„Пощальонът“ на Дейвид Брин

Героят на мъртвата цивилизация

   Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. Първоначално нямах впечатления, че книгата може да ми предложи по-особена съставка, която да ме накара да виждам всичко под различен ъгъл. Но Брин е измайсторил доста адекватен начин да осмисли цялото произведение. Веднага си представих този самотен ентусиаст с униформа на пощальон, зареден с романтични идеали и принципи. В един момент трябва да поемеш ролята на месия, просто защото няма други желаещи.

   Да се научиш да живееш в разрушен свят е трудна мисия, а да се опиташ да „спасиш“ стария – почти илюзорна мечта. Гордън е горд собственик на мечти, но едва се справя с оцеляването сред останките на цивилизацията. Отровите и болестите са свършили своята гневна мисия и разпадът се стели наоколо като снежна виелица. Един ден Гордън намира униформа на пощальон, заедно с куп писма, и съзира в нея онзи къс цивилизация, който може да обърне нещата. Да носиш този символ от миналото е като да притежаваш почти божествени сили. И той носи надежда: подновява връзките между хората. Гордън не е пощальон, но ролята трябва да се изиграе, за да успее да оцелее и да даде надежда на останалите. Не така обаче мислят холнистите – настоящите „черни овце“ на обновлението и новите приоритети. Времето почти е изличило старите привички и знания, което подпомага радикализма и законите на средновековието.

   „Пощальонът“ е драматична книга, но освен това носи усещане за по-възвишени цели. Символите са на линия, мащабите предизвикват чувство  за безнадеждност. Макар всичко да се крепи на една лъжа, надеждата съществува със своите привлекателни илюзии. За този роман не мога да кажа лоша дума. Брин е достатъчно „адекватен“ писател, за да заложи на повечко изненади, с което прочита се превръща в едно непрестанно лутане и търсене на отговори. Звучи много плашещо, когато някой ти докаже, че самоунищожението е едно от най-лесно постижимите неща за една цивилизация.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Други ревюта:

Четиво