Селинджър и образите на красивия език
Като разбереш, че един автор на нещо любимо се е опитвал да скрие себе си от света, ти се иска да го намериш и разпиташ най-подробно. Ако не успееш, се втренчваш в произведенията му и ровиш до безкрай, за да „влезеш“ в съзнанието му, да почувстваш смисъла на всяка дума и да откриеш нещо неназовано и скрито, трептящо някъде извън обичайните измерения. Извън „Спасителят в ръжта“ има нещо по-красиво, което се бори да обясни на света с интелигентен и прям стил как едни истории се случват и как в самите тях има много повече детайли и проникновения. И докато читателят потъва в този безбрежен океан от символи, съзнанието се изпълва с особеното усещане, че го правят свидетел на някакво откровение. Има още
Ако сте прочели малката и спретната книжка 
Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му. 
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез 
Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 
Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си. 
От време на време подхващам някой сборник с хорър разкази и се потапям сред черните краски на живота. Измислени, вдъхновени… Всеки си дава сметка, че светът е шарен и хората не са само цветя, които можеш да помиришеш и да дариш с усмивка, защото така би ти станало приятно. Има неща, които не се приемат лесно и затова е най-сигурно да ги затвориш на тайно място в съзнанието си и да се опиташ да ги забравиш. Каква наглост е обаче някой писател да започне да се рови именно в тези отпадни реалности, за да твори изкуство! Страхът се връща и те обзема постепенно, докато не започнеш да трепериш неудържимо. 
Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб. 
Когато стане въпрос за хорър, гледам редовно да си доставям поредната порция. Макар у нас хорър да се чете по-малко, при мен никога не е стоял въпросът да си зарежа любимия жанр заради тенденциите на книжния пазар. Винаги съм намирал и ще намирам какво да чета, както съм го правил през последните повече от трийсет години. Всъщност не познавам Нели Цветкова достатъчно добре, но пък се запознах с разказите ѝ в „Нощно дежурство“ („Гаяна“, 2015). Малката книжка съдържа 13 кратки разказа, обединени от темата за болницата и страхотиите, които могат да се случат в нея по тъмно. 
Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц. 
Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете. 
Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми. 
Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си. 
Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия и съществува на много нива в литературата. 
„GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент. 
Книжен Петър 