Разкази, вдъхновени от картини
Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си. Точно с този американски художник се е случило. Но какъвто и смисъл на крият картините на Хопър, в един сборник е важна литературната стойност. В „Нощни птици“ („Бард“, 2017, с превод на Владимир Германов) сякаш нищо не е подредено и всеки разказ оставя различна следа в съзнанието.
„Момичешко шоу“ на Меган Абът е доста притегателен и въздействащ. Не само свързан директно с картината на Хопър, но и пресъздаващ творчески процес. И тъкмо се бях „запалил“, когато последва „Историята на Каролайн“ на Джил Д. Блок. Стори ми се неестествен на фона на болезнената тема за разделянето на майка и дъщеря. Историята тече на два гласа, но не ми допадна монотонността. И драмата не беше достатъчна. „SOIR BLEU“ Робърт Олън Бътлър напълно покрива критериите на сборника. Още със заглавието се оформя една краска, която следва сюжета с някаква странна логика, докато героят художник „рисува“ по текста. Всяка една личност е пресъздадена през погледа на твореца, което доставя и необикновената атмосфера. Под разрушителната мисъл за изневярата, драмата наистина носи заряд.
Сборникът има своя чар, но той не се проявяваше често. Следващите няколко разказа ми минаха „между другото“, без да намеря в тях нещо притегателно за мен. „Стаи край морето“ на Николас Кристофър дори ми се стори прекалено объркан, каквато реакция изпитах и към съответната картина на Хопър. Може би не празнотата в изказа, а липсата на онова усещане за споделена емоция, което изпитвам при четене. В „Нощни птици“ със сигурност ще разпознаете Майкъл Конъли и детективския усет на неговия герой Йеронимус „Хари“ Бош (да, носи името на любимия ми художник). Всъщност отдавна престанах да чета Конъли, заради новите си интереси. Но разказът наистина е приятен. Джефри Дивър обаче е действал доста по-смело. „Инцидентът от 10 ноември“ ни връща във времето, малко след началото на Студената война. Разказът е под формата на писмо, което много ми допадна. Хитро замесения Хопър прави всичко много интригуващо. Допадна ми. Същото се случи и с „Грижа за бизнеса“ на Крейг Фъргъсън. Религиозната тематика рядко се вмества в интересите ми, но тук има далеч повече от страхливото каканижене колко се уповава героят на своя бог. Самото заглавие намеква за доста неща. Краят определено ме изненада. „Прожекционистът“ на Джо Р. Лансдейл ми повлия по съвсем различен начин. Под наглед банална история открих доста неща, върху които да мисля. Всъщност зависи кой чете разказа и как възприема аутсайдерите. Стори ми се много тъжен. Разказът на Джой Карол Оутс е някак по-специален. „Жената до прозореца“ разказва драматична, много лична история за двама пленници на чувствата си, които разиграват поредния театър на живота. Четох като омагьосан, това е сигурно.
Много рядко чета антологии, може би защото не излизат толкова често у нас. Определено човек не може да си спретне някакъв общ коментар, заради множеството стилове и представените идейни концепции. Обикновено изпъкват няколко разказа, а всичко друго отминава и не оставя следа. Всъщност дори Хопър не ме впечатли особено, но това не би трябвало да е важен критерии тук. Попадения при разказите има, но не ми бяха достатъчно.
Оценка от Книжен Петър: 3.5 / 5
Други ревюта:
Книжен Петър 