лицата на неудовлетворените си предшественици. Стигмата на Източна Европа зараства, формирайки буря от емоционален дисбаланс, който превръща всяка идея и мечта в неотменима истина. Но има и друго. В този някак повърхностен живот трябва да сбориш доброто и злото. Доброто е илюзията за контрол над съдбата, а злото – метафизичния свят и ирационалното. Тук най-злонамереното би било да загубиш представата за собствената си личност. Един чужд свят би изглеждал като изваден от книга на Лъвкрафт. Буквално.
Знаех за Емил Минчев от години, но книги за четене имах много и рядко се сещах за друго, освен за преводите му, които набъбваха прогресивно и дариха на българския книжен пазар емблематични произведения от заслужили класици. Тогава Бънк Ромеро едва „прохождаше“ като литературен персонаж в битка с най-известните световни величия у нас. Е, днес Бънк се радва на четири тома и преиздания, в което се крие неоспоримата логика, че има защо да се чете и препоръчва. Вече и аз се включих сред почитателите, започвайки с „Нюх“ („Vision Books“, 2021) – началото на детективска епопея от четири разследвания, припокриващи се с основната атракция, която получава особено силните последни страници. Да, това са си криминални истории, вдъхновени от любимите писатели на автора, но свързани с фантазията на едно странно бъдеще с елементи на фентъзи реалност. Тази колаборация е особено впечатляваща не само като фон, но и в сюжетните завръзки. Разбира се, аз очаквах класически страхотии, особено заради „нечовешкото“ в сценария. Всъщност историята тече в спокойно темпо и увлича неимоверно много, като събира в себе си няколко пълнокръвни разследвания. Получила се е много добра спойка между традицията и фантазията.
Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.
Книжен Петър 