„Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр

Наследството на войната

   Войната е трагедия за света на хората – просто няма как по друг начин да се опише касапницата, която разстила трупове по полята и хвърля в скръб роднините и близките. Смелост, жар, идеали, ценности, каузи… За това ли е цялата тази мащабна революция, покоряваща умовете до ден днешен? Войните стават все по-модерни, но тези… думи, просто думи с непрестанно променящ се смисъл, продължават да кръжат като вестители на някакво справедливо бъдеще, което все не идва и не идва. Накрая всичко стихва. Има победител, който ще развее знамената, ще почете загиналите, ще построи монументи и паметници на величието и трагедията си. Войната е страшна, съсипваща и непоносима.

   Така е и в „Ще се видим там горе“ („Колибри“, 2015, с превод на Росица Ташева), а последната атака е просто израз на надмощието на победителите, които вече празнуват оцеляването си. Точно от това място Льометр започна историята си. Началото е стряскащо и доста убедително, сякаш апокалиптична вълна си проправя път към главната сцена, за да помете читателите по напълно невероятен начин. И тези над 600 страници може би говорят за мащаб и епичност. Но точно тогава войната свършва и на оцелелите и близките им се налага да продължат да живеят някак си, вече с мисълта за отвоюваната си свобода. Половин Франция е в рани и трупове, наследени от Първата световна война. Нашите герои са участници в тази последна атака, която навързва съдбите им по необикновен начин. Албер Маяр оцелява като по чудо след взрив, посипан с пръст и отломки в една яма. Неговият спасител – Едуар Перикур – пък е жестоко обезобразен, докато му помага да се измъкне. Но зад цялата тази трагична сцена стои командващият лейтенант Анри д’Олне Прадел, който впоследствие е принуден да замете следите от престъпните си действия. Тази случка променя напълно съдбите на Албер и Едуар, поставяйки ги един до друг в момент на лишения и тъга. Връзката им е силна е непреодолима, сякаш тя е единственият начин да понесат последствията от войната. Анри пък се опива от славата си като автор на победния щурм и постепенно си оплита кошницата сред високопоставени благородници и властимащи, като достига дори и до ръката на сестрата на Едуар.

Тук Льометр разкрива цялата следвоенна трагикомедия: Франция се нуждае от цялата помощ на предприемчивите си граждани и търговци, за да може отново да функционира нормално. В този момент са необходими стотици хиляди ковчези, в които да се погребат мъртъвците. Това се оказва доста апетитен бизнес за Анри, който се възползва от държавните поръчки и измисля хитър начин да придобие богатство от трагедията на хората. За несретните Албер и Едуар пък остава да похитруват с нуждата от паметници.

Въпреки че романът на Льометр започва с войната и продължава с последиците, от които пък произтича и целият сюжет, тук са вградени моралните норми, трагедията и отричането на мащабните конфликти. Някои моменти от книгата просто втрещяват със своята откровеност, като например буквалното обезличаване на Едуар, който получава нова самоличност по документи заради психическото и физическото си оцеляване, но едва след като едно момиченце започва да му прави чудновати хартиени маски, които да покрият липсващата му долна челюст, намира нужната воля за себе си. Романът е пълен със сцени, от които човек лесно може да припознае драмата като основа на всичко, но с цялата си абсурдна логичност и нелогичност, наяве излиза тънката нишка на хумора като слепваща отделните части. Просто не повярвах как от толкова трупове, морално разложение и драматични сцени Льометр е успял да вдъхне усещането за колорит и мек хумор. Ами така се пишат шедьоври, какъвто със сигурност е и този роман. Сякаш отникъде се появява един писател, въоръжен с образованието си на психолог, който недвусмислено показва, че гласът му е силен и значи нещо. Наградата „Гонкур“ за 2013 година я оставям настрана, не защото не я е спечелил с труда си, а защото предпочитам да чета Льометр без да ми се натрапва като „добавена стойност“. Може би ме разбирате.

Разбрах, че Льометр има една трилогия, първата книга от която е преведена на български („Алекс“) и че вече е излязла друга негова книга – „Булчинска рокля“. Задължително ще ги видя и тях.

Оценка от Книжен Петър: 4.6 / 5

Други ревюта:

Книголандия
Библиотеката
На по книга, две
За думите и хората
Площад Славейков