„Да дочакаш утрото“ на Лиз Мъри

По стъпките на живота

   Когато мракът те обгръща, самотата се преброжда с надежди. Една тъжна, но много зареждаща история, към която не можеш да останеш безразличен, особено ако имаш чувствителността да разбираш чуждата болка, да си способен изживееш този крехък живот на изпитания и проблеми, който остава невидим, ако не бъде разказан в книга. След последната страница разбираш, че започваш да осмисляш нещата по друг начин. Ако си жертва на обстоятелствата, единствената възможност е да натрупаш необходимата сила и да им се противопоставиш, дори това да ти коства безкрайни трудности. Представата за малкото момиче, родено в семейство на наркомани, те въвлича в реалност, разбиваща всички надежди. Мизерия, неразбиране, безпомощност… Да се измъкнеш означава да пораснеш прекалено бързо, нарамил мечтите си за нормалност, които всички имаме, но не всички получаваме даром. Лиз Мъри е до болка обстоятелствена, сякаш всичко споделено ще я освободи от тежестта на изпуснатото щастливо детство. А това наистина се случва, когато е готова за прошка. Това са години на борба, а „Да дочакаш утрото“ („Киви“, 2019, с превод на Калина Момчева) – смела изповед, която събужда истински чувства и усещания.

   Воля за оцеляване и стремеж да излезеш от мрежата на живота с наркозависими родители. Не случайно Лиз Мъри описва разделителната линия като непристъпна стена, отделяща аутсайдерите от всички останали. В живота на един наркоман реалността се съдържа само в дозата и времето до следващото ѝ приемане. Децата в такова семейство имат много малко възможности да реагират правилно на обстоятелствата, които им предлага такъв живот. Стената, незнанието, че съществува и друга алтернатива, те затваря в пашкул и те кара да следваш само онова, което виждаш като перспектива. Почти мъчително е да следваш дирята, начертана от Лиз. Макар и по-възрастна, когато пише автобиографичната си книга, тя е честна към своето малко „аз“ от миналото; успява да убеди читателите си, че онзи живот също е бил част от нея и не може да бъде изтикан в някое тъмно ъгълче на съзнанието, просто защото е лош спомен. Напротив – всички решения на малкото момиче са направили от нея това, което е днес – изпълнена с положителна енергия и готова да помага на нуждаещите се. Има и неща, които не могат да бъдат предадени лесно в ревю, така че трябва да се прочетат.

   Истината е, че наистина има два свята, коренно различни, но не и противоположни в своята същност, а личното щастие наистина зависи от самите нас. Лиз Мъри е една от тези, които са се измъкнали от нищетата и лошия пример. Но има още много с незавидна съдба… В един момент трябва да осъзнаеш, че имаш избор, въпреки че пътят към щастието да е изпълнен с трудности. Всяко решение е важно, а ти го взимаш за собствения си живот. Лиз дава пример, който действително ѝ е помогнал.

   Поредната книга с гореща препоръка, определено.

Оценка от Книжен Петър: 5 / 5

Други ревюта:

Writing is fun
Hrisilandia