„Мъглата“ („Skeleton crew“) на Стивън Кинг

Малки и големи страхове

   Вероятно един роман е далеч по-въздействащ от куп разкази и новели в сборник. Стивън Кинг има доста романи и човек просто може да пропусне повечето му по-кратки произведения, без да си промени мнението. Дали? Самият автор има много убедителна причина да се четат разкази: „Мнозина са забравили истинската наслада от четенето на разкази. Но… разказът е като открадната целувка от непознат в мрака. Разбира се, това не е любовна връзка или брак, но понякога целувките са опияняващи, а мимолетността им само подсилва тяхната привлекателност.“ Аз обаче имам особена симпатия към разказите и тяхното мимолетно вълшебство. Понякога се случва шепа емблематични разкази да останат като еталон за майсторство, но от прочитането им човек може да не направи връзката, че тези по-къси творения са вечно блуждаещите хартиени корабчета по време на проливен дъжд, които крепят реалността на специалните случки и ярката им следа в паметта. Кинг просто не се отказва от малките вдъхновения и чинно следва всяка мистериозна следа. Далеч съм от мисълта, че всичките му разкази са достатъчно силни, но откритията за мен са твърде много, за да изоставя сборниците. „Мъглата“ („Плеяда“, 2014, с превод на Мария Парушева) съдържа творби, писани в продължение на осемнайсет години. Ако преровим чекмеджетата и компютъра на Кинг за този конкретен период, вероятно ще намерим твърде много писания, очакващи преработка, ново вдъхновение, или просто подходящо време. Кинг е от малкото съвременни автори, чиято официална библиография е разделена в три секции. Първата част съдържа всичко, намерило място в публикувани книги. Втората част е за всичките му публикувани по-кратки произведения, голяма част от които в списания, антологии и в Интернет. С течение на времето те стават част от сборниците, които познаваме. Третата част е за непубликувани романи и разкази, много от тях недовършени. С интерес изчетох информацията за тези „неродени“ отрочета, които се съхраняват в архиви и колекции.

„Ния и таласъмското съкровище“ на Весела Фламбурари

Малкият голям свят на чудесата

   Разбираш ли веднага, че се намираш в приказка? За чудесата не е нужна магия, както се казва в тази книга. Понякога ти позволяват само три на месец, затова трябва да се справяш по друг начин с проблемите. И да бъдеш смел, естествено. Весела Фламбурари отново кани любителите на чудеса в една истинска приказка, в която мащабите не са пречка за приключения, но пък помагат да видиш света по необикновен начин. „Ния и таласъмското съкровище“ („Българска илюстрация“, 2022) е едновременно приказна по класически и модерна като печатарска преса, от която излизат омагьосани таласъмски чекове. Точно в тази история нещата са заплетени по такъв начин, че да не усетиш как подреденият живот отскача от релсите си и се бухва право в гъсталака на приключенията. А ако кажеш, че не си готов, може да получиш само отговор като: „Че кой е готов за приключения? Това е приключение, а не работа!“ Освен това те води истинска вълшебница, чиито думи се леят като водопад от сладки мечти. Езикът на Весела Фламбурари е точно такъв.

„Еми и Крадецът на сенки“ на Марин Трошанов

Герои за много светове

   Човек лесно би си представил традиционната детска книга, изчистена от тревожното безвремие на възрастните. Често в книгите за подрастващи има повече ограничения, отколкото в умовете на самите деца. Едно на ръка е, че децата се нуждаят от вихрената си фантазия, за да интерпретират по някакъв начин решенията на възрастните. Марин Трошанов е написал удивително правдоподобна фентъзи история, която лесно би се вместила в представите им за истинско приключение, носещо положителните и отрицателни черти на живота. „Еми и Крадецът на сенки“ („Сиела“, 2021) притежава онази непосредственост, чрез която всяко момче или момиче би намерило свой подход в разбирането на сложните взаимовръзки в света. Звучи сложно, но не е. Да се научиш да обуздаваш страховете си, да вземаш правилните решения, да намериш човек, на когото можеш да се довериш, да имаш смелостта да продължиш напред, въпреки опасностите, които ти е приготвил животът. Това и още много.

„Майка Нощ“ на Кърт Вонегът

Светът от предна линия

   Ако има нещо пречупващо човешката нагласа за величие, то трябва да бъде разказано. За писател като Вонегът не е трудно да свидетелства за трудни времена, оставили своята кървава следа в Историята. Трудното след това е да се продължи напред, въпреки всичко. „Майка Нощ“ („Кръг“, 2021, с превод на Владимир Германов) е от онези „профилактични“ романи, които не биха излекували болката, а биха я направили завинаги непоносима. Без да използва традиционните похвати от най-известните си романи, Вонегът рисува една покъртителна история за ролите, реалността и огледалата в очите на тези, в които се оглеждаме. През призмата на една внушителна кариера като нацистки радиопропагандатор, Хауард У. Кембъл-младши ще се влее в немската машина за илюзии по време на Втората световна война. Още в началото грее едно предупреждение: „Ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“ Не е ли това една проста истина, от която произтичат всички нещастия?

