„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

„5051“ на Светлана Тушева

Отвъд порталите

   От време на време хвърлям око на не толкова популярни книги и тихо се радвам, ако съм уцелил нещо „по моята част“. От известно време фантастиката у нас изостана драстично от фентъзито и това леко ме натъжава. Дори хорър се купува повече (за него пък се борехме допреди няколко години). Ако е жанрова литература, то ще е в огромната си част „тийн“. И в „5051“ („Многоточие“, 2020) има нещо такова, макар да са избегнати повечето познати прийоми, които директно поставят книгите на рафтовете за млада публика. С радост осъзнах, че в сюжета на тази повест са включени достатъчно фантастични елементи, пък и темата за „скрито измерение“ или портал към „невидимо пространство“ носят очакваната специфична настройка. Ако ме питате сериозно, по-скоро виждам един футуристичен фентъзи свят. За някои сцени бих поспорил, но с напредването на действието нещата започват да се случват с добра скорост и усърдие. Ако има нещо, с което специално бих похвалил Светлана Тушева, то е в добре замислената идея. Харесвам порталите и тяхното значение в историята. Книгата се чете бързо и оставя място за монументално продължение. Дано това се случва в момента, защото всичко води натам.

„Ловец на призраци“ („Агенция ‘Призраци’“ – Книга 4) на Пиердоменико Бакаларио

Опасност за призраци

   Да се занимаваш с призраци никак не е лесно, особено ако трябва да ги храниш, пазиш и наемаш от време на време за работа. Това се опитва да прави последната издънка на прочутия род Мьогалей и в четвъртата книга от поредицата „Агенция ‘Призраци’“. Уил наистина се опитва да бъде перфектен в работата си, но проблемите му идват основно от училището. Може да поддържа среден успех, но когато той се изразява с ред двойки, нещата съвсем не стоят на нужното ниво. Пиердоменико Бакаларио явно знае за какво става въпрос, но го е оставил да се оправя сам – и с призраците, и с учителите, и с единственият му не толкова умен и прозорлив приятел, и с хубавата съседка от втория етаж. 😃 Ако си хлапак, това изглежда като истинско приключение, затова не бих се учудил, ако много подрастващи вече са прелистили книгите от поредицата. Но в „Ловец на призраци“ („Фют“, 2019, с превод на Нели Николова Раданова) става наистина напечено. Уил получава оплакване за изчезнал призрак и бедата вдига всички на крак.

„Царство от мед“ („Хрониките на Девабад“ – книга 2) на С. А. Чакраборти

Битките на низвергнатите

   В началото на годината бях впечатлен, прочитайки „Град от месинг“, първата книга от поредицата на Чакраборти, преливаща от необикновени герои и приказна магия. Не съм привърженик на дългите фентъзи саги и с радост установих, че цялото величие на този свят е събрано в класическите три тома. Приключенията на Нахри ясно говореха, че целта е младежката аудитория, но в „Царство от мед“ („Ибис“, 2020, с превод на Вера Паунова) имаме колосално надграждане в характерите и минимизиране на всякакви младежки вълнения, защото действието се пренася пет години напред, а борбите за власт и свобода преминават границите на стандарта. Светът около Девабад се гордее с хиляди години история, в която са се случили прекалено много събития, търсещи своя отдушник под перото на авторката. Разбира се, минах през доста интриги и отношения, за да се потопя напълно в сюжета, но това е в плюс, мисля, след огромния скок от първата книга.

„Принцесата и гоблинът“ на Джордж Макдоналд

Чудните изпитания на една малка принцеса

   Въпреки по-ранните си издания, тази книга не ми беше известна. Но, както се случва обикновено, излизането на съвсем ново непременно възбужда интереса, особено когато е поднесено в пленителна опаковка. „Принцесата и гоблинът“ („Изток-Запад“, 2020, с превод на Стефан Георгиев) е абсолютна класика в жанра си и нямаше как да я пропусна. Освен това си имаме една сладка осемгодишна принцеса, чийто характер и изказ пленяват моментално, дотам, че дори не бих я свързал с епохата, в която е написана книгата (1872 г.). Преводът определено е осъвременил до известна степен оригинала, но това никак не намалява удоволствието от четенето. А приключения и забавни ситуации не липсват, включително толкова привлекателните за хлапаците борбеност и критични моменти. Абсолютно съм сигурен, че любителите на фентъзи жанра, независимо на каква възраст са, ще оценят подобаващо Джордж Макдоналд и неговото влияние над цяла плеяда по-съвременни писатели.

„Тримата вълшебници и Златното руно“ на Александър Драганов

Приключения, вълшебства и магии

   Винаги съм готов да чета кратки детски романи за приказни светове, макар напоследък да наблягам на съвременните сюжети с щипка мистерии и приключенски дух. Но тук-там се появяват чудесни младежки книги с фентъзи привкус, които не само не отстъпват по нищо, но и предлагат цяла една нова вселена за обхождане, макар да са с малък обем. Тук е мястото да изкажа възхищението си от Александър Драганов за предложеното чудно пътуване из дебрите на детските мечти и нагласи към живота и приключенията. Ако ме питате дали съм срещал такива деца герои, ще ви отговоря, че доста хлапаци биха попили от вълшебството на тази книга и, току виж, придобили тази приключенска закалка. Едно време момчетата се правехме на космически капитани, каубои и шерифи, което ни правеше владетели на чудни светове. Е, „Тримата вълшебници и Златното руно“ („Upper earth books / Горната земя“, 2019) е точно такава въздигаща книга.

