„Смъртта на светлината“ на Джордж Р. Р. Мартин

   Самотната Ворлорн по пътя на смъртта

    Лично аз не съм чак толкова голям фен на Джордж Р. Р. Мартин, но с удоволствие бих прочел преведените му на български книги. Вече доста години неговата поредица „Песен за огън и лед“ шества триумфално на пазара ни и няма признаци интереса към нея да угасне, още повече че се обещават шеста и седма книга. Има и сериал, тъй че нещата отиват към един вид обожествяване на Мартин. Но Мартин не е само „Песен за огън и лед“, и това се вижда във вече няколкото книги, които си проправиха път покрай фентъзи поредицата. „Смъртта на светлината“ („Бард“, 2015, с превод на Валерий Русинов) е от периода на Мартин, когато е писал повечко фантастика и доказва съвсем недвусмислено, че е майстор и в този жанр. Годината на издаване е 1977-а, но и това не е пречка тази книга да получи голямо внимание и сега. Просто четенето ѝ си заслужава.

 

   В „Смъртта на светлината“ има любов и нещо като любов, ако става въпрос за странните жители на Висок Кавалаан. Всъщност действието е пренесено на самотно скитащата из космическото пространство планета Ворлорн. Човечеството вече се е разселило из ръкавите на галактиката и е създало на всяка що годе подходяща планета условия за съществуване. С течение на времето големите разстояния между световете са променили хората и на всеки един свят се обособява особен вид култура, която понякога е толкова ексцентрична по своя замисъл, че напълно изличава единния произход на човечеството. Тук Старата Земя си е просто Старата Земя – едно далечно и почти забравено място. Преди време Ворлорн е била просто скитник между звездите, но по стечение на обстоятелствата или случайността, е стигнала до група слънца, около които си шетат част от човешките изселници. Ворлорн просто минава, за да изчезне наново в пустошта след петдесетина години, но предизвиква небивал интерес. За човешките колонии тя е възможност да си организират Фестивал и да се позабавляват, пък дойде ли студът и тъмнината, ще се заемат отново със своите си човешки проблеми.

  Повече от дузина светове, някои от които коренно различни един от друг, си построяват гигантски градове, в които да живеят и да посрещат гости. Но студът идва и е време да напуснат Ворлорн. Но не всички си заминават. Това е добре дошло за ловците на лъже-човеци от Висок Кавалаан да използват Ворлорн за свои ловни полета. Културата им е създала доста особени и сложни общности, най-малката от които е тейн-и-тейн (свързани на особен принцип мъже) и една бетейн (жена, която изпълнява ролята на наложница). В един такъв триумвират е привлечена любимата на Дърк т’Лариен. Преди време те са се разделили и са си разменили особени Шепнещи камъни, които да им напомнят един за друг. Ако някой има нужда от другия, изпраща своя камък като послание. Един ден Дърк т’Лариен получава камъкът на Гуен и заминава за Ворлорн, за да се опита отново да я спечели. Това, което ще завари там обаче, е нещо, което никога не си е представял. Странните жители на Висок Кавалаан ще се окажат едновременно приятели и врагове.

   „Смъртта на светлината“ не е кой знае какво постижение във фантастиката, нито е богата и разностранна книга. Тук Мартин е намерил подходящо място да разкаже за възникналите културни и социални различия на разселеното сред звездите човечество. Сблъсъкът при такава среща е неминуем и довежда до множество неочаквани обрати. Всъщност романът е по-скоро камерен или поне на мен ми напомни за театрална постановка. Мартин доста умело е представил всички страни около възможния сблъсък между различни култури и е „облагородил“ създадената драма с космически привкус. В началото ми беше трудно и дори тегаво четенето, ползвах си речника от последните страници на книгата и дори прекъснах за двайсетина минути, за да си настроя компаса 🙂 Но след това влязох в релси и се насладих на самата история. Е, по тази книга няма да направят филм, пък и да пробват, просто ще се получи прекалено скучен. Аз все си повтарях като мантра: Мартин, Мартин, Мартин…и търсех нещо едва ли не гениално и разтърсващо. Но драмата си е драма, социална драма в стил Мартин. Заради усърдието на Мартин, просто ще му лепна една солидна оценка и ще чакам да ми дойде отново желанието да прочета нещо от него. Все пак си заслужава.

Оценка от мен: 3.8 / 5

Други ревюта:

Книголандия

Аз чета

Приумици