„Сирените от Титан“ на Кърт Вонегът

Какво всъщност се случи

   Преди доста време съм чел един-два романа на Кърт Вонегът. Не помня много. Наскоро се навършиха сто години от рождението му и по този повод на пазара се появиха обновени издания на някои от най-емблематичните му романи. А имаме и прекрасен двутомник с всичките му разкази. Вонегът е издаван и по-рано, независимо от периодите на промени и системата, превърнала всичко в идеологически кошмар. Може би защото е американец, който говори за разпад, надсмива се на човешките слабости и се изразява саркастично за важните според всички въпроси на живота. Колкото повече време минава, толкова повече хора намират време да се отделят от тълпата и да погледнат от друг ъгъл към световните проблеми. Всеки може да разсъждава, да критикува или да се смее, но не всеки може да впрегне цялата Вселена, за да изкаже своите виждания. Вонегът е човекът с усмивката, докато светът се напива и изтрезнява по свое усмотрение, но не винаги в своя полза. Аз също се усмихвам на нещо. Ако открием един ден, че не сме сами, дали всички на парцелираната и отровена Земя ще се почувстват единни, изправени пред някой наистина чужд разум с неизвестни намерения? „Механично пиано“, първият му роман, се оказа земен, човешки, но пък събужда онова притеснение, което, може би, не ни се вижда все още толкова важно дори днес. „Сирените от Титан“ („Кръг“, 2021, с превод на Владимир Германов) обаче кани Вселената на пир и ни кара да преосмисляме всички аспекти в развитието на цивилизованото човечество.

„Тайната на Тутанкамон“ („Детективи с машина на времето“) на Фабиан Ленк

Египетска загадка

   Поредицата отново ни връща в Древен Египет, за да даде отговор на един въпрос на няколко хилядолетия. Най-известният фараон се оказва Тутанкамон, но не толкова заради управлението си, а защото през 1922 година археологът Хауърд Картър открива напълно запазената му гробница и се дава началото на упорит слух, че над нея тегне проклятие. Въпреки това сюжетите с негово участие са прекрасна възможност за хлапаците да се вълнуват за тайната около смъртта му. Фабиан Ленк чинно следва нишката на онова, което се знае, като дори дава на познатите ни герои известна свобода, за да направят своето разследване. „Тайната на Тутанкамон“ („Фют“, 2023, с превод на Ирена Патулова) си е истинско диво приключение с много опасности и непознати практики, след което следва сравнително богат речник на използваните понятия в книгата. Колкото по-отдалечено назад във времето е някое събитие, толкова по-екзотично ще изглежда на съвременните деца. Пък и Тутанкамон е бил само на 18 години и не би трябвало да мислят за него като за поредния странен чичко, живял не знам кога си много отдавна. 😃

„Лисицата“ на Галин Никифоров

През времето и загадките

   Макар още да не съм прочел всички книги на Галин Никифоров, започнах да усещам някакво особено вълнение и убеденост, че каквото и да напише, със сигурност ще ми хареса. Все пак подозирам, че съм се срещнал с три от най-добрите му романи и трябва да изчакам, за да оформя по-прецизно мнението си. „Фотографът“ и „Тяло под роклята“ се оказаха нещо наистина специално за мен. Не бях чел подобни книги от български автори и тихо се надявах „Лисицата“ („Сиела“, 2019) да ме убеди окончателно, че оттук нататък няма да пропускам нищо. Не става въпрос просто за удоволствието от поредния трилър или драма, защото обемът от информация, с която Никифоров борави, прави от разказаната история една особено притегателна и любопитна действителност, плод на ерудиция, подход към детайлите и образи, които не можеш да поставиш в рамка. Този роман дори оперира с цяла палитра от научни дисциплини: биология, медицина, химия, психология, история и дори различни изкуства и митология. Четенето магически се превръща в пътуване през загадъчни светове, характери и философски концепции. Не знам дали всеки би възприел това през моята гледна точка, но вярвам, че удоволствие действително ще има.