„Яростта на Мулгарад“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 5) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Армиите на Доброто и Злото

   След толкова приключения и изненадващи обрати, Джерард, Саймън и Мелъри ще трябва да съберат последни сили за финален щурм. Авторите са сътворили епичен финал, в който събитията изобщо не се развиват в полза на нашите герои и смелостта трябва да излезе наяве. Деветгодишните близнаци са колоритни по своему и като бъдещи мъже се налага да направят няколко смели хода. За каката Мелъри остава да бъде добър партньор в извоюването на победата над злото, след като беше на косъм да стане трофей на митологични същества. Училището… Е, първо трябва да се спаси водачеството на хората в хранителната верига и после да се правят равносметки кой е бил ученолюбив и послушен. 😉 Някъде из Старата кариера се готви нашествие на гоблини с вещото ръководство на Негово Страшно Величество Мулгарат. „Яростта на Мулгарат“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) ще разпредели медалите, като загубилите има вероятност да преминат през нечий хранопровод.

„Желязното дърво“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 4) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Джуджешки проблеми

   Типично за семейство Грейс е, че проблемите им идват сякаш от нищото. В това поне е сигурна майката на тримата хубостници, без да предполага, че са се забъркали в невероятна история, включваща всякакви митологични животинки и… естествена страст към приключенията. Хлапаци, какво да ги правиш… 😄 Ако питате мен, тези проблеми изникват, когато се шмугват в шубраците и се ровят там, където не им е работата. Е, освен ако разни гоблини и джуджета не са решили да властват над света чрез прословутата „Книга за духовете“. Обаче колкото и да твърдят, че са ги „преметнали“ още преди време и книгата вече не е у тях, на разните там същества хич не им пука. 😅 За капак на всичко Мелъри се оказва поредната жертва. В „Желязното дърво“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) със сигурност трябва да бъде организирано търсене, иначе мама страшно ще се ядоса. И изплаши. 😱 С няколко думи, трябва отново да се влиза в шубраци.

„Тайната на Лусинда“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 3) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Още приключения сред чудновати същества

   Съвсем нормално е хлапаци да се забъркат в неприятности, а когато неприятностите са свързани с митологични същества, нещата със сигурност излизат от контрол. Тони ДиТерлизи и Холи Блек пращат приключенците на ново пътуване из горите, за да разрешат следващите загадки. Ако питате мен, това си е едно огромно приключение в пет книжки и нетърпението ми да стигна до края започва да си проличава. 😋 А пък и толкова тайнствената леля Лусинда най-после разкрива своите карти. Артър – също. Така е – в детските книги всичко става експедитивно и местата на призрачното влакче винаги са запълнени. 🤗 Грижата на малките мис и мистър читатели е само да развихрят своето въображение и да повярват в себе си. Когато пораснат, нещата са по-прагматични, но… нека бъдем оптимисти. И, да, „Тайната на Лусинда“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) има с какво да изненадва. Като осъзнаеш реалността на странното, не ти остава нищо друго, освен да продължиш с тихите стъпки, за да не събудиш някое чудовище.

„Виждащият камък“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 2) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Навън са приключенията

   Намери се свободно време и книги за отмора. Покрай всичко сложно и префинено, делата на Джерард и компания ми се струват перфектно средство за привеждане в нормален режим. 😄 А и „Хрониките“ са написани страшно увлекателно, без разтъкаване и изпадане на героите в меланхолично състояние. Може би самият Джерард ме притеснява с рисковото си поведение и идеите да изживее всичко „както си трябва“, но пък и брат му Саймън дава признаци за нездраво поведение с колекционирането на знайни и незнайни животни. Предвид че каката Мелъри трябва да отговаря пред майката за всичко случващо се с по-малките хлапета, нейните притеснения би трябвало да са пословични. В действителност… 😅 Но, както и да е – децата вече са се забъркали в кошмар с митологични размери и не им остава друго, освен да стигнат до самия край на приключението си. „Виждащият камък“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) пренася действието извън новия дом, където се щурат всякакви чудновати създания. Гоблините и троловете са едно на ръка.

„Книга за духовете“ („Хрониките на Спайдъруик“ – книга 1) на Тони ДиТерлизи и Холи Блек

Къща с изненади

   Все някога трябваше да започна тази поредица, но преди да се превърна в дух. Нали така? 😅 Започнах я с особено вълнение, защото няколко месеца се занимавах с „трудно преживяеми“ книги, чрез които възрастните се тестват за пригодност в този откачен свят. А тук нещата са пределно забавни и на човек му иде да седне на една люлка и да се люлее, люлее, люлее… 🤗 Та докато възрастните се опитват да замажат детството си с конфитюр от трюфели и да властват над децата, те, от своя страна, си намират приключения и пълнят главичките си с вълшебства. Тези „Хроники“ са особено подходящи за случая, защото събират накуп щури идеи и необичайни срещи. Когато мястото е старо и почти се разпада, значи някъде наоколо живее мистериозно същество, което е готово да си играе на криеница с новопоявилите се обитатели. А, и една книга, за да прочетат хлапаците какви неприятности ги очакват.

„Град от месинг“ („Хрониките на Девабад“ – книга 1) на С. А. Чакраборти

Град на интриги и чест

   Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си.

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва.