„Ихтиандър – Човекът-амфибия“ на Александър Беляев

Една невероятна история

   Спомените са нещо полезно, ако са свързани с положителни емоции. Имам прекрасни спомени с книги и в последно време ги препрочитам с удоволствие. Повечето са фантастични и приключенски, но тогава не ги възприемах като далечни и непознати светове, а близки и достатъчно реалистични за буйното ми въображение. Всъщност историята на Ихтиандър беше почти задължителна за всеки млад читател и определено си заслужаваше. Тук ключовите думи са „морско приключение“ – тръгваш из безбрежната шир и могат да ти се случат всякакви изненадващи неща. Беляев беше особено притегателен. Имаше три тома с избрани произведения, които пътуваха от ръка на ръка и често се препоръчваха за четене. Един от романите стана практически легендарен. „Ихтиандър – Човекът-амфибия“ („Паритет“, 2021, с превод на Наташа Стоянова) е странна и в същото време чудесна история за живота и света около нас, за възприятията и мечтите, с които растем. Написана достатъчно практично относно науката и в същото време с особен поглед към човечеството и неговите несъвършени страни. Нямам предвид, че ни липсват хриле, за да чувстваме като роден дом и океаните, а начинът да осмисляме проблемите си и перспективите за бъдещето. Тази книга е написана преди почти сто години, но много добре претворява мисленето и на съвременния човек.

„Пътешествие до центъра на земята“ на Жул Верн

Едно фантастично пътуване към недрата

 Като хлапе прочетох доста класически фантастични истории и хич не ме интересуваше дали нещо в тези книги действително се е случило. Със сигурност не бях наивен, но пък изпитвах истинско удоволствие от необикновените приключения. Постепенно превключих на научна фантастика и реших, че старите истории са останали в миналото. Къде ти!… Години по-късно попаднах на няколко стари издания и отново прехвърлих страниците. Естествено е класическите фантастични романи да излъчват известна наивност, свързана със знанията от съответната епоха, но за читател като мен понякога сантименталната стойност значи наистина много. Така се получи с „Пътешествие до центъра на земята“ („Паритет“, 2022, с превод на Васил Д. Юруков) – роман от Златната епоха, когато науката все повече измествала суеверията и дърпала човечеството към едно осъзнато бъдеще. През втората половина на деветнайсети век са се случили толкова важни открития, че писателите с радост се включили в претворяването на новите знания, добавяйки щипка въображение. Жул Верн се оказва гигант в това отношение. Сега знаем доста повече, макар много хора да продължават да бунят духовете с конспиративни теории. Едно от любопитните „изтърсачета“ е идеята за „Кухата земя“. На мен продължава да ми звучи абсурдно, но точно тази книга си заслужава няколко часа витаене в облаците. Или по-скоро – спускане в дълбините на планетата.

„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.