„Тяло под роклята“ на Галин Никифоров

Сътвореното за нас

   Измина време от запознанството ми с творчеството на Галин Никифоров, но остана натрапчивото усещане, че не само трябва да продължа с друг от романите му, а и да се „закотвя“ здраво в този шарен и необозрим негов свят, направен сякаш да въздейства като нетленно вдъхновение. Започнах с нещо наистина мое като „Фотографът“ и останах достатъчно удовлетворен. „Тяло под роклята“ („Сиела“, 2018) обаче направи нещо изумително – издигна драматичната нотка, която винаги търся, на ново ниво, сякаш без усилие. Разказаната история не само покълна дълбоко и се разля в мен като бульон от различни усещания, но и ме направи достатъчно чувствителен към реалността и силните предизвикателства. Когато дойде време да сложа оценка, нямах представа дали съм доволен или не. Някой просто беше оперирал чисто човешката ми нагласа да се разхождам по скалата на одобрението и да разчитам на личните си пристрастия. Предполагам, че щом нещо ми е въздействало по този начин, значи съм преодолял невидимата преграда на самия връх. В един момент дори думите престават да имат значение, защото най-силно се чувства, когато изчезнат изразните средства.

„Катакомби и Сдухотия“ на Елена Павлова

Да живееш в странни времена

   Когато човек погледне заглавието на тази книга, то няма да му говори кой знае колко. Подзаглавието обаче звучи така: „Готварство, градинарство и кучешки изложби по време на пандемия“. Тогава в съзнанието ми светна една лампа и почти несъзнателно там се родиха какви ли не причудливи мисли. Това ще е наистина странно приключение. Важното тук е, че преди не много време всички деца поеха по една или няколко глътки от странно променилия се свят, изтъкан от страхове, нелогично поведение и много слухове. Тази реалност им я доставиха възрастните. „Катакомби и Сдухотия“ („Потайниче“, 2021) гледа този свят от ъгъла на децата. Тук ги има всички онези „умотворения“, излезли от устите на големите, които всячески се опитваха да си обяснят къде точно са попаднали и да намерят някакво по-разумно обяснение. А и да преминат по-безболезнено през проблема. Елена Павлова е подходила към тази отговорна задача по любопитен начин. Книгата определено се е получила, както е шарен и непредвидим света за децата, попаднали в твърде интересни времена.

„Магическият еликсир“ („Детективи с машина на времето“) на Фабиан Ленк

Ранно средновековие и тайни ръкописи

   Колкото по-назад в Историята се върне човек, толкова по-екзотично и необикновено става всичко. От Древен Египет, Древна Гърция и Рим, до Средновековието – все интересни места, ако човек има Стая на времето с хиляди врати, които водят до точно определена дата. Може би всеки хлапак си представя така нещата. Често се случва сухата теория да не постигне нищо особено в детските глави, така че едно магическо пътуване чрез някоя приключенска поредица като „Детективи с машина на времето“ може да направи това по лесен и атрактивен начин. Сега е време за ранното Средновековие, когато Карл Първи Велики е управлявал империя, а събитията са посели много загадки, достойни за бандата ни от любопитни хлапета. „Магическият еликсир“ („Фют“, 2022, с превод на Десислава Лазарова) води до една типична мистерия през 805 година от новата ера. Радвам се, че Фабиан Ленк е намерил повод да разгледа една по-непозната част от Средновековието. Това приключение наистина си заслужава.

„Златото на Чингис хан“ („Детективи с машина на времето“) на Фабиан Ленк

В степите на Монголската империя

   Един писател трябва да бъде доста сговорчив с мнението на децата, когато описва приключения и иска да пробуди интерес към теми, засегнати и в учебните програми. Затова е съвсем логично да избере банда средностатистически хлапета, вълшебен начин да станат герои в исторически събития и, не на последно място, да могат да се развихрят както сами си могат, без сериозната намеса на родителите. Това изразява свободата на отделната личност и тества емоционалната интелигентност. В книгите хлапаците се разхождат насред сражения, комуникират с известни исторически личности, използват наличните предмети и живеят така, както го правят хората от съответното време. За да се случи това, си трябва една хитра машина на времето и привлекателна загадка за разрешаване. Фабиан Ленк е намерил достатъчно подходящи периоди от Историята, за да изглежда всичко като истинско приключение, без да се усеща натрапчивата сянка на възрастен, който бди за кървави стълкновения и липса на храна. „Детективи с машина на времето“ е чудесен избор едно дете да премине мислено през десетки изпитания и да засити естествената си нужда от знания. В „Златото на Чингис Хан“ („Фют“, 2022, с превод на Десислава Лазарова) срещите са изпълнени с опасности, изискват стратегия и имат определена цел. Загадката си заслужава детското внимание.

