Лицето на смъртта
Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.
Никифоров ни запознава с професионалния фотограф Антон Апостолов, който е достигнал до ниво, което му позволява да търси по-необичайни обекти на своята професия. С широк приятелски кръг и още толкова съперници, той се е научил да прикрива успешно личните си страсти и винаги е готов да поеме на поредното си приключение, изпълнено с опасности. Ако питате мен, склонен съм да недоволствам от принципите, които следва. Определено прилича на един от онези нахални и егоцентрични типове със склонност към насилие. Но това е история, която държи на инатливите и безскрупулни характери – те ще спечелят, независимо от и раздадените карти и необичайните обстоятелства. И точно това се случва – Апостолов попада на част от странен ръкопис, който описва среща със Смъртта.
През 18-и век едно африканско племе приютява алхимика и изследовател Нино Голярди, който става свидетел на странни ритуали и получава достъп до най-важните му тайни. Тук разумът и логиката прекрачват невидимите граници и го запознават с „нито мъже, нито жени“ – същества извън нормалната дефиниция за човек, но с основна заслуга за среща със Смъртта. Резултатът е ръкопис, разделен на три части, за да се избегне нежелан интерес. Никифоров размесва двете времеви линии и дава на Апостолов достатъчно причини да издири другите части и да се сдобие с така желаната мистична снимка.
Въпреки претенциозния си сюжет, книгата дължи много на елегантните авторови описания и език. Това явно е една от силните страни на Никифоров – да създава специфична атмосфера и да държи читателя в постоянен шах. Вярно е, че подобни сюжети не са в достатъчен запас при българските автори, а това е огромен плюс в случая. Макар да е в плен на мистиката, книгата не влиза изцяло в определен жанр. А това ми харесва. Вече се готвя и за другите книги на автора. Мнението ми е, че Никифоров наистина заслужава повече внимание.
Оценка от Книжен Петър: 4 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 