„Убиец“ на Васил Панайотов

Екзистенциалните перипетии на Велин

   Не съм съвсем сигурен дали разбрах тази книга, но съм сигурен, че логично бързият ѝ прочит не остави кой знае какво в мен. Тук не може да се избяга нито от крехката дължина на романа, нито от някои заигравки на Панайотов с езика и хитрото влагане на някакви философски трески под острите нокти на живота. В „Убиец“ („Сиела“, 2016) има прекалено много и в същото време прекалено малко. Бих си позволил дори да я определя като опит да се премерят ценностите, които ни е дала цивилизацията като цяло и животът в ъндърграунд средите. Според мен за това е необходимо доста повече – повече обем (в случая е необходим), повече опорни точки в сюжета, повече „магия“ в изказа, повече знаци към читателя, че темата е достатъчно сериозна, за да се възприеме книгата като нещо значимо, защото в самото начало няма никакви индикации за това. Но е трудно да се пребори автор, който цели шест години се е опитвал да я изкара „на светло“. Според мен през тези години тя  е трябвало да расте и да се задълбочава, защото към ден днешен ми изглежда недокосната от първоначалния си вариант (наистина ми изглежда „сурова“). Съвсем отговорно препоръчвам на Васил Панайотов да прочете „Дневник на крадеца“ на Жан Жьоне. Тя е смислена ъндърграунд класика, която ще му даде правилната насока.

   Не знам каква е причината „Убиец“ да не излезе от печат още след призовото си класиране (второ място) на анонимния конкурс на „Сиела“ преди две години, но предполагам, че е имало сериозна пречка, свързана със самия автор. Още едно второ място, вече в „Ръкописът“, би трябвало да намекне, че „странната“ книга значи все пак нещо и рискът с излизането ѝ е премерен, каквото и да означава това за оценителите. Но да не гадая, а да се насоча към сюжета и изводите си от нея.

   Става въпрос за Велин – млад мъж със сериозни перспективи и семейство, която обича. Но Велин трябва наистина да е сериозно омаломощен от цивилизоваността и цивилизацията, защото захвърля всичко постигнато в кофата за боклук и тръгва да търси себе си, един освободен от отговорности Велин, който съвсем не се чувства свободен. Той е отчаян от липса на смисъл в живота си и пробва да го намери извън семейното гнездо и законите на държавата. Захвърля всичко, освен две сравнително едри банкноти, прекрачва границата на робската си самоличност и се оставя на течението. Реката в ъндърграунда е мътна и воняща, но тече към свободата и личното щастие. Така е на пръв поглед. Трагедията на Велин е в това, че наистина обича семейството си, но не и законите на измамното семейно щастие. Любовта е правило, сексът е правило, бизнесът е правило, приятелствата са правило, любовниците са правило. Хубави неща са, но изобщо не го правят щастлив и свободен. Стига до там, че започва да си задава наистина екзистенциални въпроси. Например за разликата между хетеро и хомосексуалният задник (не случайно се изразявам така!), което буквално го отвежда до снимачната площадка и гей порното. За да разбереш какво ти помага и какво ти вреди, трябва да пробваш от всичко, т.е. да влезеш директно в месомелачката на живота.

   Много се надявах да попадна на книга, която е далеч по-добра като подредба и изчерпателност, но тази не оправда доверието ми. Към средата ми вървя доста добре, но без адекватно начало и солидна спойка на сюжетните линии, мръщенето е неизбежно. Много от въпросите просто ще си останат без отговор, тъй или иначе, затова няма да разтягам повече локуми и да гадая защо „Убиец“ ми изглежда като „суров“ ръкопис.

Оценка от Книжен Петър: 2.5 / 5