„Проклятието“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Тъмната страна на отмъщението

 Когато в началото на 90-те години у нас започнаха да излизат книгите на Стивън Кинг, вече се бях научил да гледам на страха с любопитството на безстрашен читател. Това обаче не отслабваше силата на фантазията, с която боравех вещо още от съвсем малък. Всъщност страховете си ги създавах сам и това се превърна в парче от вкусна торта за специални случаи. Повече от 30 години по-късно търсенето на този „читателски страх“ продължава да ми носи тръпката от описаните страхотии, макар този път да го има носталгичното усещане заради онова дете с неукрепнала още защитна стена от реалност. Влечението към страха едва ли е проклятие, просто съществува едно постоянно опознаване на човешките слабости чрез еволюционните дадености. Стивън Кинг познава това натрапчиво чувство на несигурност и често го обвързва с тънко изплетените тревожни емоции. „Проклятието“ („Бард“, 2008, с превод на Боян Николаев) е за вярата в страха и неговата неизбежност, облечена в мистерии и тайни от зората на съществуването. Романът е публикуван малко преди читателите да разберат, че зад произведенията на Ричард Бакман се крие техния любимец Стивън Кинг и така той става част от богатата на страхотии колекция, която към ден днешен наброява към 80 художествени книги с романи, новели и разкази.

„Очите на дракона“ на Стивън Кинг

Приказка за злото и смелостта

   В книгите на Кинг има емблематични злодеи, сякаш сраснали се някакво древно зло, което чака от зората на човечеството, за да постигне пъклените си замисли. Самата идея за нещо подобно винаги е присъствала през хилядолетията и сигурно е повлияла на всяка съществувала цивилизация. В ранните книги на Кинг чудовищата са по-скоро като част от градските легенди и възродени познати теми с викториански привкус. Всичко някак идва от човешкото въображение, събрало страха на отминалите векове. Да не говорим за последвалото „модернизиране“ чрез киното и някои фентъзи поредици към ден-днешен. На Кинг е необходимо утвърждаващо средство в лицето на „обобщаващо зло“, нещо като върховен хищник без лице и структура, което се нагажда към поредната цивилизация и води битка от тъмнината на неизвестното. Такава идея има в „Сблъсък“, „Тъмната кула“, а сега и в „Очите на дракона“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова). Злодеят в последната книга изглежда като човек, държи се като човек, но някъде в миналото събира невидимите нишки на абсолютното зло и поема в посока към човешките слабости.

„Талисманът“ на Стивън Кинг и Питър Строб

История между два свята

   При първото четене преди години, книгата на дуото писатели Кинг и Строб се вдълба като сянка между всички прочетени от Краля до този момент и почти ме отказа да чета каквото и да е фентъзи по-нататък. Тогава пренебрегнах и „Тъмната кула“, така че останах верен само на най-ярките творби от първото десетилетие в кариерата му. Четенето беше бавно и с прекъсвания, все едно изкачвах труден и еднообразен терен. Всъщност историята вътре е прекрасна, но би могла да бъде събрана и в 500 страници. Препрочитането продължи месец и половина, като отново имаше спънки и прекъсвания. Може би не е до жанра, а поради причината, че нямах търпение нещата да се случват с определена скорост. „Талисманът“ („Бард“, 2011, с превод на Жана Димитрова) съчетава съвременна драматична история с традиционен магически привкус от съседна реалност, в която приликите и разликите сложно заплетени. Ако първата реалност кореспондира с много от книгите на Кинг, другата изглежда панически сътворена с надеждата да прикрие навлизането в нов жанр. За мен Териториите не бяха много убедителни.

„Момчето нинджа: Размяна на сили“ (Книга 3) на Ан Доу

Състезание с много неизвестни

   Сигурно има много книги за нинджи, но тази поредица е за най-вдъхновените хлапаци, които са научили за добрите инициативи на супергероите и биха направили всичко възможно справедливостта да възтържествува. Е, когато си научил съвсем скоро за силите си, трябва време за най-великите подвизи. Това са чудесни книги за малки читатели и несъмнено достойни за бъдещи герои. Според мен Ан Доу е напипал точната съставка за епично приключение в малки мащаби, което би събрало доста почитатели. Магията работи! Нелсън Кейн има зад себе си две книжни приключения („Момчето нинджа“ и „Момчето нинджа: Нинджата започва да лети!“) и третото се очаква с огромно нетърпение. Би трябвало да се получи, нали? „Момчето нинджа: Размяна на сили“ („Кръг“, 2021, с превод на Юлия Спиридонова – Юлка) трябва да докаже на всички, че Нелсън е достоен наследник на баща си и да зарадва всички вкъщи. Единственото неприятно нещо е, че никой друг не трябва да разбира за невероятните му сили. Особено доктор Кейн.